Определение № 5573 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2001/2024 г.

намира следното: Производството е по чл.288,вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Р. К. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №539/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от С. И. срещу касаторката евентуален иск по чл.55, ал.1,т.1 ЗЗД - за сумата от 25 360 лв., получена от ответницата при начална липса на основание с банкови преводи от ищеца по посочените нейни банкови сметки, ведно със законната лихва върху главницата, считано от исковата молба до окончателното й изплащане. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона и разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната практика на ВКС следните въпроси / възпроизведени със същественото им съдържание, без добавените към първите два въпроса пояснения/: 1. Има ли право въззивният съд да необсъди и отхвърли твърдението на ответницата, че ищецът съзнателно, свободно и доброволно, без принуда е прехвърлял блага в нейния патримониум?; 2. Има ли право въззивният съд да не вземе предвид твърдението на ответницата, че е налице валидно правоотношение, породено от конкретен юридически факт – титулус, като негов източник ? Има ли право въззивният съд да не вземе предвид доказателства, че ищецът си е получил обратно преведените суми в брой или според неговите поставени на ответницата условия? По допускане на обжалването ВКС намира следното: За да уважи иска по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че между страните е съществувала дългогодишна лична близост, като от доказателствата по делото и при семейната обвързаност на ищеца не може да се направи несъмнен извод за естеството на връзката им. Ищецът твърди разместване на имуществени блага / парични суми, преведи от него на ответницата/ и липса на основание за това. От представените по делото доказателства за направените от него банкови преводи се установява, че посочените в исковата молба суми са излезли от неговия патримониум и са постъпили по сметките и в патримониума на ответницата. Ответницата не е установила твърдението си, че е върнала процесните суми. Не е установила и твърдяното безвъзмездно основание за получаването им – дарение. Липсата на доказателства за връщане на сумите, както и неустановеното дарствено намерение на ищеца за даването им обосновават основателността на предявения като евентуален иск по чл.55, ал.1,т.1 ЗЗД. За житейски нелогична е приета от въззивния съд тезата на ответницата, че плащанията са правени от ищеца с цел средствата да бъдат укрити от кредиторите му, защото банковите преводи дават възможност за доказването на разпоредителните действия и евентуална защита на кредиторите с иска по чл.135 ЗЗД. Изводите на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС – в цитираното от касатора ППВС №1/79 г. е посочено, че първият фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на благата от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Възможно е предаването да е станало както въз основа на нищожен акт или след унищожаване на акта, така и без наличието на някакво правоотношение, както е приел въззивният съд в настоящия случай. В цитираното от касатора р. по гр.д. №564/12 г. на трето г.о. на ВКС е прието, че с иска по чл.55, ал.1,т.1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в тежест на ищеца е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото. Първата хипотеза на чл.55, ал.1,т.1 ЗЗД е налице, когато ищецът докаже даденото, а ответникът не докаже претендираното от него основание за получаване, както е прието и по настоящото дело от въззивния съд. Останалите цитирани от касатора актове са определения по чл.288 ГПК, които не са практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК и не установяват посоченото в тази разпоредба допълнително основание за допускане на обжалването – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК също не са обосновани от касатора и не се установяват във връзка с поставените въпроси и поясненията към тях в изложението. Практиката по приложението на чл.55 и сл. от ЗЗД е богата и изчерпателна по отношение на отделните хипотези на неоснователното обогатяване и не се нуждае от доразвиване или промяна. Не е конкретизирано и не се установява и сборното осн. по чл.280, ал.2 ГПК, включващо три тежки порока на въззивното решение. Във връзка с него са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на процесуалния закон и необоснованост /осн. по чл.281,т.3 ГПК/, за наличието на което ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.