Определение № 17 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 375/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. Н срещу решение № 2311/22.10.2019г. по гр.д. № 1346/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 състав. С него е потвърдено решение от 25.09.2018г. по гр.д. № 13501/2016г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I – 16 състав, в обжалваната част, с която предявеният от касационната жалбоподателка срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на осъществено на 21.03.2014г. ПТП, е отхвърлен за разликата над уважения размер от 11 500 лв. до пълния предявен размер от 32 500 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационната жалбоподателка счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил всички наведени доводи и обстоятелства, които са от значение за определяне на справедливо обезщетение, включително не е съобразил конкретните икономически условия и нива на застрахователно покритие към момента на увреждането. Моли да се отмени въззивното решение и ответникът да бъде осъден да заплати разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационната жалбоподателка поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за достъп на решението до касация. Сочи като обуславящ въпроса относно приложението на принципа за справедливост, въведен с чл.52 от ЗЗД, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение № 476/27.01.2016г. по гр.д. № 3281/2015г. на ВКС, IV г.о., решение № 173/27.10.2016г. по т.д. №2663/2015г. на ВКС, I т.о., решение № 83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 206/06.11.2009г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение №45/15.04.2009г. по т.д. №525/2008г. на ВКС, II т.о., решение № 58/29.04.2011г. по т.д. № 623/2011г. на ВКС, II т.о., както и че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на посочените основания за допускане на касационен контрол по чл.280 от ГПК, както и че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от В. С. Н. при процесното ПТП неимуществени вреди възлиза на 19 000 лв. Констатирал е, че извънсъдебно застрахователят е заплатил сумата от 7 500 лв. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил като относими вида и степента на увреждането – хематом в дясна челна зона, неразместена фрактура на дясна ключица, фрактура на трето и четвърто ребро в дясно по скапуларната линия /отзад/, контузия на дясната половина на таза; възрастта на пострадалата към датата на ПТП – 56 години; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни – болките от фрактурите на двете съседни ребра са остри само до хоспитализацията в лечебното заведение, докато неразместеното счупване не е състояние, водещо до остра болка, а само до умерена през тридесетдневния период на зарастване; проведеното консервативно лечение на постелен режим с лекарствени продукти; направената имобилизация за двадесет дни на неразместеното счупване; продължителността на лечебния и възстановителния период - общо един месец; пълното възстановяване на пострадалата и липсата на трайни увреждания. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният материалноправен въпрос относно приложението на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД е относим към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 т.3 от ГПК. Според задължителните указания на ППВС №4/23.12.1968г. и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №171/18.11.2016г. по т.д. № 2811/2015г. на ВКС, II т.о., решение №226/08.12.2016г. по т.д. № 2940/2015г. на ВКС, I т.о., решение №199/30.11.2016г. по т.д. № 2432/2015г. на ВКС, II т.о. и други, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които при телесни увреждания биха могли да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от него физически и психически последици. В цитираните от касационната жалбоподателка решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о. и решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 66/03.07.2012г. по т.д. №619/2011г. на ВКС, II т.о., решение № 25/03.04.2009г. по т.д. №504/2008г. на ВКС, I т.о. и решение № 95/24.10.2012г. по т.д. №916/2011г. на ВКС, I т.о. е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а могат да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В случая, при определяне размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, в това число претърпените от касационната жалбоподателка увреждания, проведеното консервативно лечение, едномесечния лечебен и възстановителен период, пълното възстановяване на пострадалата и липсата на трайни увреждания. Що се отнася до социално – икономическите условия в страната и лимита на отговорността на застрахователя към датата на ПТП, твърденията на касационната жалбоподателка, че не са взети предвид при определяне на обезщетението, не съответстват на данните по делото. Видно от мотивите на обжалваното решение, макар и да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата /2014г./, съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Съдържащите се в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК оплаквания преповтарят релевираните в касационната жалба доводи за допуснати от съда нарушения на материалния закон, които по своята същност представляват отменителни основания по чл.281, т.3 от ГПК, неподлежащи на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на сочените от касационната жалбоподателка основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд