Определение № 793 от 07.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н., чрез пълномощника му адв. Н. М. срещу решение № 18197 от 11.11.2014г по в.гр.дело № 7772/2014г. на Софийски градски съд, с което в производство по чл.258 и сл. ГПК е потвърдено решение от 04.09.2013г по гр.д. № 27655/2011г на Софийски районен съд 39 състав, произнесено по заведен от касатора иск на за обезщетение на вреди от непозволено увреждане, отхвърлен изцяло. В приложеното съм жалбата изложение се изтъква недопустимост на обжалваното решение, като постановено въз основа на недопустими доказателства - неавтентични копия, имитиращи неавтентични документи с невярно съдържание, които е следвало да се изключат от доказателствата. Същият довод се изтъква и като основание за допускане на касационно обжалване, сочи се противоречие с практиката на ВКС, основание по чл. 280 ал.1 т.1,т.2 от ГПК, прави се сравнение с решения от практиката на ВКС по чл. 101 ГПК (отм) при изключване на документи от доказателствата. Твърди се недопустимост на решението поради непроизнасяне по целия спорен предмет – сложен, съставен и многопластов деликт, не са обсъдени деянията. Изтъква се противоречие с практиката на ВКС и т.2 от ТР №1 от 2013 по т.д№4/2012 ОСГТК ,тъй като въззивният съд не е изпълнил законоустановени задължения, като е бил сезиран за извършени процесуални нарушения от първоинстанционния съд. Нарушено е задължението за установяване на обективната истина (чл. 10 ГПК, чл. 47 от Х, чл.6 ,чл. 13 ЕКПЧОС) ,нарушен е чл. 266 ал. 3 ГПК при събиране на доказателства, което е касационно основание и грубо процесуално нарушение. Грубо е нарушена константната практика на ВКС, като въззивният съд демонстративно не е уважил деликтен иск, въпреки доказан по несъмнен начин деликт .Деликтът се състои в разпространение на неверни ,клеветнически твърдения и разпространение на обиди, включително обиди ,съдържащи се в „ оценъчни съждения”. Пример от константната практика на ВКС за уважаване на иска при такъв деликт е реш. № 85 от 2011 по гр.д № 1486/2011г, ВКС. В обосновка жалбоподетлят счита, че ответниците са злоупотребили с правото да разпространяват информация, цитира се практика на ВКС по наказателни дела. Съдебна практика на ВКС се изтъкна с аргумент за по- силното основание ,след като в реш. по гр.д № 183/2002г ІV г.о ВКС приема ,че само косвен намек относно свързване личността на ищцата с корупция в Държавата, е деликт. Като довод за допускане до касационно обжалване се сочат процесуални нарушения на чл. 183 ГПК, без да уточнено по отношение на кои доказателства е допуснато нарушението и от кой съд .Сочи се нарушение на чл. 236 ал.2 ГПК, поради немотивираност ,не е посочено кой от елементите на деликта не е доказан. Цитирани са множество решения от практиката на ВКС, свързани с изискването за мотивираност на съдебните актове. Изтъкнати са задълженията на Националния съд по чл. 47 от Х. на основните права в ЕС и чл. 6 ал.1 ЕКПЧ да проведе справедлив процес, което според защитата очевидно не е спазено от въззивния съд. Държавата е нарушила чл. 6 ал.1 от Конвенцията, като не е осигурила независим и безпристрастен съд .Погазено е правото на защита. Оплакванията и доводите на касатора са изразени чрез формулирани 29 въпроса, представляват ли касационно отменително основание и основание за допускане до касационно обжалване горните твърдения на касатора ,преформулирани във въпроси. В касационната жалба се отправя искане на основание чл.269 ал.3 ГПК ВКС да спре производството и да отправи до Съда на ЕС запитване относно тълкуването на чл.74 от Х. за основните свободи. Отговор е постъпил от ответниците И. Г. Т. и Ц. М. С. .Чрез въпроси се оспорва правилността на решението .Липсва обосновка по всеки от въпросите.Несъстоятелно се твърди недопустимост След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението се изтъкват причини, считани от защитата като основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК без да бъде изведен конкретен правен въпрос, който да е свързан с решаващите съображения на въззивния съд по основанието на иска, или във връзка със съображенията, обусловили процесуалните му действия като въззивна инстанция. Произнасяйки се по доказателствените искания на въззивния жалбоподател, след като в съдебно заседание е приел като писмено доказателство изтъкнатото от самия ищец като доказателство за увреждащи действия становище вх.№ 55153/27.07.2010г до СГС (депозирано от ответник ,чрез адвокатите му, по това гражданско дело ), Софийски градски съд не се е позовал на преклузията в чл. 266 ал.1 ГПК, нито се е обосновал с чл.266, ал.3 ГПК, за да приеме като решаващо произнесен правен въпрос в тази връзка. Преценката на съда е ,че останалите доказателствени искания на жалбоподателя касаят неотносими за спора („ирелевантни за настоящия процес” ) доказателства. По отношение на исканията в заявление на адв.М. като процесуален представител съдът е съобразил ,че същите се припокриват с тези по въззивната жалба, но и че пълномощията й тогава са били оттеглени за тази инстанция.По доводите за нищожност на първо инстанционното решение - според защитата поради това ,че първоинстанционният съдия следвало да се отведе, въззивният съд се е поизнесъл мотивирано и в съответствие с утвърденото в практиката на ВКС разбиране,че тези съображения нямат отношение към действителността на решението като съдебен акт .Въззивният съд е проверил служебно и допустимостта на решението,намерил е същото за правилно и е препратил към мотивите съгласно чл. 272 ГПК,което не сочи на процесуалноправен въпрос, разрешен противоречиво спрямо цитираната практика на ВКС. Свои съображения по основанието на иска въззивният съд е изложил във връзка с документа, приет пред тази инстанция и безспорно представляващ становище на ответниците по настоящия иск ,в качеството им на адвокати на първия ответник, по друго гражданско дело. Въззивният съд е обсъдил по същество твърденията в исковата молба ,че с депозирането на това именно становище до съда и приложенията към него, е извършен деликт спрямо ищеца. Съображенията на въззивния съд в тази насока са решаващи, в решаваща за изхода на делото насока, а нито един от формулираните въпроси няма връзка с тях. Преди всичко ,в изложението по член 274 ал.3 т.1 от ГПК касаторът е длъжен да изтъкне правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е обусловил решаващата воля на съда. Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. по описа на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното въззивно решение, е този който е включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на иска и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното въззивно решение,за възприемане на фактическа обстановка, в каквато насока са доводите на касатора. Не е налице изискуемата обосновка на правен въпрос, когато при мотивирано решение се твърди ,че мотиви липсват и така се възприема наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, също и когато чрез въпрос се твърди нарушение по чл. 183 ГПК, без въззивният съд да е процедирал при условията на поискване за прилагане на оригинал на документ, представен в копие от другата страна, при условията на тази норма. Прилагането на решения от практиката на ВКС за случаи, когато копията на документи, представени като доказателство от едната страна, са приети без да са заверени изобщо, или въпреки поискването на другата страна съгл. чл. 101 ГПК (отм) те не са проверени ,като съдът не е възложил задължение за представяне на оригинала, нямат отношение към процесуалните действия на СГС в настоящия случай. Независимо от приложения към изложението набор съдебни решения, не е налице и обосновка по чл. 280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК и по множеството въпроси, които изразяват касационни оплаквания и оплаквания за несправедлив процес, без връзка с конкретно произнесените в решението правни въпроси, от които изходът на делото зависи. Като въпрос по критерия на чл. 280 ал.1 защитата неотносимо формулира питане представляват ли нейните негативни твърдения за действията на съда отменително основание, правен въпрос и нарушение на първичното европейско право. Няма връзка с решаващите фактически изводи на въззивния съд по контратното решение, нито с процесуалните правила, относимо приложени в доказателствения процес по делото .При установените факти решаващата правна преценка на съда е, че твърденията за противоправно поведение на ответниците, които „по възложение” на ответника [фирма] (или по- точно, в качеството им на адвокати, негови процесуални представители по гр.дело№1684/2008 СГС, заведено срещу този ответник), чрез депозиране на становище по реда на чл. 154 ГПК (отм) и приложения към него, са разпространили „скалъпени компютърни монтажи” и неподписани текстове, в които текстове се твърдят неверни, позорни, клеветнически и обидни твърдения за ищеца и се приписват престъпления, е неоснователно ,тъй като събирането на доказателства в състезателния процес е правомерна дейност. Въззивният съд е изследвал предпоставките за ангажиране на търсената отговорност за деликт, елементите на фактическия състав, като е посочил, обсъдил и преценил ,че с депозиране на писмено становище по гражданско дело посочените ответници не са причинили непозволеното увреждане, дало основание на иска, поради което не може да се ангажира и отговорността за вреди на посочения ответник – юридическо лице ,в качеството му на „възложил” относно своята защита по това дело. Ето защо не е било решаващо за изхода на спора дали към въпросното депозирано становище има приложени печатни издания с обидни изрази и този въпрос не е произнасян решаващо от въззивния съд, което не означава ,че обжалваното решение е постановено в противоречие с изискването за мотивираност,или че противно на установената практика на ВКС въззивният съд възприема по друг начин фактическият състав на обидата, или клеветата ,като основания за деликтна отговорност. Нито едно от цитираните в изложението съдебни решения от практиката на ВКС не изразява обратно разбиране по въпроса за противоправността при тези конкретни обстоятелства. Съображенията за липса на противоправност в пределите за упражняване правото на защита по дело, без да е установена злоупотреба с това право, не са в противоречие ,а в съответствие с установената практика на ВКС по реда на чл. 290, чл. 291 ГПК (реш.№1347 от 2008г по гр.д №5006/2007 ІІ г.о, реш. № 758 от 11.02.2011г по гр.д №1243/2009г ІV г.о, реш.№257 от 2011 по гр.д № 1149/2009г ІV г.о ,реш. № 809 от 2011г по гр.д № 1573/2009г ІV г.о).Ето защо касационно разглеждане на жалбата не следва да се допуска по същество. Няма стълкновение с чл. 267, параграф трети от Договора за функциониране на ЕС и предпоставки за запитване до Съда на Европейските общности. Неоснователно е искането за спиране на делото и отправяне на запитване по въпроси, които не са свързани с тълкуване на правен източник, а изразяват оплакване за незачетени основополагащи принципи, залегнали както в общностното право,така и във вътрешното законодателство. Неотносимо при липса на връзка с обстоятелствата по делото е направеното с жалбата искане за тълкуване на чл. 47 ал.2 Х. Преюдициално запитване поради твърдението ,че изводите на съда са били неверни, жалбоподателят не приема мотивите на решението и процесуалните действия на съда, не се прави По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.