Определение № 230 от 24.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 847/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. К. чрез неговия пълномощник адв. Ст. С., против решение № 1559 от 27.07.2012 г. по гр.д. № 1398/2012 г. на Варненския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 911 от 10.03.2012 г. по гр.д. № 18 829/2010 г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Д. Г. К. против [община], В. Н. К. и С. С. С. иск за установяване правото на собственост на ищеца върху недвижим имот с площ 463 кв.м, представляваш поземлен имот с идентификатор №........ по КК на [населено място], находящ се в [населено място], район “П.”, м.”С. Н.”. В касационната жалба са наведени доводи за необоснованост на въззивното решение, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон при постановяването му. Касаторът счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като с решението си въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси, касаещи действието на придобивната давност, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона. Ответникът по касация С. С. С. в писмен отговор изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Ответниците В. Н. К. и [община] не са взели становище. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: По делото е прието за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № ..., т...., дело № ... от ..... г. К. К. Г. бил признат за собственик на недвижим имот, даден му в замяна срещу имот, включен в ТКЗС, представляващ лозе с площ 1.2 дка в м.” А.” в землището на [населено място]. С нотариални актове № .., т..., дело №..... г., №..., т.... дело № ..... г. и № ..., т...., дело №..... г. К. Г. дарил съответно на внуците си В. Н. К., С. С. С. и Д. Г. К. по 1/3 ид. част от този имот. С гласни доказателства по делото е установено, че съсобственици си поделили ползването на мястото, като всеки знаел своята част и я обработвал. През 1977 г. на името на Д. Г. К. било издадено разрешение за строеж за построяване на постройка по типов проект на обозначеното в окомерната скица място в западната част на имота. Къщата била построена през 1978-1979 г. и оттогава Д. К. живее в нея постоянно. Установено е по делото и не се спори, че процесния недвижим имот с идентификатор ..... и с площ 463 кв.м е част от придобития от К. Г. през 1964 г. и съответно прехвърлен от него на страните по делото. За да направи извод, че ищецът не е придобил по давност правото на собственост върху процесния имот, въззивният съд е приел, че същият не е демонстрирал по отношение на останалите съсобственици намерението да свои съответната реална част с площ 463 кв.м. Мотивирал се е с това, че между неговата част и тази на останалите съсобственици не е имало поставена трайна граница, която да сочи, че ищецът владее тази част само за себе си и по този начин отблъсква владението на останалите съсобственици. Правният въпрос, по който се иска допускане на касационно обжалване, макар и непрецизно формулиран, е за това може ли да се приеме, че съсобственикът е променил намерението си и е започнал да владее за себе си реална част от съсобствения имот, ако тя не е обособена от останалата част от имота с трайна граница. Този въпрос е обусловил изхода на спора и е от значение за точното прилагане на закона, поради което въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Водим от гореизложеното съдът