Определение № 3575 от 29.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2030/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9691 от 13.03.2026 г. на И. Н. Н. чрез пълномощника му адвокат Г. М. и частна касационна жалба вх. № 9989 от 16.03.2026 г. на Г. Н. Н. чрез пълномощника му адвокат Б. Г. против определение № 504 от 24.02.2026 г., постановено по ч. гр. д. № 2774 по описа за 2025 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено определение № 5131 от 15.04.2025 г. по гр. д. № 16273/2024 г. на Районен съд - Пловдив за връщане на исковата молба и прекратяване производството по делото като недопустимо. П. И. М. е подала чрез пълномощника си адвокат А. А. писмен отговор на частните касационни жалби, с който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Въззивният съд е констатирал, че производството по делото е образувано по искова молба на Г. Н. Н. против И. Н. Н. и П. И. М. за делба на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], кв. П., с административен адрес: [населено място], [улица], с площ от 1062 кв. м. (представляващ по предходен план имот № * от кв. 13), като изрично се твърди, че дворното място не е обща част, тъй като освен жилищната сграда в режим на етажна собственост, съществува и друга сграда с идентификатор *** (възложена в индивидуален дял с договора за доброволна делба от 19.09.2002 г.) с предназначение друг вид сграда за обитаване и селскостопанска сграда, които са индивидуална собственост. Съдът е приел, че страните са обвързани от влязло в сила решение № 62 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 1915/2020 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е прогласена нищожността на договор за доброволна делба от 19.09.2022 г. в частта досежно дворното място, поради противоречие с чл. 40 ЗС и е признато за установено, че П. И. М. притежава 248/1062 ид. ч. от дворното място. С договора за доброволна делба от 19.09.2002 г. е поделена жилищната сграда с идентификатор ***, като приземния етаж е възложен в самостоятелен дял на П. М., а в дял на Н. Н. (чиито правоприемници са И. и Г. Н.) е възложен първия (над приземния) етаж от сградата. Направил е извод, че с възникване на етажната собственост дворното място е станало обща част и делбата му е недопустима. И. Н. Н. и Г. Н. Н. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС по решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г., ІІ г. о., даващо следното тълкуване по въпроса „Представлява ли обща част по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС дворно място, което не принадлежи на всички етажни собственици, тъй като в мястото съществува и сграда, притежавана в режим на индивидуална собственост“. С посоченото решение е дадено тълкуване, че когато в дворното място съществува и сграда в режим на индивидуална собственост, независимо дали нейният притежател е етажен собственик или не, специалните правила по управлението, ползването и разпореждането със земята като обща част не могат да намерят приложение, тъй като мястото обслужва не само сградата в режим на етажна собственост, но и друг обект, чийто собственик не може да бъде подчинен на този режим при незачитане на правата му. С оглед мотивите на въззивният съд налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По основанието за допускане на касационно обжалване: Настоящият съдебен състав възприема даденото с решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр. д. № 2054/2014 г., ІІ г. о. тълкуване. Законът установява режима на общите части при сграда в режим на етажна собственост с оглед съществуването на самостоятелни обекти, собственост на различни лица, в една сграда и необходимостта от осигуряване ползването на самостоятелните обекти. Съсобствеността е принудителна, а режима по който съсобствениците на общите части взимат решенията е уреден в ЗУЕС. Дворното място придобива статут на обща част и съответно се поддържа и управлява според приложимия съгласно чл. 1 или чл. 3 ЗУЕС режим само, ако в него е застроена една сграда в режим на етажна собственост и то ако всички етажни собственици притежават и идеални части от терена, определени по правилото на чл. 40, ал. 1 ЗС (като съотношение между стойността на отделните самостоятелни обекти и техните принадлежности в сградата, към момента на учредяване на етажната собственост). Практиката на ВКС приема, че дори и дворно място застроено само с една сграда в режим на етажна собственост може да не е обща част, ако съсобствениците на терена постигнат съгласие преди застрояването му същия да не е обща част, като съгласието може и да е мълчаливо и се установява, щом след възникване на етажната собственост се сключат сделки с правата от дворното място, притежавани преди възникването й. Дворното място не е обща част, когато съсобственик в него е лице, което не притежава самостоятелен обект в сградата в режим на етажна собственост, както и когато е застроено с повече от сграда, независимо дали са в режим на етажна собственост или някоя от самостоятелните сгради е индивидуална собственост. По основателността на частните касационни жалби: Изводът на въззивният съд е делбата на процесния поземлен имот е недопустима, тъй като същият е със статут на обща част към сградата в режим на етажна собственост с идентификатор *** е неправилен. Страните са обвързани от влязлото в сила решение 62 от 17.01.2022 г. по гр. д. № 1915/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив не само относно нищожността на договора за доброволна делба на поземления имот от 19.09.2002 г., но и по иска за собственост, по който именно на П. М. са признати права в съсобствеността на дворното място от 248/1062 идеални части, а не права, определени по правилото на чл. 40, ал. 1 ЗС. Влязлото в сила решение по иска за собственост е формирало и сила на пресъдено нещо, че процесния терен се притежава в обикновена съсобственост, а не е обща част. Представените по делото документи също установяват, че поземления имот не може да има статут на обща част. Освен със сградата в режим на етажна собственост същия е застроен и с още една сграда, съставляваща самостоятелен обект на вещни права, отразена в кадастралната карта като друг вид сграда за обитаване с идентификатор ***, индивидуализирана в договора за доброволна делба от 19.02.2002 г. като магазин и за собственици на която понастоящем се легитимират жалбоподателите И. Н. Н. и Г. Н. Н.. Доколкото процесният поземлен имот не е обща част, то делбата му е допустима, ако се установи, че не е предназначен да обслужва построените в него сгради, което се установява в първата фаза на делбата при провеждане на процедурата по чл. 201 ЗУТ и изводите на съда се обективират в решението по допускане на делбата. Поради тези съображения въззивното и потвърденото с него първоинстанционно прекратителни определения следва да бъдат отменени и делото да се върне на Районен съд - Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение