Определение № 595 от 19.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 224/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение от 05.07.2011 г. по гр.д. № 1294 /2011 г. на Пловдивски окръжен съд, г.о., с която е потвърдено първоинстанционно решение от 15.02.2011 г. по гр.д. № 11353 /2010 г. на Пловдивски районен съд, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Т. Н. С. сумата 8,723 лева, представляващи равностойността на 4,460 евро - договорна неустойка за забавено изпълнение по договор за строителство между страните от 09.10.2006 г. за периода от 20.01.200 г. до 29.08.2008 г., както и сумата 2,063.16 лева обезщетение за забавено плащане на неустойката за периода от 30.08.2008 г. до 21.07.2010 г. (вкл.), както и разноски по делото. Първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, в която исковете са отхвърлени за разликите до пълните предявени размери 9,505 лева и 2,248 лева и първият от тях за периода от време от 31.12.2007 г. до 19.01.2008 г. Жалбоподателят твърди, че в обжалваната част решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това. Насрещната страна Т. Н. С. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и исковете са оценяеми и първият от тях е с цена над 5,000 лева, а вторият е обусловен. Претенцията се основава на уговорка в договор между страните за строителство на недвижим имот, че при неизпълнение на крайния срок на СМР (строително-монтажни работи) по този договор, изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 20 евро за всеки ден забава. Ответникът се брани с довод за нищожност на неустойката поради противоречие на добрите нрави, т.к. не е договорен краен срок. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, който е приел, че възражението на ответника, разгледано в контекста на т.3 от ТР № 1 /15.06.2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. е неоснователно, че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява; като е приел, че уговорката е действителна, въззивният съд е разгледал спора по същество, като относно забавеното изпълнение е приел въз основа на обсъждане на заключение на съдебно–техническа експертиза и на събраните по делото свидетелски показания, че не е доказано по безспорен начин изпълнението на СМР в срок. Жалбоподателят е извел следните правни въпроси: 1) материално-правен и процесуално-правен: Дали въззивният съд не е допуснал противоречие с ТР № 1 /2010 г. на ОСТК на ВКС, поради това, че не е изследван размерът на евентуалните вреди и не е съпоставен с размера на неустойката. Въпросът не е обуславящ, доколкото в срока за отговор жалбоподателят (ответник по исковете) не е направил искане за намаляване; 2) Процесуално-правен: Дали няма противоречие на практиката по чл.236 ГПК (преди чл.188 ГПК от 1952 г. (отм.) относно задължението за съвкупно обсъждане на доказателствата, за всестранен и задълбочен анализ на доказателствата, за което са посочени съдебни решения. Въпросът е обуславящ, но въззивният съд го е разрешил в съответствие с установената практика, като е обсъдил доказателствата съобразно изискванията на разпоредбата; 3) процесуално-правен: Възможно ли е доказване на извършени СМР и с гласни доказателства – обуславящ е и именно такива доказателства са допуснати и събирани, а после и обсъдени от съда; 4) материално-правен: кога се счита изпълнено задължение за завършване на СМР - при фактическото извършване на работите или при съставянето на акт обр. 15. Въпросът е обусловил извода за забавеното изпълнение, но съдът е приел това, което е поддържал ответникът, че задължението се счита изпълнено към момента на завършването, но е приел за недоказано твърдението на ответника, че това е станало в срок и преди съставянето на акт обр. 15. Към изложеното може да се обобщи и добави, че приетото от въззивния съд е в съответствие с приетото с ТР № 1 /2010 г. на ОСТК на ВКС и с установената практика: липсата на ограничение на неустойка за забава във времето няма отношение към прекомерността, защото натрупаният размер е функция от срока на забавеното изпълнение; следва да се прави разлика между недействителност на уговорката за неустойка поради противоречие с добрите нрави по чл.9 ЗЗД, която следва да се преценява по критериите, посочени в ТР № 1 /2010 г. на ОСТК на ВКС, например когато разликата между уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди е драстична и прекомерност на неустойката – прекомерната неустойка е действителна и затова длъжникът има потестативното право да иска намаляването и, но преценката за това се извършва при съобразяване с всички функции на неустойката (обезпечителна, обезщетителна и санкционна). Поради изложеното следва да се приеме, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а искането на ответника да и бъдат присъдени направените от нея разноски за процесуално представителство в касационната инстанция е основателно за сумата 900 лева, чието уговаряне и заплащане е удостоверено с договор за процесуално представителство. Воден от изложеното съдът