Определение № 4395 от 16.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3159/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Римпев и Сие“ ООД, против решение № 230 от 05.03.2025 г. по в. гр. д. № 887/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалвания съдебен акт е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 8336/2022 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от дружеството обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. Претендира отмяна на съдебния акт и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявените обективно съединени искове да бъдат уважени. Заявява претенция за присъждане на сторените в производството разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК (поради очевидна неправилност), като се формулират следните правни въпроси: 1. За процесуалното задължение на съда да разгледа и обсъди всички възражения и доводи, посочени в становищата на страните; 2. Съдържат ли се ДФГ, създадени по реда на Указ № 56 за стопанската дейност към 1989 г., и търговците в израза „кооперативни и други обществени организации“ по смисъла на чл. 2, ал. 2 от Закона за електростопанството (ЗЕ - 1975 г., отм.) към 01.07.1992 г., и 3. Необходим ли е лиценз съгласно чл. 2, ал. 2 ЗЕ (1975 г., отм.) за придобиване и притежаване на отделни електроенергийни обекти за задоволяване на собствените нужди от електрическа енергия на кооперативните и другите обществени организации. По първия въпрос се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1 от 13.07.1953 г. и решение № 130 от 11.02.2010 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, I г. о. Твърди се, че разрешението по втория въпрос противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 97 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 514/2016 г. на ВКС, III г. о., и решение № 454 от 04.06.2009 г. по гр. д. № 1607/2008 г. на ВКС, I г. о. По третия въпрос се релевира противоречие с решение № 291 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 4016/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 47 от 02.04.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 625/2010 г. на ВКС, IV г. о., и решение № 247 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 3868/2008 г. на ВКС, III г. о. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори от ответниците по касационната жалба - „Терра Пласт“ ООД и „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД. В отговорите се излагат съображения за липсата на общите и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба по същество. Двамата ответници претендират присъждането на сторените в настоящото производство разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна, действаща чрез упълномощен представител с надлежно учредена представителна власт, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол, и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 284 ГПК. Производството пред първата инстанция е образувано по предявени от „Римпев и Сие“ ООД обективно съединени искове. Предявени са установителни искове за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК против „Терра Пласт“ ООД и „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД за признаване правото на собственост на ищеца върху съвкупност от движими вещи, представляваща електропроводи и оборудване за електрическа подстанция в гр. Берковица, а именно: оборудване трафопост „Кастел“ КРУ „Вход“ - 2 броя; оборудване трафопост „Кастел“ КРУ „Охрана трафо“ - 2 броя; оборудване трафопост „Кастел“ Трафо 1000 кВА; оборудване трафопост „Кастел“ Табло ТХХ - 2 броя; оборудване трафопост „Кастел“ Табло РТ - 2 броя; въздушна линия 20 kV „Корунд“ до стълб № 8 (проводник АС 3 x 95 кв. мм); 1/2 от въздушна линия 20 kV „Корунд“ до стълб № 8, ж. р. стълб тип Ъм 60-952 - 2 броя; 1/2 от въздушна линия 20 кV „Корунд“ до стълб № 8, ж. р. стълб тип НМГ-952 - 6 броя; отклонение 20кV за трафопост „Кастел“(проводник АС 3 x 95 кв. мм); отклонение 20 кV за трафопост „Кастел“, ж. р. стълб тип Ъм 20-952 - 1 брой; отклонение 20 кV за трафопост „Кастел“, ж. р. стълб тип Ъм 60-952 – 1 брой; отклонение 20 кV за трафопост „Кастел“ Разединител РОС 200 - 1 бр.; отклонение 20 кV за трафопост „Кастел“, кабел САХЕмТ 3 x 1 x 185 кв. мм; кабелна линия 20 кV „Кастел“ до стълб № 8, кабел САХЕмТ 3 x 1 x 185 кв. мм; оборудване подстанция „Берковица“ - оборудване на килия № 23; оборудване подстанция „Берковица“ - оборудване на килия № 6, и оборудване на трафопост „Кастел“, трафо 400 кВА. С първоинстанционното решение тези искове са изцяло отхвърлени като неоснователни. С него е отхвърлен и предявеният от „Римпев и Сие“ ООД срещу „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД иск с правно основание чл. 109 ЗС за осъждане на ответника да преустанови достъпа на „Терра Пласт“ ООД до преносната електрическа мрежа посредством гореописаните електроенергийни съоръжения и оборудване. Въззивният съд, при условията на чл. 272 ГПК, е споделил фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, препращайки към мотивите на неговия съдебен акт. Въз основа на събраните по делото доказателства е прието, че по своето функционално предназначение процесните вещи съставляват съвкупност като електрическа инсталация (съоръжение). Констатирано е, че в това си качество същите попадат под приложното поле на специалния правен режим на чл. 2, ал. 1 от Закона за електростопанството (ЗЕ – 1975 г., отм.) във връзка с § 2 и § 3 от Допълнителните разпоредби на същия закон, действал към релевантния момент на изграждане на електропроводите и прилежащото им оборудване. Прието е от въззивния съд въз основа на събраните доказателства, включително и въз основа на констатациите на заключението на съдебно-техническата експертиза, че в случая не е налице хипотезата на чл. 2, ал. 3 ЗЕ (отм.), както и тази на чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) във връзка и с правилото по § 4 от ПЗР към ЗЕ (отм.). Констатирано е, че представената по делото заповед на председателя на Националната електрическа компания (НЕК), като правоприемник на Асоциация „Енергетика“ (орган по чл. 2, ал. 2 ЗЕ - отм.), само удостоверява техническата годност на изградената електрическа инсталация за въвеждане в експлоатация. Съдът е изложил мотиви, че тази заповед не съставлява разрешение по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) за придобиване на енергийни обекти за собствени нужди (в случая за процесните електропроводи и оборудване за електрическа подстанция в [населено място]), нито притежава легитимиращо действие по отношение на собствеността. Посочено е, че дори ДФГ „Кастел“, посочено в заповедта, да се приеме като правен субект от кръга на визираните в същия законов текст „кооперативни и други обществени организации“, респективно по смисъла на § 4 от ПЗР към ЗЕ (отм.), липсват доказателства за издадено в негова полза изрично разрешение по посочения закон текст, което изключва възможността дружеството и правоприемниците му да се легитимират като собственици. Въззивният съд е изложил също, че дори да се приеме, че ДФГ „Кастел“ е бил собственик на процесните вещи (в качеството на правен субект по чл. 2, ал. 2 ЗЕ, отм., респективно по смисъла на § 4 от ПЗР към ЗЕ, отм.), по делото не е доказан непрекъснат деривативен способ на придобиването (извеждане на собствеността чрез последващо правоприемство) по веригата от праводатели. Констатирано е, че липсват доказателства, че дружеството е праводател на „Кастел“ АД, последвано от „Кастел инженеринг“ ЕООД, до ищеца „Римпев и Сие“ ООД. По тези съображения въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция за неоснователност на претенциите и е потвърдил решението му. При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни изводи не са налице поддържаните в изложението към касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора материалноправен или процесуалноправен правен въпрос от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, по отношение на който е обосновано и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидната му неправилност - чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи и възражения на страните и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по всеки спор, пренесен пред въззивния съд, но по него не е налице поддържаната специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваният акт е съобразен с трайната и последователна практика на ВКС (включително ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор по същество. Като решаваща инстанция въззивният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да установи фактите и да ги субсумира под приложимата норма, като изложи ясни мотиви и даде отговор на всички правнорелевантни доводи и възражения на страните съгласно изискванията на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая обжалваното решение е постановено в съответствие с тези задължителни разрешения. Като е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК, въззивният съд е направил свои фактическите и правни изводи на първата инстанция, с което е изпълнил правомощията си на решаващ съд по съществото на спора. Чрез препращането и излагането на собствени, макар и лаконични съображения, съдът е анализирал доказателствения материал (включително експертното заключение) и е дал ясен отговор на доводите на страните относно приложимостта на чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) по предмета на спора, очертан от наведените придобивни основания като правопораждащи факти на претендираното субективно право и неговото съдържание – собствеността върху съвкупността от движими вещи, представляващи електропроводи и оборудване за електрическа подстанция в гр. Берковица (електрическо съоръжение). Несъгласието на касатора с направените въз основа на този анализ правни изводи съставлява оплакване за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Тези доводи са относими към основателността на жалбата и не могат да бъдат предмет на проверка в стадия по допускане на касационното обжалване по чл. 288 ГПК. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по поставените материалноправни въпроси. По въпроса относно кръга на правните субекти по чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като цитираните от касатора актове не разглеждат този въпрос. В решение № 97 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 514/2016 г. на ВКС, III г. о., е анализиран обхватът на забраната за принудително изпълнение върху имуще-ството на ДП „РВД“ с оглед конституционната равнопоставеност на правните субекти, а в решение № 454 от 04.06.2009 г. по гр. д. № 1607/2008 г. на ВКС – възможността на едноличния търговец да претендира вреди по ЗОДОВ. Принципното разрешение за равнопоставеност на държавните и частните стопански субекти е неприложимо към специфичната хипотеза на чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.). Същевременно по този въпрос е налице практика на ВКС (решение № 130 от 11.02.2011 г. по т. д. № 776/2009 г. на ВКС, І т. о.), според която търговските дружества не попадат в кръга на „кооперативните и други обществени организации“ по смисъла на цитираната норма, с което въззивното решение е изцяло съобразено. Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по третия въпрос, касаещ необходимостта от разрешение (лиценз) за придобиване и притежаване на енергийни обекти за собствени нужди. Част от цитираните актове (решение № 291 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 4016/2014 г. на I г. о. и решение № 247 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 3868/2008 г. на III г. о.) разглеждат различни хипотези, свързани с притежанието на сгради с характер на материален ресурс по смисъла на § 1, т. 32 от ДР на ЗЕ, а не на електрическо съоръжение. Останалата част от посочената практика (включително и решение № 47 от 02.04.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г. на IV г. о.) дава разрешения, на които обжалваното решение изцяло съответства. Според тази практика съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕ (1975 г., отм.) съществуващите енергийни обекти са държавна собственост, като изключение е предвидено единствено за кооперативни и други обществени организации, които са могли да ги придобиват за собствени нужди с разрешение на Асоциация „Енергетика“. Този правен режим на заварените енергийни обекти остава непроменен и при последващото законодателство (ЗЕЕЕ от 1999 г., ЗЕ от 2003 г. и ЗЕЕ от 2004 г., отм.), предвиждащо възможност за прехвърлянето им единствено в полза на съответното енергийно пред-приятие. В съответствие с това разбиране въззивният съд е приел за невъзможно енергиен обект да бъде придобит от субект извън лимитирано посочените в чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.). Въпросът за необходимостта от разрешение (лиценз) не е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд. Извън съображенията за неприложимост на нормата на чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) спрямо ищеца, съдът е извел и друг самостоятелен извод за неоснователност на исковите претенции - липсата на доказано правоприемство между ДФГ „Кастел“ и „Кастел“ АД, респективно поради недоказан непрекъснат деривативен способ на придобиване по веригата, което само по себе си изключва допускането на касационен контрол по поставения въпрос. При тези мотиви допускането на касационно обжалване на решението по този въпрос няма да доведе до промяна в изхода на спора, с оглед на другия решаващ извод на въззивния съд. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност съставлява квалифицирана форма на порочност, чието констатиране произтича пряко от съдържанието на съдебния акт, без да е необходим анализ на доказателствения материал. Тя предполага видимо и тежко нарушение на материален или процесуален закон, или явна необоснованост. Обжалваното решение не разкрива такива пороци – то не е постановено в явно противоречие със закона (което да е довело до приложение на нормите в техния противоположен смисъл), нито извън закона (въз основа на несъществуваща или отменена норма), нито в разрез с правилата на формалната логика. При постановяване на акта си въззивният съд е приложил относимите разпоредби на Закона за електростопанството (отм.) и ГПК съобразно точния им смисъл, а фактическите му изводи не съставляват проява на явна необоснованост. При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение в обжалваните му части да е нищожно или недопустимо. Затова в заключение, въззивното решение не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на спора в полза на ответника по касация „Електроенергиен системен оператор“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, което настоящият състав определя в размер 150 евро. По делото липсват доказателства за сторени разноски от другия ответник по касация, поради което такива не му се присъждат. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.