Определение № 538 от 05.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2319/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. М. К., И. А. К. и „СЪНИ ФУУД СТОР“ ЕООД, представлявани от адв. З. Н., срещу решение № 1109/26.10.2023 г. по в. гр. д. № 887/2023 г. на Окръжен съд – Бургас, в частта, в която е отменено решение № 81 от 23.02.2023 г., постановено по гр. д. № 851/2022 г. на Районен съд – Несебър и жалбоподателите са осъдени да премахнат движимите вещи – преместваеми обекти /рекламни хладилни витрини/, поставени пред и около собствените на ищеца С. Ж. Ш. недвижими имоти, представляващи магазини № № 8 и 10, самостоятелни обекти с идентификатори *** и *** по кадастралната карта на [населено място], както и да не поставят в бъдеще движими вещи пред посочените магазини. В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Какво представляват хладилната витрина и фризер- преместваем обект по смисъла на параграф 5, т. 80 ДР ЗУТ или търговски съоръжения?“; 2. „Коя е приложимата общинска наредба за хладилните витрини и фризер-Наредба № 10 за ред и условия за поставяне на преместваеми обекти и елементи на градското обзавеждане и рекламната дейност на територията на Община Несебър или Наредба № 2 за реда и условията за провеждане на търговска дейност на открито на територията на община Несебър?“. В допълнение се позовават и на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, във връзка с което са формулирани следните въпроси: 3. „Съществено процесуално нарушение ли е необсъждането на относими доказателства от въззивния съд?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с определение № 50003 от 6.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1501/2022 г., II г. о., ГК, решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., решение № 181/12.07.2016 г. по гр. д. № 360/2016 г., решение № 111/07.10.2020 г. по гр. д. № 362/2020 г.; 4. „Излязъл ли е извън пределите на въззивната проверка съдът, като е обсъдил оплаквания, които не са били въведени в жалбата? Може ли въззивният съд да уважи въззивната жалба по незаявени от въззивника оплаквания?“. Изложени са и доводи, че обжалваното решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В законоустановения срок не е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба С. Ж. Ш.. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: По делото е установено, че ищецът е собственик на магазини с № № 8 и 10 с идентификатори съответно *** и ***, находящи се в к. к. „С. б. –и.,“ [община], комплекс „Д.“ с предназначение – „за търговска дейност“, както и че ответното дружество „СЪНИ ФУУД СТОР“ ЕООД стопанисва съседния на ищеца магазин № 11, находящ се в същата сграда, представляващ имот с идентификатор *** за целите на своята стопанска дейност, въз основа на сключен договор за наем от 25.10.2021 г. за срок от 3 години. От ангажираните в първата инстанция гласни доказателства и приетите след направен оглед снимков и видео материал е прието за безспорно установено, че за дейността на стопанисвания от ответното дружество пред наетия обект-магазин номер № 11 с наименование „M. M.“, в тротоарната площ пред него през месец май 2022 г. са били поставени 7 бр. хладилни витрини, а впоследствие през летния сезон в пространството пред магазините на ищеца бил поставен хладилник /фризер/ за сладолед и плажен чадър, за които свидетелите посочили, че скриват видимостта към магазина на ищеца. От писмо от Община Несебър, приложено по прокурорска преписка № 6452/2022 г. на РП – Бургас е установено, че на територията на к. к. „С. б.–и.“ /където се намират процесните магазини/ инфраструктурата е собственост на „Слънчев бряг“ АД и там действията по контрол се извършват от служители на дружеството-собственик. Констатирано е, че в преписката било налице и писмо от „Слънчев бряг“ АД, в което е посочено, че на 21.06.2022 г. ответното дружество е подало заявление, с което е поискало да му бъде предоставено правото на повременно и сезонно ползване за лято 2022 г. на част от инфраструктурата в к. к. „С. б. – и.“ за разполагане на хладилни витрини във връзка с експлоатация на открито на стопанисвания от него обект-магазин № 11 на площ от 2 кв. м., по което заявление е дадено положително становище. За спорен бил приет въпросът чия собственост е терена, върху който са поставени процесните обекти и дали е налице дадено в полза на ответното дружество-въззиваем разрешение по чл. 56 ЗУТ за поставяне на тези обекти пред и около собствения на въззивника-ищеца магазин. В тази връзка съдът приел, че било спазено изискването по чл. 56, ал. 5 ЗУТ за представяне на изрично писмено съгласие от собственика на имота за поставяне на процесните обекти. Останало е недоказано, обаче, че въз основа на него и съобразно правилата, предвидени в Наредба № 10 за ред и условия за поставяне на преместваеми обекти и елементи на градското обзавеждане и рекламната дейност на територията на Община Несебър, в полза на ответното дружество е издадено разрешение за поставяне на процесните обекти, одобрено от главния архитект на общината съгласно чл. 23 от посочената общинска наредба. Посочено е още, че дори да е било налице такова разрешение по чл. 56 ЗУТ, същото следвало да бъде съобразено и с правото на ищеца съгласно чл. 64 ЗС да ползва имота си – магазин съобразно неговото търговско предназначение, което предполагало достъпът до него да бъде открит; да има видимост към витрината и входа му. Съдът констатирал и че договорът за наем със собственика „Слънчев бряг“ АД касаел само поставяне на вещи в пространството от 2 кв. м. пред магазина на ответното дружество, но не и пред и около съседните магазини, в т.ч. и обекта на ищеца. С оглед това съдът приел, че поставянето на каквито и да е преместваеми обекти в тротоарната площ пред и около магазина на ищеца, която е собственост на трето лице било в нарушение на закона. Въз основа на данните по делото, съдът приел, че сочените противоправни действия били извършени от ответниците физически лица, които са действали в полза на дружеството, с цел осъществяване на търговската му дейност. Предвид това, съдът счел, че са налице предпоставките за уважаване на предявения негаторен иск досежно поставените пред и около магазина на ищеца хладилни витрини. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: По първите два въпроса не се установява наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което се е позовал, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1 /19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия. С оглед изложеното, наведените от касаторите твърдения представляват по-скоро доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК и не са в състояние да обосноват допускането на въззивния акт до касация. Поставеният трети въпрос е свързан с наведени от жалбоподателите оплаквания, че сключеният договор за право на ползване на инфраструктура за разполагане на маси, столове, витрини и друго оборудване пред обект бил достатъчно основание за поставяне на хладилните витрини. Посочено е още, че не били обсъдени и веществените доказателства, от които се установява, че процесните хладилни витрини са разположени изцяло пред магазина, стопанисван от ответника, но не е посочено кои конкретно са те. Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. По делото не се установява въззивният съд да е пропуснал да обсъди относими за спора доказателства. Такива не се сочат и от касаторите в представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. С оглед на това, този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Последният поставен въпрос нямa xapaĸтepиcтиĸитe нa правен, а представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, който не може да обоснове допускането на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че даденото от съда разрешение съответства на възприетото в решение № 121/04.11.2016 г. по гр. д. № 1495/2016 г. на ВКС, второ г. о., цитирано в мотивите на обжалвания акт, според което ползването на магазина по предназначение изисква достъпът до него да бъде открит, да има видимост към витрината и входа му, така че клиентите да могат отдалеч да разпознаят магазина и безпрепятствено да влязат в него. За осигуряване на това ползване собственикът на земята не може да разполага пред и около магазина преместваеми обекти, които закриват витрината и затрудняват достъпа до него. Ако такива действия са извършени, то е налице неоснователно засягане на правото на собственост на собственика на търговския обект по смисъла на чл. 109 ЗС. Оплакването на касаторите всъщност се свежда до служебното прилагане на нормата на чл. 64 ЗС, което не може да обоснове допускането на касационно обжалване, тъй като съгласно ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК при проверка на правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да приложи императивна материалноправна норма, даже и нейното нарушение да не е въведено като основание за обжалване. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Изложените от касаторите оплаквания за неправилно приложения на процесуалния закон и за необсъждане на всички събрани по делото доказателства представляват доводи за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, които също не са в състояние да обосноват соченото основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение