Определение № 200 от 12.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1030/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 101992 от 10.ІІІ.2021 г. на бургаското „Заводски строежи – ПС - П.” АД /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Б. против решение № 2 на Бургаския апелативен съд, ТК, от датата 5.ІІ.2021 г., постановено по т. д. № 184/2020 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 215/31.VІІ.2020 г. на ОС-Бургас по т. д. № 36/2020 г.: за осъждането на този търговец – на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД – да заплати на Г. А. Н. от [населено място] сума в размер на 31 800 лв. (тридесет и една хиляди и осемстотин лева), представляваща дължима мораторна неустойка от по 150 лв. дневно за периода 9.ІV.2019 г. – 6.ХІ.2019 г., съгласно сключен между страните по делото на 21.ІІІ.2008 г. „предварителен договор за строителство и покупко-продажба на недвижими имоти“ и последващото споразумение към него от 3.Х.2013 г., както и ведно със законната лихва върху главницата на неустойката, считано от 7.ХІ.2019 г. и до окончателното й изплащане. За производствата пред двете инстанции дружеството настоящ касатор е било осъдено да заплати на ищеца Г. Ат. Н. и направените от последния разноски в размер общо на 4 392 лв. (2 792 лв. + 1 500 лв. = 4 392 лв.). Оплакванията на търговеца настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 111, б. „ б “, предл. 2-ро ЗЗД/, така и при допуснати от състава на Бургаския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се не само в едностранчиво обсъждане на събраните по делото доказателства, но и в необсъждане в тяхната пълнота на всички възражения и въпроси, повдигнати „в становищата на страните по спора“. Поради това се претендира отменяването му изцяло и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който обективно кумулативно съединените две осъдителни искови претенции на Г. Ат. Н. - за присъждането на мораторна неустойка и законна лихва, да бъдели отхвърлени: като неоснователни, респ. - като погасени по давност. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата търговецът неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол освен с твърдението си за очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение ( основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за директен достъп до касационно обжалване ), още и с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Бургаският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана както в задължителните постановки на ППВС № 1/13.VІІ.1953 г., така и в девет, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на отделни състави от неговите гражданска и търговска колегии (Решение № 230/11.ІІ.2013 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1090/2011 г.; Р. № 76/12.VІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 377/2011 г.; Р. № 111828.VІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 714/08 г.; Решение № 240/15.І.2014 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 959/2012 г.; Р. № 190/3.ХІІ.2019 г. на ІІІ-то г.о. по гр. дело № 4386/2018 г.; Р. № 78/10.VІІ.2017 г. на І-во т.о. по т. д. № 843/2016 г.; Решение № 97/2.VІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 828/2010 г.; Р. № 230/13.VІІ.2011 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 1088/09 г.; Решение № 115/10.І.2012 г. на І-во т.о. по т. д. № 883/2010 г.), по следните два процесуално- и материалноправни въпроса: 1./ „За процесуалното задължение на въззивния съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени в становищата на страните?”; 2./ „От кой момент следва да се счита възникнало вземането за неустойка за забава, изрично уговорена между страните?” По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Г. А. Н. от [населено място] писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от АК-П. както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски за касационната инстанция, възлизащи на 1113 лв., прилагайки адвокатско пълномощно от 20.ІV.2021 г., договор за правна защита и съдействие № 46627 от същата дата, както и Списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на бургаското „Заводски строежи – ПС - П.“ АД /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: Решенията на отделни състави от ГК и ТК на ВКС, постановени при действието на отменения процесуален закон (в сила до 29.ІІ.2008 г.), не представляват „практика на ВКС“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 in fine ГПК. Ето защо, посочените от търговеца настоящ касатор в приложение към изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК решение № 568 от 3 юни 2005 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 885/2004 г., както и решение № 5 от 25.І.1995 г. на състав на V-то г.о. на бившия Върховен съд по гр. дело № 984/1994 г., а също и решението от 30 април 2008 г. на състав на І-во т.о. на ВКС по т. д. № 59/08 г., a priori нямат естеството на съдебни актове, годни да обосноват наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол по отношение атакуваното решение на Бургаския апелативен съд. При потвърждаване на осъдителното решение на първостепенния съд по иска с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД, въззивната инстанция е могла да констатира, че в миналото между страните по делото са се развили спорове относно дължимостта на неустойката по чл. 3 от процесното споразумение от 3.Х.2013 г., отнасящи се до различни периоди на неизпълнение на задължението на строителя /търговеца настоящ касатор/, като първият такъв процес е бил приключен с постановеното от Пловдивския ОС решение № 967 от 16.VІІ.2017 г. по гр. д. № 324/2017 г. (влязло в сила на 22.Х.2017 г.). При съобразяване на създадената константна съдебна практика по въпроса досежно законодателния запрет за пререшаване на спор за валидността на съглашения, на които претендиращата страна основава правата си, която неотклонно е в смисъл, че за преклудирани следва да се считат онези факти, които представляват основания за нищожност на правни сделки, въведени надлежно като основание за възникване на претендираното право, съставът на Бургаския апелативен съд е изградил решаващите си правни изводи за необсъждане на релевираните в процеса пред него възражения относно нищожност на договорната клауза за неустойка по чл. 3 от споразумението от 3.Х.2013 г.: като преклудирани, а оттам и за неоснователност на доводите на търговеца въззивник „за необходимост от формиране на самостоятелни изводи по валидността“ на неустоечната клауза. На второ място, въззивната инстанция е констатирала по заведената в канцеларията на първостепенния съд на датата 22.ХІІ.2020 г. искова молба на Г. Ат. Н., че с нея е бил предявен иск за реално изпълнение на процесния договор за строителство, прекъсващ течението на общата погасителна давност спрямо главното задължение на касатора: съгласно чл. 116, б. „ б “ ЗЗД. При съобразяване акцесорния характер на задължението за неустойка, решаващият правен извод на състава на Бургаския апелативен съд е в смисъл, че прекъсването на давността по отношение на главното задължение е пречка по давност да се погаси вторичното задължение за неустойка. Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на ТР, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от двата правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба на „Заводски строежи – ПС -П.“ АД няма естеството на такъв, който да е бил обуславящ за изхода по конкретното дело. Напротив първият „процесуалноправен“ въпрос се отнася до правилността на атакуваното въззивно решение, докато вторият /т. нар. „материалноправен“/ въпрос е с изцяло хипотетичен характер – не е бил предмет на произнасянето на Бургаския апелативен съд с този негов акт по съществото на спора, въведен с осъдителния иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Погрешното отъждествяване от търговеца настоящ касатор на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснова приложно поле на последния. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване, безпредметно се явява обсъждането налице ли е релевираната допълнителна предпоставка за това – в случая тази по т. 1 на същия законов текст. В заключение, атакуваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, тъй както то нито е явно необосновано (да се налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е било постановено contra legem (относимите към разрешаване на спора разпоредби от ЗЗД да са били приложени в техния обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (Бургаският апелативен съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма). При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от ответника по касация Г. Ат. Н. искане за това, дружеството настоящ касатор ще следва да бъде осъдено – на основание чл. 81, във вр. чл. 78, ал. 3 ГПК - да му заплати сума в размер на 1113 лв. (хиляда сто и тринадесет лева), представляваща изплатен хонорар за един негов адвокат от АК-П., съгласно приложените към отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК адвокатско пълномощно от 20.ІV.2021 г., договор за правна защита и съдействие № 46627 от същата дата, както и Списък по чл. 80 ГПК. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение