Определение № 1400 от 08.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 515/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от пълномощника на «ИММО КОНСУЛТ БГ» ЕООД, [населено място] против определение № 881/17.02. 2025 по в.ч.гр.д. № 143/25 г. на ОС-Варна, с което е потвърдено определение № 13209/21.1.12024 г. на ВРС по гр.д. № 20243110101153 по описа на същия съд, с което съдът е прогласил, че не е международно компетентен да разгледа спора, с който е сезиран и е прекратил производството пред него. Като основания за допускане до касация се сочи чл.280 ал.1, т.1 ГПК и чл.280 ал.2 предл.трето ГПК. Ответникът по частната касационна жалба Е. В. не изпраща отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в законовия срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното определение, съставът на въззивния съд е приел следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск от «ИММО КОНСУЛТ БГ» ЕООД, [населено място] против Е. В., германска гражданска за заплащане на суми, дължими по договор за посредничество от 24.08.2023 г. за закупуване на недвижим имот в Р България, [населено място]. Според чл. 4, пар.1 от Регламента, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. Съгласно чл. 62, пар.1, за да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право. За физическите лица, формалната или фактическа връзка с територията на Р България се определя съответно от постоянния адрес или обичайното местопребиваване на това лице в страната. За да се определи правното положение на ответника, според въззивния съд, следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 48 ал.7 от КМЧП, че под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки“. Тълкуването на горепосочените разпоредби в контекста на понятието «местоживеене « по чл. 4, пар.1 от Регламента, според мнението на съда, сочи, че Е. В. не е физическо лице с местоживеене в България, защото няма постоянен или настоящ адрес, регистриран на територията на страната, няма данни да живее в България, напротив същата е открита на регистриран адрес в Германия за връчване на книжа. Закупуването на един недвижим имот в конкретния случай не опровергава това съждение, защото не сочи на установени трайни връзки от личен или професионален характер. В отговора по исковата молба ответницата е споменала, че възнамерява да емигрира от Германия и покупката на жилището представлява такава инвестиция, но това изявление не води до извод за местоживеене към момента на завеждане на иска на територията на страната. За осъществявана от нея професия на зъболекар доказателства отсъстват, а и закупеното недвижимо имущество е със статут на жилище. С оглед изложеното за съда липсват данни и доказателства, че В. има трайна фактическа връзка с България, тъй като развивала икономическа дейност в РБ и имала регистрация в Регистър БУЛСТАТ. Служебно извършената проверка в този Регистър показва, че Е. В. притежава регистрация по БУЛСТАТ като в секция «упражнявана професия» по партидата на физическото лице е вписана: «собственик на недвижим имот». Това вписване не прави лицето предприемач. Съгласно чл. 3 ал.1 т.10, б. Б от Закона за Регистър БУЛСТАТ, физическите лица - чужденци, които притежават недвижимо имущество в страната, но не притежават ЕГН или ЛНЧ задължително се вписват в регистъра като за тях съществува и задължението по чл. 7 ал.2 т.6 от същия нормативен акт да посочат адреса на имота, което не означава, че ФЛ има местоживеене в страната. Така, настоящата инстанция приема, че Е. В. е физическо лице, което не е с местоживеене в страната на сезирания съд. Съгласно член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени глава II, раздели 2—7 от този регламент. Тези раздели съдържат правила за специална компетентност, правила за компетентност при застрахователни договори, потребителски договори, индивидуални трудови договори, правила за изключителна компетентност и правила за пророгация на компетентност. В настоящата хипотеза се касае за договор за предоставяне на услуги по смисъла на чл. 7, пар.1 от Регламента. Следователно, неприложими се явяват разпоредбите по пар.2 и сл. на цитираната разпоредба, както и тези по раздел 3, 5 и 6. Договорът е с местоизпълнение Р България. Характеристиките на спорното правоотношение, по което е заявен иска изключват, според съда, и качеството «потребител» на ответника, доколкото не се касае за договор в приложното поле на чл. 17 пар.1 от Регламента, поради което и раздел 4 също е неприложим. Клауза в договора за посредничество уреждаща пророгация на компетентност отсъства, поради което и съдът не дължи произнасяне по раздел 7 на глава II от Регламента. Ищецът се е възползвал от правилата за специална компетентност по чл. 7, пар.1 и съдът се произнася по въпроса за международната си компетентност само в изрично посочените в Регламента хипотези. Една от тях е явяване на ответника за оспорване на компетентността, както в случая изрично е заявено в депозирания отговор по исковата молба (чл. 26 изр.2 от Регламента. Съдът не счита, че ответникът е пропуснал сроковете за отвод на сезирания съд, с оглед разпоредбата на чл. 15 от ГПК. Що се отнася до това дали отговорът по ИМ е депозиран в срока по чл. 131 от ГПК, съдът намира в конкретния случай, че това е така по следните съображения: На ответника е изпратен, в превод на немски език препис от ИМ и доказателствата към нея, разпореждането на съда по чл. 131 от ГПК и съответния образец на съобщение прил.7 към чл. 2, т.7 от Наредба № 7 от 22.02.2008 г. за утвърждаване на образците на книжа, свързани с връчването по Гражданския процесуален кодекс. Към документите не е изпратен превод на относимите разпоредби на чл. 60 и чл. 62 от ГПК, касаещи броенето и изтичането на сроковете. Видно и от депозирания от ответника отговор, същата като дата на съставянето му е вписала 19.07.2024 г. (петък), когато изтича срокът с оглед датата на връчване на книжата на 19.06.2024 г. Въззивният съд е отчел като процесуален пропуск на ВРС да уведоми ответника за начина на изчисляване на сроковете, с цел възможността впоследствие да приложи правилата, с които се свърза изтичането на релевантните срокове и настъпването на процесуална преклузия поради което е приел, че правото на ответника В. да възрази по компетентността на българския съд не е било преклудирано, а произнасянето на първоинстанционния съд, с което е прогласил че не е международно компетентен да разгледа спора, с който е сезиран като краен резултат, е правилно. Като обуславящ изхода на спора, с оглед преценка за допускане до касация по чл.280 от ГПК на частната касационна жалба се сочи въпросът допуска ли Регламент 1215/2012 на ЕП и на Съвета, отвод за липса на международна компетентност, тогава когато същият регламент предвижда специална международна компетентност по чл.7 пар.първи от същия регламент. Следва, обаче с оглед правна яснота по конкретния спор, да се има в предвид и следното,: Ответницата по делото - Е. В. има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за зашита на потребителите - същата е сключила договора за посредничество не с цел да извършва търговска или професионална дейност, а за лични нужди/имотът е жилищен/. Същата няма обичайно местопребиваване в РБ. Съгласно чл. 113 ( изм.ДВ, бр.65 от 2018 г., бр. 100 от 2019 г.) от ГПК - исковете на и срещу потребители се предявяват пред съда, в чийто район се намира настоящият адрес на потребителя, а при липса на настоящ адрес - по постоянния. Съгласно чл. 117, ал. 1 от ГПК определената от закона подсъдност не може да бъде изменяна по съгласие на страните, но съгл. чл. 117, ал. 3 от ГПК - договор за избор на съд по искове на потребители и по трудови спорове поражда действие само ако е сключен след възникването на спора, какъвто договор в случая не се и твърди да има .Т.е. налага се извод, че ответникът няма постоянен или настоящ адрес в Р. България, а и не може да се приеме, че ответникът е лице с неизвестен адрес. Относима към правилното определяне на компетентния съд, който да разгледа гражданско-правния спор между страните в случая са и нормите на чл.4, чл.28 и чл. 95 КМПЧ. Съгласно чл. 28 от КМЧП международната компетентност се проверява служебно от съда. Последното изключва и очевидната неправилност доколкото оплакването за това се свежда до в необоснован извод на въззивния съд за необходимостта от надлежен превод на немски език на правилата за течене на сроковете по ГПК / в частност на този по чл.131 ГПК/ като условие за надлежно оспорване на международната подсъдност. Последната при спор с потребител се проверява служебно. Същото води и до извод за необуславящия изхода по спора характер на формирания от страна на частния касатор правен въпрос. Следователно липсва основание за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение