Определение № 50096 от 24.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2162/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Н. М., представляван от адв. Р. Б., срещу въззивно решение № 39/ 23.02.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 20/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 260409/04.03.2021 г. по гр. д. № 225/2021 г. на Районен съд – Лом. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от Б. М. против „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД, с предишно наименование „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че касаторът не дължи на ответното дружество сумите: 7 816 лв. по споразумителен протокол от 21.01.2021 г. – неизплатено задължение за електроенергия по описани фактури за периода 30.04.2010 г. - 10.10.2016 г.; и 11 402,02 лв. по споразумителен протокол от 21.01.2021 г. – неизплатено задължение за електроенергия по описани фактури за периода 10.03.2003 г. - 12.12.2011 г. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК по въпроса: „признаването на задължения (с процесните споразумения) прекъсва ли давността съгласно чл. 116, б. „а“ ЗЗД, заличава ли изтеклата до момента давност и представлява ли отказ на длъжника от възможността да се ползва от нея, това отказ от давност ли е”. Твърди се, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и ВС – решение № 65/03.06.2011 г. по т. д. № 600/2010 г., I т. о., решение № 63/19.02.2013 г. по гр. д. № 1569/2011 г., IV г. о., решение № 2204/10.10.1959 г. по гр. д. № 6718/1959 г., II г. о. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата – „ЕЛЕКТРОХОЛД ПРОДАЖБИ“ АД (с предишно наименование - „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД), чрез юрисконсулт С. Т., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че на 21.01.2021 г. между Б. М. и „ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ“ АД са подписани два споразумителни протокола, видно от които ищецът е признал съществуването на парични задължения към ответното дружество по посочените в протоколите фактури за консумирана в обекта на абоната електрическа енергия за периода 10.03.2003 г. - 10.10.2016 г. в общ размер на 19 218,02 лв. Протоколите съдържат приети от страните погасителни планове за разсрочено изплащане на паричните задължения. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е посочил, че споразуменията имат характер на извънсъдебна спогодба по чл. 365 ЗЗД, като с тях страните са уредили правоотношенията си във връзка с доставката и дължимите плащания за главници и лихви за потребена ел.енергия за посочените периоди, въпреки изтеклата давност. В този смисъл споразумителните протоколи представляват самостоятелно основание, на което ищецът дължи плащане на сумите. Поетото задължение за плащане на погасени по давност вземания представлява и отказ на длъжника от възможността да се ползва от нея. Този отказ е действителен, тъй като е направен след изтичането на давностния срок (по арг. от чл.113 ЗЗД). Посочено е, че изтичането на давностния срок не води до погасяване на вземането, а на възможността то да се защити по съдебен ред. Дори след изтичане на давностния срок изпълнението на погасено по давност вземане е действително, затова то може да бъде признато и с договор за извънсъдебна спогодба. В заключение е направен извод, че предявеният иск за недължимост на сумите, поради изтекла погасителна давност, е неоснователен и следва да се отхвърли. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставеният от касатора въпрос в изложението няма претендираното значение и не обуславя селектирането на жалбата. Въззивното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС. Константно е приемано, че едно вземане винаги може да бъде признато, включително и след изтичане срока на погасителната давност. След като длъжникът може да изпълни задължението си и след изтичане на давността (чл. 118 ЗЗД) и това да доведе до погасяване на кредиторовото вземане, следва, че длъжникът може да направи и отказ от изтеклата в него полза погасителна давност. Признанието фактически представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност, но съгласно чл.113 ЗЗД такъв отказ е недействителен преди давността да е изтекла. Прекъсването на давността, като законова последица от признаването на вземането, ще настъпи само доколкото са налице предпоставките за това - започнала, но още не изтекла погасителна давност (арг. от чл. 116 ЗЗД). След като този период вече е изтекъл, направеното признание не може да го възстанови, респ. не може да доведе до прекъсването на давността. Поради това, признание, направено след изтичане на погасителната давност, представлява отказ от позоваване на вече изтекла давност, но не води до прекъсване на теченето й (в т.см. - решение № 65/03.06.2011 г. по т. д. № 600/2010 г., I т. о., решение № 2204/10.10.1959 г. по гр. д. 6718/59 г., II г. о.). В практиката на ВКС е изяснено също (вж. - решение № 186/ 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г., IV г. о.), че отказът от давност преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление на длъжника. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен или мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него. Паричното задължение може да бъде определено по най-различни начини, но не може да бъде индивидуализирано без посочване на размера му като стойност. Поради тези причини, не може да има валиден отказ от погасителна давност при неиндивидуализирани по размер чрез тяхната стойност парични задължения. Това е така, защото без такава определеност не може да има валидно изразена воля за самото съдържание на задължението, за което е изтекла погасителната давност. В случая, въззивният съд не е приел нещо различно. Посочил е, че подписаните споразумения имат характер на договор за спогодба, с който ищецът е признал съществуването на двете парични задължения за незаплатена цена на ел.енергия, като е постигнато съгласие за разсроченото им плащане, включително по тях са извършени частични плащания. Направеното признание на задълженията е след изтичане на давностния срок, поради което същото представлява и отказ от позоваване на вече изтеклата давност, който е действителен (чл.113 ЗЗД), тъй като паричните вземания са индивидуализирани и установени по размер, период и основание. В исковата молба и в хода на процеса ищецът не е въвел твърдения за недействителност на волеизявлението си, нито такива, че не е бил наясно със съдържанието на паричните си задължения, произтичащи от неизплатена цена на потребена ел.енергия. Напротив, посочил е, че задълженията по двата споразумителни протокола касаят главници и лихви по неплатени в изследвания период фактури за доставена ел.енергия, като едва сега се позовава на обстоятелството, че сумите не се дължат, поради изтекла погасителна давност за вземанията. В съответствие с цитираните по-горе правни разрешения въззивният съд е приел, че споразумителните протоколи представляват самостоятелно основание, на което ищецът дължи плащане на сумите, а поетото задължение за плащане на погасени по давност вземания представлява и отказ на длъжника от възможността да се ползва от нея. Съдът е длъжен да се съобрази с постигнатата уговорка и да приеме, че отношенията между страните са такива, каквито са уговорени, респ. установеното със съдебната спогодба следва да бъде зачетено, след като от съдържанието на споразуменията може да се направи извод, че е налице ясно формирана воля от страна на ищеца да не се ползва от последиците на погасителната давност. Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение – също не е налице. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която предполага видимо тежко нарушение на материалния и/или процесуалния закон, или явна необоснованост на изводите на съда, поради грубо нарушаване на правилата на формалната и правна логика. В случая, аргументацията на жалбоподателя се основава на неправилно разрешаване от страна на въззивния съд на поставения в изложението правен въпрос, по който произнасянето на въззивната инстанция е в съответствие с установената практика на ВКС и ВС. Поради това, във връзка с този въпрос „очевидна неправилност“ на въззивното решение не би могла да се констатира. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, жалбоподателят следва да заплати на ответната страна по жалбата разноски за процесуално представителство в размер на сумата 360 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение