Определение № 1958 от 16.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 690/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. А. Ю. срещу решение №.290/16.10.25 по г.д.№.379/16.10.25 на ОС Смолян, с което, след частична отмяна на реш.№.23/77.5.25 по г.д.№.273/24 на РС Челеларе, касаторът е осъден да плати на основание чл.45 ЗЗД 4000лв. обезщетение за неимуществени вреди в резултат на отправени на 21.05.23 в [населено място] към ищеца обидни думи „мърсол“, „дърта курва“, „дърт педераст“, „боклук“, „помияр“, „черво“, „тъп“, „смотан“, „изрод“, ведно със законната лихва, считано от 25.11.24 до окончателното изплащане, със съответно произнасяне по разноските. Ответната страна Д. И. Х. оспорва жалбата; претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение е изяснено, че страните са собственици на съседни имоти в [населено място] и сe познават добре; къщите им са една до друга и дворовете им са разделени от ограда от телена мрежа; от 2022г. ответницата и съпругът й започнали да развиват туристическа дейност - отдавали къщата си като къща за гости за настаняване на туристи; имали и конна база в селото и предоставяли конете за езда на туристи; от няколко години отношенията между страните се влошили, между тях често възниквали скандали, като многократно помежду им са подавани жалби и сигнали до различни институции; на 21.05.23 вечерта семейството на ответницата имало гости, пуснали много силна музика и хвърляли пиратки, които попадали и в двора на ищеца; затова той се обадил на тел.112 и потърсил съдействие от полицията, както и на Спешна помощ-тъй като съпругата му била стресирана и вдигнала много високо кръвно; около и след 22 часа дошли екипи от двете служби, но тогава музиката спряла, а екипът на Спешна помощ оказал нужната спешна помощ; след като полицаите и медиците си тръгнали, ищецът бил на двора си, когато около 22,40 часа Г. Ю. и съпругата му З. Ю. започнали да отправят обидни думи срещу него по повод на това, че е извикал полиция, като ответницата в присъствието на съпруга си и сина си го нарекла "мърсол“, „дърта курва“, „дърт педераст“, „боклук“, „помияр“, „черво“, „тъп“, „смотан“, „изрод“, с което засегнала неговата чест и достойнство; обидните думи били чути и от техните съседи семейство П.; с влязла в сила присъда /№.4/07.02.24 по нчхд№.70/23 на РС Чепеларе, потвърдена с решение №.31/ 19.07.24 по внчхд №.52/24 на ОС Смолян/ З. Ю. е призната за виновна в това, че на 21.05.23г., в [населено място], във времето между 22:40 часа и 23:05 часа, е казала нещо унизително за честта и достойнството на Д. И. Х., в негово присъствие, като го нарекла с обидните думи „мърсол“, „дърта курва“, „дърт педераст“, „боклук“, „помияр“, „черво“, „тъп“ „смотан“, „изрод“-престъпление по чл.146 ал.1 НК, поради което и на основание чл.78а НК е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно наказание 1000лв. „глоба“. Прието е, че елементите на чл.45 ЗЗД-деяние(действие или бездействие), противоправност на същото, вреда, причинна връзка между деянието и вредата и вина - са налице. Извършеното деяние, неговата противоправност и вината на ответницата са установени с влязлата в сила присъда на наказателен съд /която, съгласно чл.300 ГПК, е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/. Ищецът е търпял неимуществени вреди - след нанесените му тежки обиди от ответницата на 21.05.23г. изпитвал срам, бил съсипан, затворил се в себе си, станал необщителен, притеснен, подтиснат; при срещите си със свидетелката С. й повтарял едно и също - че тези обиди не престават да кънтят в главата му и че те са причина за душевното и психическото му състояние; бил отпаднал, много отслабнал, имал проблеми с кръвното налягане, не можел да спи, поради което по препоръка на личния лекар посетил психиатър, който му изписал лекарства; въпреки лечението, обаче, дори и повече от година по-късно състоянието му не се подобрявало, а се задълбочило. Доказано е и наличието на причинно–следствена връзка между противоправното деяние и вредите; доколкото от представеното удостоверение за родствени връзки е видно, че синът на ищеца е починал на 9.12.23г., е намерено, че безспорно като баща той е преживял тежко болестта и смъртта му, което също е допринесло за влошеното му душевно и емоционално състояние, но не може да се отрече, че нанесените му около седем месеца по-рано - на 21.05.23, тежки обиди от ответницата, които са накърнили неговата чест и достойнство, са му причинили посочените по-горе неимуществени вреди. Във връзка с дължимото обезщетение за неимуществени вреди е посочено, че съгласно чл.52 ЗЗД то се определя от съда по справедливост; когато непозволеното увреждане се изразява в засягане честта, достойнството и доброто име на едно лице, от значение е броят и интензитетът на обидите, тъй като са относими към тежестта на увреждащото действие. В настоящия случай става въпрос за едно увреждащо действие на 21.05.23г., но за множество обидни вулгарни изрази-девет на брой, и то изречени от значително по-млада жена към по-възрастен мъж. Като е съобразил, при съвкупна преценка на доказателствата, тежестта на увреждането, изразяваща се в употребата на посочените по-горе множество вулгарни изрази, засягащи честта, достойнството и доброто име на Д.Х., търпяните неимуществени вреди, в това число стрес и психически дискомфорт, срам, отражението им върху ищеца и начина му на живот - станал необщителен, затворил се в себе си, бил съсипан, притеснен, подтиснат, напрегнат, отслабнал значително, имал променливо настроение, раздразнителност, мисли за безпомощност и безперспективност, мигриращо главоболие, тревога и страх да не се случи нещо лошо, нестабилно кръвно налягане-въпреки приемането на медикаменти, тежък депресивен епизод, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, обстоятелството, че самото осъждане на деликвента за причиненото непозволено увреждане има репариращ ефект, а не само размерът на присъденото обезщетение, съдът е намерил, че дължимото такова възлиза на 4000 лева. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Допустимо ли е въззивният съд да събере доказателства, които страната не е представила пред първата инстанция поради процесуална небрежност, които не са новооткрити или нововъзникнали и за тях не е налице изключението по чл.266 ал.3 ГПК и да се позове на тях в решението?“ /реш.№.96/15.02.24 по г.д.№.857/23, ІІІ ГО/; 2. “за необходимостта от пряка причинно-следствена връзка между деянието и вредите, за които се присъжда обезщетение вследствие на граждански деликт по реда на ч45 ЗЗД“ /реш.№.945/15.03.10 по г.д.№3026/08, ІV ГО; реш.№.264/ 12.02.25 по г.д.№.6457/13, ІV ГО/; 3.“за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност“ /реш.№.118/27.10.16 по т.д.№.3574/14, ІІ ТО, ППВС 1/53, ТР 1/4.01.01 по г.д.№.1/00, ОСГК, реш.№.212/1.02.12 по т.д.№.1106/10, ІІ ТО, реш. №.202/ 21.12.13 по т.д.№.866/12, І ТО, реш.№.157/8.11.11 по т.д.№.823/10, ІІ ТО, реш.№.411/27.10.11 по г.д.№.1857/10, ІV ГО, реш.№.22/2.07.19 по т.д.№.587/ 18, І ТО/; 4.“Дали следва откритото заседание по делото да бъде отложено по реда на чл.142 ал.2 ГПК в редакция след 2.02.23, когато са налице данни за невъзможност да се яви единствено пълномощника, в случая, че същият е водил първоинстанционното производство и има ли задължение страната да упълномощава друг защитник, ако избраният от нея е ангажиран за участие в открито съдебно заседание? Следва ли страната в производството при еднократна ангажираност на нейния адвокат да смени веднага процесуалния си защитник и упълномощи друг в разрез със своите доверителни връзки и с единствена цел насроченото открито съдебно заседание да бъде проведено на дата, която е избрана единствено по преценка на съдебния състав?“/ /чл.280 ал.1 т.3 ГПК/. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Първият въпрос е неотносим към решаващата воля на въззивния съд. Доколкото в проведеното от него открито съдебно заседание са приети 4 бр. амбулаторни листи и писмо от НЗОК със списък на изписваните на ищеца лекарства, те нямат самостоятелно значение за изхода на спора. Съдът е приел, че ищецът е търпял посочените в решението неимуществени вреди, на база показанията на разпитаните свидетели, дадени под страх от наказателна отговорност, като е отбелязал, че освен това те се подкрепят и от представените медицински документи. При това положение не може да се приеме, че се касае за хипотеза, в която решаващи изводи са основани на приети в нарушение на чл.266 ГПК писмени доказателства от въззивния съд /предвид разпоредбата на чл.266 ГПК и факта, че горепосочените амбулаторни листове не са били представяни пред първата инстанция и тя не е отказвала да ги приеме/. Същевременно цитираните данни относно основната диагноза „тежък депресивен период“ и обективно състояние се съдържат още в приетия от първоинстанционния съд амбулаторен лист от 12.08.24, а приемането на писмото от НЗОК със списък на изписаните лекарства от въззивния съд е било на практика безпредметно, тъй като те вече са били приети от първоинстанционния в откритото съдебно заседание, проведено на 9.04.25 - и следователно редовно приобщени към доказателствения материал и подлежащи на обсъждане. Предвид изложеното изведеният въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане до касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно цитираната практика във връзка с втория въпрос в хипотезата на чл.45 ЗЗД доказването на причинно-следствена връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца; той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието /реш.№.945/15.03.10 по г.д.№3026/08, ІV ГО/; за възприемането или изключването на определена вероятност е от значение конкретното, свързано с установен по делото факт обяснение, а не абстрактно-теоретичното възприемане на вероятността/реш.№.264/12.02.25 по г.д.№.6457/13, ІV ГО/. Въззивният съд не е отрекъл горните постановки. Напротив-изследвал е въпроса налице ли е причинно-следствена връзка между установените неимуществени вреди и противоправното поведение на ответницата и е приел, че такава е налице – изрично посочвайки, че връзката е налице както предвид показанията на разпитаните свидетели, така и с оглед медицинските документи; същевременно е отчел и настъпилата около 7 месеца по-късно лична загуба на ищеца. Съобразяването на евентуален допълнителен фактор за търпените болки и страдания не изключва наличието на причинна връзка на същите и с поведението на ответницата, а има значение за размера на дължимото обезщетение. Така е процедирал и въззивният съд, който ясно е отразил, че съобразява горепосочения допълнителен фактор, който, обаче, не дисквалифицира търпените и от поведението на ответницата неимуществени вреди и те подлежат на обезвреда. Предвид изложеното не е налице основанието на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. По третия въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, в това число цитираната, съгласно която въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е събраните по делото доказателства, в това число постановената по приложеното наказателно дело присъда – която, съобразно чл.300 ГПК е задължителна за гражданския съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, и е от значение за преценката относно наличието на фактическия състав по чл.45 ЗЗД, както и доводите и възраженията на страните от значение за изхода на спора. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК. Четвъртия въпрос е свързан с приложението на чл.142 ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.11/23г., в сила от 2.02.23г/. Касае се за ясна разпоредба, която не се нуждае от тълкуване. Съгласно същата съдът отлага делото, ако страната и пълномощникът й или само пълномощникът не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. Въззивната инстанция не е отрекла задължението си да отложи делото, ако страната или пълномощникът й не могат да се явят поради препятствие, което страната не може да отстрани. Това, което е приела, е, че соченото в случая не съставлява такова предвид вече установената практика-според която под препятствия, които страната не може да отстрани, се имат предвид внезапни и непреодолими обстоятелства, които се случват неочаквано и непредвидимо, обективно-като природни бедствия, или субективно, засягащи страната и пълномощника й-като внезапно заболяване. Същевременно на практика към молбата за отлагане на адвоката-който е бил уведомен за насроченото за 30.09.25г открито съдебно заседание на въззивния съд повече от месец преди провеждането му /на 29.08.25/, не са и приложени доказателства, надлежно удостоверяващи твърдяната негова ангажираност по друго дело /представени са само два протокола от съдебни заседания - от 16.09.25 на АС Пловдив и от 3.07.25 на РС Карлово, делата по които са отложени за 30.09.25, но първият е с анонимизирана информация относно страните и пълномощниците им, а вторият - с изписани имена на страни и явили се техни пълномощници, като адв.А. не е сред тях/; самата молба за отлагане не съдържа някакви доказателствени искания или становища, а въззивната инстанция е предоставила изрично възможност и на двете страни да представят писмени бележки в едноседмичен срок от датата на заседанието-от която пълномощникът на касатора не се е възползвал, и е постановила решението си девет дни /на 16.10.25г./ след изтичането му. С оглед на изложеното не е налице сочената хипотеза на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика, и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид всичко посочено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски в размер на 500лв. с равностойност в евро 255,65 евро - платен адвокатски хонорар на основание чл.78 ал.1 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,