Определение № 235 от 24.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 901/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.2, изр.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на И. Б. В. срещу определение №63/11.03.2020г. по т.д.№1188/2019г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане касационната му жалба срещу решение № 283/01.02.2019г. по т.д. № 3450/2018г. на Софийски апелативен съд. Частният жалбоподател излага доводи за неправилност на определението. Поддържа, че конкретният размер на иска по чл.94а, ал.1, т.1 от ЗАПСП /ред. ДВ бр.21/08.03.2014г./ се определя по преценка на съда. Посочва, че в диспозитива на въззивното решение е отбелязано, че същото подлежи на касационно обжалване. Ответникът Българска национална телевизия изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема следното. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но разгледана по същество е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от И. Б. В. касационна жалба, тричленният състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, е приел, че предявените от него срещу Българска национална телевизия два обективно съединени иска по чл.94а вр. чл.94 от ЗАПСП /ред. ДВ бр.21/08.03.2014г./ за присъждане на обезщетения за нарушаване на авторски права на ищеца върху две отделни аудиовизуални произведения, всеки от които предявен като частичен за сумата от 5 000 лв., попадат в приложното поле на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, установяващ недопустимост на касационния контрол на въззивни решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. Определението е правилно. Извършената от първия тричленен състав преценка относно допустимостта на касационното обжалване е в съответствие с императивната норма на чл.280, ал.3, ал.1 от ГПК. Претенциите на ищеца за заплащане на обезщетения за вреди вследствие нарушаване на авторските му права върху две аудиовизуални произведения представляват самостоятелни искове, предявени при условията на обективно съединяване. Доколкото цената на всеки от тези частични искове е под установения в чл.280, ал.3, т.1 от ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване на въззивни решения както по граждански дела (5 000 лв.), така и по търговски дела (20 000 лв.), решението на Софийски апелативен съд не подлежи на касационен контрол. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател, че цената на предявените искове следва да се определи от съда на основание чл.94а, ал.1, т.1 от ЗАПСП /ред. ДВ бр.21/08.03.2014г./ Съгласно същата разпоредба когато искът е установен по основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, ищецът може да иска като обезщетение от петстотин до сто хиляди лева, като конкретният размер се определя по преценка на съда при условията на чл. 94, ал. 3 и 4, или равностойността на предмета на нарушението по цени на дребно на правомерно възпроизведени екземпляри. В случая, макар че в исковата молба ищецът е предявил исковете без уточнение на размера им съгласно предвидената в чл.94а, ал.1, т.1 от ЗАПСП /ред. ДВ бр.21/08.03.2014г./ възможност, с последваща молба – уточнение от 15.06.2016г. е конкретизирал размера на предявените като частични искове за обезщетение за нарушение на авторските му права върху всяко от произведенията. Що се отнася до обстоятелството, че в диспозитива на атакуваното решение е вписано, че подлежи на обжалване пред ВКС, същото не създава за страната процесуални права, с които тя не разполага съгласно ГПК. Обжалваемостта, съответно необжалваемостта на съдебния акт произтича и се определя от самия закон, а не от посоченото в акта. С оглед изложеното, съставът на ВКС, ТК е постановил законосъобразно определение, което следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд