Определение № 748 от 18.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60100/2016 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от управителя П., чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение № 115 от 1.04.2016г. по в.гр.д. № 72 по описа за 2016г. на Пловдивски апелативен съд, с което потвърдено решение № 603 от 10.11.2015г. по т.д. № 517/2015г. на Окръжен съд Пловдив като е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] сумите от 98 304.85лв., дължими по т.V.3 от сключения между страните договор № 3206127 от 7.12.2006г. поради забава във времето от 10.10.2008г. до 10.10.2011г. в плащането на част от уговореното и дължимо възнаграждение за приета работа, като за периода 10.10.2008г. до 19.05.2011г. неплатеният размер е 39.198.12лв.,а за периода 19.05.2011г.–19.10.2011г. останалите 14.198.12лв. както и сумата 15 114.28лв., разноски за цялото производство и отделно са присъдени такива за въззивното. Към жалбата е приложено изложение, в което изрично не са формулирани въпроси, съставляващи съгласно тълкуванието, дадено в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, общо основание за допустимост, изискуемо се по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. К. се позова на специалното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, във връзка с което сочи решения по чл.290 ГПК с № 110 от 15.11.2011г. по т.д.№ 879/2010г. на І т.о. /касаещо хипотеза на недопустимост на иска поради неправилна правната квалификация/, ТР № 1 от 15.06.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на О. и решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д.№ 115/2010г. на ІІ т.о. относно противоречието на уговорената неустойка на добрите нрави. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от противната страна, с който се оспорват нейната допустимост /поради липса на изрично поставен въпрос/ и основателност. Претендира направените разноски пред касационната инстанция в размер на 6 120лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие № 116678 от 8.06.2016г., в който е посочено, че договореното възнаграждение е изплатено в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Съгласно приетото от ОСГТК на ВКС в т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г., в производството по допустимост, касационната инстанция извършва селекция на подадените жалби съобразно поставен в тях материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за конкретното дело, като общо основание за допустимост. Без наличие на такъв изрично формулиран въпрос, касационно обжалване не може да бъде допуснато. К. състав не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. С оглед служебното задължение за произнасяне по допустимостта, настоящият съдебен състав намира, че не съществува вероятност постановеният въззивен акт да е недопустим поради произнасяне по непредявен иск, с оглед дадената квалификация по чл.92 ЗЗД на заявената претенция. С решение № 514 от 8.08.2014г. по т.д.№ 643/2014г. на П. /което не е допуснато до касационно обжалване/ е прието, че ищецът [фирма] дължи на [фирма] на основание чл.266 ЗЗД сумата от 14 198.12лв. по сключен между тях договор за изработка от 7.12.2006г. и в таза част същото е влязло в сила. В останалата част, по „заявената претенция за заплащане на сумата 107 304.84лв. представляваща обезщетение за забавено плащане на претендираното по делото неплатено възнаграждение от 39 182.12лв. за периода от 10.10.2008г. до 10.10.2011г.”, съдът е приел, че не е предявен „иск за присъждане на законна лихва по чл.86 ал.1 ЗЗД”. Затова е обезсилил, на основание чл.270 ал. изр.3 ГПК, в тази част постановения акт и е върнал делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. След връщането искът е квалифициран по чл.92 ЗЗД, като е прието, че заявената претенция е за неустойка. Касае се за договорено обезщетение за забавено изпълнение, същото е определено - по вид и размер, предварително, с което е освободен изпълнителят от тежестта в процеса да доказва настъпването на вреди от забавеното изпълнение на паричното задължение, причинно следствената връзка между него и вредата, нейният размер, обема на договорната отговорност кои вреди могат да се репарират. С оглед дадените указания след обезсилване на първоначално постановения акт и посочените характеристики на конкретно заявената претенция, настоящият съдебен състав не установява нарушение на принципа на диспозитивното начало и приема, че не съществува вероятност за недопустимост на постановения акт. Относно посочените от касатора ТР по т.д.№ 1/2009г. на О. /т.3/ и решение по чл.290 ГПК, постановени по въпроси относно нищожност на уговорената неустойка поради накърняването на добрите нрави, следва да се посочи, че въззивният съд се е произнесъл по така направеното и пред него възражение, като го е приел за неоснователно. Счел е, че конкретно уговореният по-голям размер на неустойката е обясним с оглед нейното предназначение /да се упражни натиск върху длъжника да изпълни в срок задължението си/ и обезщетелната й цел /да покрие вредите, които страната търпи от неизпълнението/. Затова сам по себе си размерът не може да е основание да се счита, че е допуснато нарушение на добрите нрави.Такъв извод не обосноват и липсата на определен краен срок и краен предел, защото възникването на задължението за плащане на неустойка е изцяло обусловено от поведението на длъжника /не зависи от целенасочено поведение на изправната страна/. Така изложените правни изводи от въззивния съд не подлежат на проверка от настояща касационна инстанция, в производството по допустимост, където не може да бъде извършвана преценка по съществото на спора. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78 ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение от 6 120лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК