Определение № 3535 от 15.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4298/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЕТ „Булмет-Вахрам Тунузналян“, чрез пълномощника адв. В.В., против определение № 10918 от 19.09.2023г., постановено по частно гр. дело № 10278/2023 на Софийския градски съд, І ГО. С обжалвания акт е потвърдено решение № 13 272/28.07.2023г., имащо характер на определение по гр.дело №12730/2022г. на Софийския районен съд, ГО, 39 състав, с което е прекратено производството, поради недопустимост на иска. Частният касатор иска да бъде отменено обжалваното определение и делото да бъде върнато на районния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Сочи, че определението е очевидно неправилно-основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 113/26.01.2011г. по ч.търг.д.№ 577/2009г. на ВКС. Поддържа, че в противоречие с решение № 141/21.09.2021г. по търг.дело № 2586/2019г. на І ТО на ВКС съдът се е произнесъл по процесуалноправния въпрос: Следва ли при постановяване на въззивното решение съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата по делото, на които те се позовават в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото. Ответникът по жалбата –Столична община, чрез пълномощника гл.юрк.Н. Г., оспорва наличието на основания за допускане на определението до касационен контрол. Излага съображения за неоснователност на жалбата. Частната касационна жалба, като подадена в срока по чл. 275 ГПК от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: С решение № 13272/28.07.2023г. по гр.д.№112730/2022г. на Софийския районен съд, ГО, 39 състав е прекратено, като недопустимо производството по иск с правно основание чл. 439 ГПК, предявен от ЕТ „Булмет-Вахрам Тунузналян“ против Столична община да се признае за установено спрямо ответника, че ищецът не му дължи сумата 2 086,13 лева-данък върху недвижим имот, определен с АУЗ № ДИС17-тд-26-79-1/24.10.2017г. и сумата 5 220,83 лева-представляваща такса битови отпадъци, определена с АУЗ № 749643-1/20.09.2021г., за които суми е образувано от Столична община изп.дело № 458/2021г. по описа на ЧСИ Н.К., поради погасяването им по давност. За да постанови прекратяването на производството, районният съд е изложил съображения, че доколкото в производството са представени доказателства за изпълнение на задълженията на ищеца по отношение на процесните суми, предмет на актовете за установяване на публични задължения, то за ищеца не е налице правен интерес да води отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК, тъй като той, като длъжник в изпълнението, разполага с осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД срещу взискателя. При положение, че процесните суми са били преведени на взискателя (ответник по иска по чл. 439 ГПК) и той е изцяло удовлетворен, не е налице за ищеца правен интерес да води установителния иск по чл. 439 ГПК. За да потвърди обжалваното пред него решение, с характер на определение, въззивният съд е споделил мотивите на състава на РС и е допълнил, че единственият способ за защита на длъжника в хипотеза на поддържано твърдение за изтекла погасителна давност по отношение на публично общинско вземане е отрицателният установителен иск по чл. 439 ГПК, предявен преди да е приключило принудителното събиране на публичното общинско вземане, а в условията на приключило принудителното изпълнение - иска по чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД (съобразно т. 1 от ППВС № 1/28.05.1979г. и тъй като принудителното събиране на суми след изтичане на погасителната давност не съставлява изпълнение по смисъла на чл.118 ЗЗД). Дори в хипотеза на приключило принудително събиране на погасеното по давност публично общинско вземане, интересът от предявяване на отрицателен установителен иск не отпада, когато между същите страни е налице правоотношение, от което могат да възникнат насрещни компенсируеми вземания, едното от които да е вземането на длъжника за връщане на недължимо събраните след изтичане на погасителната давност вземания по чл. 162, ал.2, т.1 и т.3 ДОПК. Посочил е, че при ангажирани от страните доказателства в рамките на производството, от които се установява пълно удовлетворяване на кредитора (ответник по иска по чл. 439 ГПК) доброволно от длъжника–ищец, възможност за наличие на подобни насрещни компенсируеми вземания е изключена. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. За да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК на въззивното определение касаторът следва да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Освен това жалбоподателят следва да е обосновал и наличието на всяка от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК. Липсата на общата или на специална предпоставка обуславя недопускане на касационното обжалване. В случая дори да може да бъде уточнен и конкретизиран от касационната инстанция въпрос (съобразно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС) относно правомощията на въззивния съд, разглеждащ частна жалба против първоинстанционно определение, то по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Този въпрос е разяснен в ТР № 6/2017 от 15.01.2019г. по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС, според което разпоредбата на чл.278, ал.2 ГПК представлява особено правило по смисъла на чл.278, ал.4 ГПК, което изключва субсидиарното приложение на чл. 269, изр.2 от ГПК в производството по частна жалба, и поради това въззивният съд може да бъде сезиран надлежно и с бланкетна частна жалба. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страните. Независимо дали жалбата е бланкетна или съдържа конкретни оплаквания, въззивният съд служебно проверява всички правно релевантни факти, преценява сам всички събрани по делото доказателства и въз основа на тях решава въпросите, включени в предмета на спора, осигурявайки правилното прилагане на процесуалния закон. В случая въззивната инстанция изцяло се е съобразила с цитираната задължителна съдебна практика, като е изложила съображения по спорните пред него обстоятелства относно допустимостта на предявения отрицателен установителен иск и е формирала свои собствени мотиви, защо го счита за недопустим. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Обжалваното въззивно определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Необосноваването на общо и допълнително основание по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК има за последица недопускане до касационно обжалване на въззивното определение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО