Определение № 4278 от 26.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 127/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от прокурор при Окръжна прокуратура - Добрич, като представител на Прокуратурата на Република България, срещу въззивно решение № 305 от 06.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 431/2023 г. по описа на Окръжен съд - Добрич, в частта, с която е потвърдено решение № 9 от 13.01.2023 г., поправено с решение № 51 от 04.05.2023 г. по гр. д. № 281/2022 г. по описа на Районен съд - Генерал Тошево, в частта, в която на основание чл. 2б ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. М. К. сумата от 4000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди за нарушението на правото за разглеждане в разумен срок на досъдебно производство № 40/14.10.2016 г. по описа на ОСлО към ОП - Добрич, пр. пр. № 1675/2016 г. на ОП - Добрич, преобразувано в досъдебно производство № 111/2020 г. по описа на НСлС, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на завеждането на исковата молба - 01.09.2022 г. до окончателното изплащане. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил е писмен отговор от насрещната страна по касация – К. М. К., подаден чрез адв. Д. Д.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: Въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и приключване в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи е надлежно предявена срещу правосъдния орган, причинил вредите като процесуален субституент на държавата и е доказана по своето основание. Изложил е, че в случая се касае за смърт на възходящ на ищеца от първа степен – неговия баща. Престъплението по чл. 123, ал.1 от НК, за разследването на което е образувано наказателното производство, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Разпоредбата на чл. 123, ал. 1 НК е бланкетна и е необходимо съдържанието й да бъде запълнено с конкретни правила от други актове, регламентиращи задълженията, предмет на обвинението. Това предполага издирване на приложимите правни норми и събиране на относимите доказателства за изясняване на релевантните обстоятелства. Ето защо, следва да се приеме, че делото е с фактическа и правна сложност, която обаче не може да бъде определена като толкова значителна, че да е единствената обуславяща причина за продължителността на разследването. Извършените множество процесуални действия на фона на установените по делото факти относно цялостното развитие на производството, многократните спирания и прекратявания на наказателното производство, непредприемане или несвоевременното предприемане на процесуални действия по разследването, чието извършване е указано от съд, защото е прието разследването да не се осъществява в изискуемите от закона пълнота и обем, не могат да оправдаят и да придадат качеството „разумност“ на установената продължителност на разследването. Данните по делото сочат органите по разследването да не са упражнили своевременно своите правомощия за пълно и всестранно разследване, не са създали съответната организация за приключване на разследването в разумни срокове, като не са предприели в установените в НПК времеви рамки дължимата преценка за относимостта и необходимостта от събиране на всички гласни и писмени доказателствени средства за разкриване на обективната истина. Продължителността на наказателно производство в случая надхвърля рамките на всякакъв разумен срок, тъй като надхвърля многократно установените в НПК срокове и не може да се приеме за обоснована нито от фактическата и правната сложност на делото, нито от поведението на ищеца/няма данни за негови действия, забавящи разследването, каквито не се явяват действията му по обжалване на прокурорските актове/, а се явява резултат на значителната забава при провеждане на разследването по причина на разследващите органи и ответната Прокуратура на Република България, осъществяваща контрол за законност върху техните действия. Ищецът се явява легитимиран да претендира обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, независимо в коя фаза е производство, достатъчно е то да има значение за определяне на негови граждански права или задължения. Висящото досъдебно производство е такова за определяне на гражданските права на ищеца, има значение за съдебната защита на същите и не може да бъде изключено от обхвата на чл. 6, § 1 КЗПЧОС в гражданско-правния му аспект, тъй като досъдебното производство е засегнало правото му да узнае причината за смъртта на своя баща и му е вменено в задължение да търпи това фактическо положение неразумно дълго време. Резултатът от наказателното производство е пряко решаващ за удовлетворяване на гражданската му претенция за обезвреда на неимуществени вреди и тъй като е образувано срещу неизвестен извършител, ищеца е лишен от възможността да предяви граждански иск преди приключването му. По критериите на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/23.12.1968 г. при установените конкретни обстоятелства относно продължилността на досъдебно производство, интензивността и продължителността на търпените от ищеца вреди – стрес, безпокойство, несигурност, разочарование, чувство за липса на справедливост, притеснение, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, справедливото обезщетение следва да бъде определено в размер от 4 000 лева. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Касаторът сочи основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулирал е следните два въпроси: 1. „Следва ли да съществува пряка причинно-следствена връзка между увреждането и претендираните вреди?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС и т. 19 ТР№ 1/04.01.2001 г. тълк. д. № 1/2000 г. по описа на ОСГК на ВКС и 2. „Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и следва ли определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди да се извърши от съда след преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, от значение за точното приложение на чл. 52 ЗЗД?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 ТР № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС, решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 376 от 21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 449 от 16.05.2013 г. по гр. д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г. о., решение № 554 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 266/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д. № 627/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 70 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 251 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 812/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 61 от 28.04.2016 г. по гр. д. № 4546/2015 г. на ВКС, III г. о. и др. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговаря на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не кореспондират със съдържанието на въззивното решение доводите на касатора за липса на мотиви в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС за наличието на причинно-следствена връзка между наказателното производство и претърпените вреди. В тази насока съдът е изложил мотиви, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. Вторият въпрос отговаря на изискванията за общо основание, но по него не е осъществено претендираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разрешен е при съобразяване на трайната практика, включително и посочените от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която справедливостта не е абстрактно понятие, а се постига чрез преценка на конкретни факти, включително и в тяхната взаимовръзка. В решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. по гр. д. № 2403/2016 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г., всичките по описа на IV г. о., решение № 60291 от 20.12.2021 г. по гр. д. № 1406/2021 г., III г. о., решение № 60242 от 13.01.2022 г. по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., решение № 69 от 29.04.2020 г. по гр. д. № 3169/2019 г., IV г. о. и др. е прието, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2б ЗОДОВ е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В производствата по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /вида на делото, личността на увредения, здравословно състояние и др./, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над "разумния" срок, предвид спецификите на конкретното дело; ангажираността на страната в съдебното производство; повлияло ли е и как воденото производство върху начина й на живот; значението на делото за страната /вкл. процесуалното й качество в него/ и др. Тежестта на горните обстоятелства, които не са изчерпателно посочени, се преценяват от съда с оглед конкретния спор по чл. 2б ЗОДОВ – както поотделно, така и съвкупно, като се отчита отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице, а резултатът от тази преценка намира израз в мотивите на решението по делото. В настоящия казус въззивният съд е извършил обоснована преценка на установените по делото факти, посочено е какво е тяхното конкретно значение при определяне на размера на обезщетението. А именно, отчетени са общата продължителност на наказателното производство – 5 години и 11 месеца и неприключването му към датата на устните състезания пред въззивната инстанция, многократните спирания и прекратявания на наказателното производство, неговата конкретна фактическа и правна сложност, непредприемането или несвоевременното предприемане на процесуално следствени действия и обема на събраните доказателства. Изводите на съда за продължителността на наказателното производство над разумната, както и причината за това в поведението на разследващите органи са направени въз основа на цялостен анализ на събраните по делото доказателства и след съвкупната им преценка. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е съобразил интензивността и продължителността на търпените от ищеца вреди – стрес, безпокойство, несигурност, разочарование, чувство за липса на справедливост, притеснение, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, поради което и е заключил, че компенсацията за неимуществените вреди е 4000 лева. Несъгласието с крайния извод на съда, включително и по приложението на критерия справедливост, не може да послужи като основание за допускане на касационна проверка, а може единствено да се тълкува като оплакване срещу правилността на решението. По въпроса не се разкрива и бланкетно подържаното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е аргументирал наличието на допълнителнителния селективен критерий. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на К. М. К. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение