Определение № 152 от 16.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4741/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез процесуалния му представител адв. И. Ю., срещу въззивно определение № 16428/18.10.2024 г. по възз. ч. гр. д. № 11518/2024 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу разпореждане № 102642/18.07.2024 г. по гр. д. № 4324/2024 г. на Софийския районен съд за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е неправилно и моли да бъде отменено. В изложението си за допускане на касационното обжалване жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния (обобщен и уточнен от настоящия състав) въпрос: следва ли в производството по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, при определяне размера на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, да се вземат предвид предходни осъждания на ищеца, които са заличени поради настъпила по право реабилитация, както и висящи наказателни дела. Сочи се противоречие с практиката на ВКС - решение № 3/29.01.2014 г. по гр. д. № 2477/2013 г., IV г.о., решение № 16/02.02.2011 г. по гр. д. № 396/2010 г., III г.о. и решение № 466/09.05.2016 г. по гр. д. № 2978/2015 г., IV г.о. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната касационна жалба за допустима. По предпоставките за допускане на касационното обжалване приема следното: Производството по делото е образувано по подадена от Е. Д. М. искова молба, с която се претендира заплащане на обезщетение в размер на 24 000 лв. от Върховния касационен съд за причинени неимуществени вреди от постановеното решение по гр. д. № 2895/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. С това решение било присъдено обезщетение „в много нисък размер“ за претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 1, т. 2, пр. 1 и т. 5, пр. 2, вр. ал. 1 НК и три еднородни престъпления срещу различни физически лица с правна квалификация чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което ищецът е оправдан с присъда по нохд № 3546/2005 г. по описа на Софийския районен съд, влязла в сила на 06.04.2010 г. Съдът е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като за да бъде ангажирана отговорността на съда, в качеството му на процесуален субституент на държавата, за репариране на вредите, причинени от правораздавателната му дейност, следва да е налице някоя от изрично посочените в ЗОДОВ хипотези. Отговорност от съдебен орган може да се търси и за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок (чл. 2б ЗОДОВ) – подобни факти спрямо производството, в което е присъдено обезщетението от 3 000 лв. не се твърдят; както и за вреди от особено съществено нарушение на правото на Европейския съюз - чл. 2в ЗОДОВ. В случая, в полза на ищеца е присъдено обезщетение именно за вреди от правозащитна дейност – повдигнато обвинение, за което ищецът е оправдан и самият факт, че тази отговорност е реализирана в обем от 3 000 лв. изключва възможността да е налице особено съществено нарушение на правото на ЕС. Присъждането на обезщетение по дефиниция не нарушава основни права и свободи на признатия носител на това право на вземане. Обемът, в който това право е прието да е възникнало е въпрос на оценка на събраните в производството доказателства, а конкретният размер на претърпените неимуществени вреди е бил в доказателствена тежест на ищеца. Недоказването на вреди в размер над присъдения от съда, е резултат от процесуалното поведение на страната, а не е резултат на несъответна на правото на ЕС правораздавателната дейност. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице условия за допускане на касационното обжалване. Поставеният въпрос е изцяло неотносим, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция. Въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като от изложените в исковата молба твърдения не е налице нито една от хипотезите на ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата за репариране на вредите, причинени от правораздавателната дейност на съда при постановяване на съдебното решение по гр. д. № 2895/2019 г. на ВКС. Предвид това, не е с обуславящо за спора значение въпросът за критериите, които следва да се вземат предвид при определяне на обезщетение по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение – не се констатира. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Изложените от жалбоподателя оплаквания не сочат за наличие на такъв тежък порок на определението, който да може да се установи пряко от съдържанието му и да обуслови допускането на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение