Определение № 36 от 08.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2031/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация-Шумен” ООД, чрез пълномощника му адв. А.. М. от ХАК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 175/17.06.2024 г., постановено по в. т. д. № 172/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, І състав, с което е потвърдено решение № 7/22.01.2024 г., постановено по т. д. № 36/2023 г. по описа на ОС-Шумен, с което са уважени предявените от „Ар Ти Ай Файнанс” ГмбХ, учредено във ФРГ (с предходно търговско наименование „КМГ Холдинг” ГмбХ) срещу „Водоснабдяване и канализация-Шумен” ООД, кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: 1) 240838,72 лв., представляваща сборът от четири месечни вноски, с поредни номера от 67 до 70, вкл. за периода от 10.07.2020 г. до 10.10.2020 г. - част от уговореното възнаграждение (общо за сумата от 6069135,73 лв.) за извършената и приета работа по сключения между „Водоснабдяване и канализация-Шумен” ООД и консорциум ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат от 08.01.2013 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба - 11.07.2023 г., до окончателното му заплащане и 2) 19267,08 лв. – мораторна неустойка върху главното парично притезание (четирите месечни вноски),. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като вследствие на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане на правните доводи за незаконосъобразност на първоинстанционното решение, изложени във въззивната жалба, апелативният съд е приложил неправилно материалния закон – при прекратяване на консорциума поради прекратяване на един от съдружниците в него (поради обявяването му в несъстоятелност), другият съдружник не е активно материалноправно легитимиран да претендира заплащане на цялото възнаграждение. В този смисъл, счита за незаконосъобразен извода, че между съдружниците в консорциума е учредена активна солидарност, поради което породените от процесния договор за изработка правни задължения следвало да се изпълняват разделно - на всеки един от съдружниците в процесното гражданско дружество. В този смисъл, поддържа, че в случай че ищецът получи изцяло изпълнение на породените от процесния договор парични задължение, би се обогатил без годно правно основание – относно частта от вземането, полагаща се на обявения в несъстоятелност съдружник в консорциума – „Строителна механизация” АД. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Следва ли да се приеме, че търговските дружества се прекратяват с обявяването им в несъстоятелност по силата на закона (чл. 252, ал. 1, т. 3 ТЗ за акционерните дружества, чл. 93, т. 3 ТЗ за събирателните дружества, чл. 154, ал. 1, т. 4 ТЗ - за дружествата с ограничена отговорност, без да е необходимо прекратяването да бъде обективирано в диспозитива на съдебното решение по чл. 711 ТЗ, без да е необходимо производството по несъстоятелност да е приключило с решение по чл. 735 ТЗ, както и без да е нужно заличаването на правния субект?”; 2. „С оглед сходността на правните последици от прекратяването на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност и поставянето на физическо лице под запрещение по отношение на ограничената им правосубектност, може ли да се приеме, че по отношение на договор за консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници – двама, са налице предпоставките да бъде приложена по аналогия разпоредбата на чл. 363, б. „в” ЗЗД и следва ли да се тълкува, че с обявяването в несъстоятелност и прекратяването ех lege на единия от съдружниците, консорциумът/гражданското дружество се прекратява по силата на закона?”; 3. „Допустимо ли е да се приеме, че от момента на обявяването на дружеството-съдружник в несъстоятелност и прекратяването на консорциума/гражданското дружество ех lege, отпада и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на консорциума/гражданското дружество, представляващи обща собственост на последното?”; 4. „Към кой момент следва да се приеме за прекратен ех lege консорциум/гражданско дружество, състоящо се от установения в чл. 357 ЗЗД минимален брой съдружници - двама, единият от които е обявено в несъстоятелност търговско дружество?”; 5. „Следва ли да се приеме, че всяка договорка за изплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител - консорциум/гражданско дружество, се приравнява автоматично на договорка за активна кредиторова солидарност в полза на лицата - съдружници в консорциума/гражданското дружество?”; 6. „Доколкото вземането за възнаграждение представлява обща собственост на съдружниците в консорциум/гражданско дружество, дял от която може да се получи само при излизане на съдружник от консорциума/дружеството или при прекратяването му, следва ли да се приеме, че за подобно вземане са приложими правилата на чл. 129 ЗЗД, отнасящи се до неделимите задължения?”; 7. „Следва ли да се приеме, че извеждането на активна кредиторова солидарност по тълкувателен път по отношение на вземане с предмет - неделимо задължение (в случая - възнаграждението по договора), противоречи на разпоредбата на чл. 129 ЗЗД, изрично изключваща приложимостта на правилата за солидарните задължения по отношение на предмета на неделимо задължение?” (по тези материалноправни въпроса се твърди противоречие с решение № 76/16.07.2019 г. по т. д. № 849/2019 г., I т. о. на ВКС и решение № 50171/09.01.2023 г. по т. д. № 1738/2021 г., II т. о. на ВКС); 8. „Следва ли да се приеме, че от момента на прекратяване на търговско дружество поради обявяването му в несъстоятелност, прекратяване на дейността на дружеството и прекратяването на правомощията на органите му, автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и направените от прекратеното дружество упълномощителни сделки?”; 9. „Задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения? (по този въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика, намерила израз в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/165 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 38/08.06.2016 г. по т. д. № 799/2015 г. на II отд. на ВКС и решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г. на II т. о. на ВКС); 10. „Следва ли да се приеме, че ответникът по иска разполага със защитим правен интерес да оспори съществуването на консорциума при положение, че направеното възражение защитава имуществената сфера на ответника от недължимо и/или неточно плащане и го предпазва от риска да заплати два пъти недължимо платената част от възнаграждението по договора, полагаща се на обявеното в несъстоятелност дружество-съдружник в консорциума?” и 11. „Следва ли да се приеме, че ответникът по иска разполага със защитим правен интерес да оспори съществуването на консорциума с оглед факта, че прекратяването на консорциума е обуславящо за липсата на материалноправна и/или процесуалноправна легитимация на ищеца да претендира процесното вземане в посочения в иска размер, съответно - обосноваващо недоказаността на иска по размер и неоснователността на ищцовата претенция - предявена след постановяване на решението за обявяване на дружеството в несъстоятелност?” (касаторът счита, че правният отговор по правните въпроси от т. 1 до т. 6, вкл., т. 8, т. 10, и т. 11 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, II отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 11.09.2012 г. на основание чл. 357 ЗЗД между „Ар Ти Ай Файнанс” ГмбХ (с предходно търговско наименование „Секисуи СПР Европа” ГмбХ) и „Строителна механизация” АД е учреден консорциум с наименование ДЗЗД „СМ Секисуи Европа”, като от предметното съдържание на това съглашение се изяснявало, че целта му е насочена към участие в открита процедура за възлагане на обществена поръчка за избор на изпълнител на обект: рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място] по договор с гарантиран резултат. Управлението на консорциума се осъществявало от „Строителна механизация” АД. Уговорено било, че в случай че срещу някой от членовете на консорциума бъде открито производство по несъстоятелност, респ. ако той прекрати съществуването си поради някаква причина или не е в състояние да изпълни договорните си задължения, консорциумът чрез другите членове изразява съгласие и поема задължението да завърши работите, които несъстоятелният или прекратил дейността си член не може да завърши. На 08.01.2013 г. на основание чл. 41 ЗОП (отм.) между консорциума и ответното дружество бил сключен договор за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на [населено място], по силата на който консорциумът като изпълнител е следвало да изпълни срещу възнаграждение (общо в размер на 6069135,73 лв.) монтаж, рехабилитация и подмяна на водопроводи и канализационни тръби от водоснабдителната система на [населено място]. Консорциумът бил изпълнил всички дейности от първия етап, като те били приети от възложителя с подписването от страните на констативен акт от 31.03.2014 г., поради което е възниквало и задължението за заплащане на уговореното възнаграждение на 84 равни месечни вноски, всяка в размер на 60209,68 лв. Със споразумение от 31.03.2014 г. страните по договора били постигнали съгласили заплащането на вноските да се отложи до м. 01.2015 г. (вместо от м. 04.2014 г.). При изпълнение на втория етап от договора е следвало да бъде извършен мониторинг на загубите на вода по рехабилитираните участъци, като тяхното сравняване с гарантираните загуби на вода е в пряка зависимост при заплащането на уговореното възнаграждение. Резултатите от тази дейност били удостоверени в 21 месечни протоколи за проведени замервания за постигнатите нива на загуба на вода, като измерените фактически загуби на вода са много под уговорените с процесния договор гарантирано допустими загуби на вода. Апелативният съд е приел, че правопораждащите процесното спорно материално право юридически факти са били установени с влязлото в сила решение № 80/26.07.2018 г. по т. д. № 67/2017 г. на Окръжен съд-Шумен по предявен от ищеца частичен иск, а именно: 1) съществуването на облигационно правоотношение, породено от действителен договор за изработка за изпълнение на рехабилитация на водопроводи от водоснабдителната система на Шумен по договор с гарантиран резултат; 2) осъществяването на възложената с договора работа и приемането ѝ, както и постигането на определения с него стопански резултат; 3) размерът на уговореното възнаграждение, начинът и сроковете за неговото заплащане; 4) съществуването на уговорка за заплащане на неустойка и предпоставките за заплащането ѝ; 5) действителността на договора за учредяване на консорциум и 6) пораждането на активна легитимация на всеки един от съдружниците в него да претендира изпълнение по договора за изработка. Счел е, че по отношение на тези факти това решение се ползва със сила на присъдено нещо – при предявяване на иск за разликата до пълния размер на паричното вземане (т. 2 от ТР № 3/2016 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСГТК, ВКС). Следователно, правният спор по настоящото исково производство се съсредоточавал върху размера на претенцията: 1) 240838,72 лв., представляващи сборът от четири месечни вноски, с поредни номера от 67 до 70, вкл., за периода от 10.07.2020 г. до 10.10.2020 г. и 2) мораторна неустойка в размер на 19267,08 лв. Въззивният съд е приел за установено, че за извършване на уговорената работа изпълнителят е издал следните фактури: № 1/19.04.2013 г. за 34177,60 лв.; № 2/19.04.2013 г. за 37047,02 лв.; № 3/18.05.2013 г. за 1038982,60 лв.; № 4/25.07.2013 г. за 490464,06 лв.; № 5/04.11.2013 г. за 12931,71 лв.; № 6/08.11.2013 г. за 24114,31 лв.; № 7/29.11.2013 г. за 1034043,55 лв.; № 8/04.12.2013 г. за 62639,66 лв.; № 9/31.01.2014 г. за 899980,82 лв.; № 10/02.06.2014 г. за 1172037,66 лв. и № 11/01.07.2014 г. за 1262715,74 лв., като за всяка една от тях било изготвено и приложение, двустранен протокол, подписан от изпълнителя и възложителя, в който се потвърждавало осъществяването (завършването) на съответната дейност и възнаграждението, което следва да бъде заплатено. Съгласно заключението на приетата от първоинстанционния съд ССчЕ „ВиК Шумен” ООД водило редовно счетоводство, в което са осчетоводени всички процесни фактури, описани в исковата молба – те били включени в дневника на покупките за периодите, за които се отнасят и в справките декларации по ЗДДС за съответните периоди; по тези фактури е ползван и данъчен кредит, което недвусмислено потвърждавало породените процесни парични задължения. Въззивният съд е счел, че възложителят по процесния договор за изработка оставал задължен (за заплащане на уговореното възнаграждение) и след прекратяването на договора за гражданско дружество - поради прекратяването на консорциума като изпълнител на изработката (при предпоставките на чл. 363, б. „в” ЗЗД). Този извод следвал от правното естество на задължението на възложителя – да заплати уговореното възнаграждение за приетата работа по посочената в процесния договор за изработка банкова сметка. Правилото на чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД овластявало възложителя в случаите на съмнение според обстоятелствата на кого да плати - да плати на овластено, в това число и от съда, лице, за да се освободи от дълга. Разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 2 ЗЗД уреждала защитимия за възложителя интерес – погасителният ефект на изпълнителя е всякога налице, когато от изпълнението се възползва кредиторът. В случая въззивникът не изяснявал защо прекратяването на консорциума при предпоставките на чл. 363, б. „в” ЗЗД не би постигнало търсения с него погасителен ефект спрямо дължимото възнаграждение по процесния договор за изработка, при все че откритото за участника в консорциума („Строителна механизация” АД) производство по несъстоятелност било насочено към попълване на масата на несъстоятелността на този правен субект, включваща по силата на чл. 361 ЗЗД и неговия дял в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа”. Въззивният съд е приел за установено, че по отношение на съдружника в консорциума - „Строителна механизация” АД, на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ на 07.12.2021 г. е открито производство по несъстоятелност, обявена е неплатежоспособността на дружеството, определена е нейната начална дата и производството е спряно за срок от една година, като с последващо решение на съда по несъстоятелността от 07.11.2022 г. е постановено прекратяване на дейността на предприятието на търговеца и започване на осребряване на имуществото, налично в масата - за удовлетворяване на кредиторите на длъжника. Апелативният съд е изяснил, че съгласно чл. 635, ал. 1 ТЗ длъжникът продължава дейността си под надзора на синдика при открито производство по несъстоятелност, като последица от обявяване на несъстоятелността на длъжника е настъпването на изискуемостта на задълженията. Прекратяването на дейността на предприятието по реда на чл. 632, ал. 1 ТЗ не е съпроводено със заличаване на търговеца, за разлика от решението по чл. 735, ал. 1 ТЗ, когато въз основа на него е извършено вписването в търговския регистър - в този момент юридическото лице изгубва своята правосубектност. В този смисъл, към настоящия момент „Строителна механизация” АД (н) продължавало да съществува като правен субект, въпреки взетото решение за осребряване на имущество на несъстоятелния търговец. Следователно, сключеният между него и ищцовото дружество договор за консорциум не бил прекратен. От друга страна, апелативният съд е съобразил, че сама по себе си активната солидарност не произтича пряко от продължаващото действие на договора за гражданско дружество, а от договореното възлагане на изработката на инфраструктурния проект. Именно с решение № 50112/06.01.2023 г. по т. д. № 2499/2019 г. по описа на ВКС, ТК, II т. о. окончателно бил решен спорът за пораждането на активна солидарност между съдружниците в консорциума, възникнала в резултат на сключения на 08.01.2013 г. между консорциума и ответното дружество релевантен договор за изработка. Изяснено е, че страна по този договор не е неперсонифицираното обединение, а обвързаните с многостранна сделка сдружили се търговци, които запазват юридическата си самостоятелност. Всеки от съдружниците в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” разполага и с активна легитимация да претендира изпълнение като активно солидарен кредитор. В този смисъл, според въззивния съд при решаването на преюдициалния спор изрично - поради липса на правосубектност на изпълнителя по договора ДЗЗД „СМ Секисуи Европа”, било признато право на всеки от съдружниците да претендира изпълнение по договора, вкл. заплащане на възнаграждението за извършената работа, поради което за пораждане на активната материална легитимация имало значение само обстоятелството, че към момента на поемане на задълженията на въззивника е съществувало гражданското дружество, като последващите промени в него (дори и те да имали някакво значение във вътрешните отношения между съдружниците) били ирелевантни за неизправния длъжник. В този смисъл, фактът на прекратяване на консорциума поради откриване на производство по несъстоятелност за един от участниците в него не обуславяло отпадането на задълженията на посочения за негов лидер съдружник да предприеме надлежните правни действия по защита на имуществените права на ДЗЗД. Нещо повече, с оглед възложените му управленски и представителни функции и съответния на това риск от потенциални искове за вреди той следвало да осъществи необходимото, за да запази интересите на другия съдружник, изпаднал в несъстоятелност – съобразно притежавания от него дял по чл. 361 ЗЗД. Мандатната природа на задълженията на управляващия съдружник относно имуществото от ликвидационните дялове в прекратения консорциум изисквал от него - съгласно правилото на чл. 291 ЗЗД, да предприеме всички необходими действия за запазване на своите и интересите на другите съдружници. Този извод намирал своето основание и в разпоредбите на чл. 360 ЗЗД и чл. 364 ЗЗД, уреждащи управлението на имуществените права, придобити в дейността на консорциума. Въз основа на така изложените правни доводи въззивният съд е счел за неоснователни правните съждения на въззивника, че с прекратяването - при предпоставките по чл. 363, б. „в” ЗЗД на ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” поради открито за съдружника „Строителна механизация” АД производство по несъстоятелност, се препятствала правната възможност на управляващия съдружник „Ар Ти Ай Файнанс” ГмбХ да предяви исковете за дължимото от възложителя възнаграждение за изпълнените от консорциума СМР. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първият, вторият и четвъртият материалноправни въпроси не са от значение за изхода на делото, тъй като те не са обусловили правосъдната воля на апелативния съд (общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване). От една страна, въззивният съд, приемайки, че при сключване на процесния договор за изработка между ответното търговско дружество и консорциума - гражданско дружество (неперсонифицирано обединение) по смисъла на чл. 357 ЗЗД, във вр. с чл. 276, предл. 1 ТЗ, е възникнала активна солидарност между съдружниците в консорциума, единствено е разяснил, че дори и то да е прекратено на основание чл. 363, б. „в”, предл. 1 ЗЗД – при прекратяване на търговското дружество, съдружник в гражданското дружество, вследствие на обявяването му в несъстоятелност – арг. чл. 711, т. 1 ТЗ, не отпада възникналата активна солидарност между съдружниците в консорциума, които могат – самостоятелно, да искат от ответната страна по договора за изработка изпълнение на възникналото насрещно парично задължение – заплащане на уговореното възнаграждение за осъществената и приета работа. В този смисъл, позовавайки се и на формирана по реда на чл. 290 ГПК между същите страни в настоящото исково производство съдебна практика с решение № 50112/06.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 2499/2019 г., II т. о., апелативният съд е изяснил, е при породената активна (кредиторова) солидарност всеки един от съдружниците в ДЗЗД „СМ Секисуи Европа” притежава активна материалноправна легитимация да претендира изпълнение на насрещно поетите от възложителя по процесния договор за изработка задължения, вкл. и заплащане на възнаграждението за приетата работа, поради което за пораждане на активната материалноправна легитимация има значение само обстоятелството, че към момента на поемане на задълженията от ответното търговско дружество гражданското дружество е съществувало, като последващите промени в него (дори и те да имат някакво значение във вътрешните отношения между съдружниците) са ирелевантни за неизправния длъжник. Третият (материалноправният) въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не е формирал решаващата правосъдна воля на въззивния съд – той не е приел, че дори и при обявяване в несъстоятелност на един от съдружниците-търговци в гражданското дружество този консорциум да е прекратен, би отпаднала и активната кредиторова солидарност по отношение на вземанията на гражданското дружество, представляващи негова обща собственост, а напротив – изрично е пояснил, че носител на породените вземания не е консорциумът (в конкретния казус неперсонифицирано обединение), а отделните съдружници при възникнала между тях активна (кредиторова) солидарност, поради което това парично притезание представлява общо тяхно притежание съгласно разпоредбата на чл. 359, ал. 1 ЗЗД. Именно поради това правнорелевантно обстоятелство не консорциумът (дори и той да е прекратен), а отделните съдружници в него, вкл. и ищецът са кредитори на ответното търговско дружество – за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа по процесния договор за изработка. Петият (материалноправният) въпрос е поставен в чисто теоретичен план, като не е свързан с правните съждения на въззивния съд, поради което също не отговаря на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – решаващият съд не е приел, че всяка уговорка за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за изработка на изпълнител (консорциум-гражданско дружество) се приравнява автоматично на договорка за активна (кредиторова) солидарност по отношение на съдружниците в него, а съобразявайки обвързващия го материалноправен ефект на влязлото в сила решение № 50112/06.01.2023 г. на ВКС по т.д. № 2499/2019 г., II т. о., с което е разрешен правен спор между същите страни в настоящото исково производство за дължимост на разсроченото насрещно парично задължение за приетата работа по същия договор за изработка - но за друг период, е счел, че по настоящия казус трябва да се приеме, че по отношение на съдружниците в релевантния консорциум (гражданско дружество) е учредена активна (кредиторова) солидарност. Шестият и седмият (материалноправни) въпроси също не отговорят на общата процесуална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като те не са обусловили изхода на правния спор, предмет на делото – с оглед на обстоятелството, че въззивният съд е достигнал до правното съждение за пораждане на активна (кредиторова) солидарност на съдружниците в процесния консорциум по отношение на вземането за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа по релевантния договор за изработка, той не е излагал мотиви дали насрещното парично задължение на възложителя е неделимо, за да се приложат правилата за пасивната (длъжниковата) солидарност, както предписва правната норма, уредена в чл. 129, ал. 2 ЗЗД, вкл. и дали заплащането на уговореното възнаграждение трябва да се предаде на всички кредитори общо съгласно правилото, уредено в чл. 129, ал. 1 ЗЗД. Осмият (материалноправният) въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – тъй като апелативният съд е достигнал да правния извод, че между съдружниците в процесното гражданско дружество е породена активна (кредиторова) солидарност, поради което всеки един от тях (самостоятелно) притежава активна материалноправна легитимация да иска изпълнение на насрещното парично задължение (за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа), той не е имал повод да разсъждава по поставения въпрос дали от момента на прекратяване на търговското дружество - съдружник в гражданското дружество, автоматично по силата на чл. 41 ЗЗД се прекратяват занапред и извършените от прекратеното дружество упълномощителни сделки. Деветият (процесуалноправният) въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по всички релевирани във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост, довела до незаконосъобразно прилагане на материалния закон – разграничил е момента на прекратяване на търговското дружество при обявяването му в несъстоятелност (арг. чл. 711, т. 1 ТЗ) от този, в който този правен субект загубва правосубектността си поради неговото заличаване (арг. чл. 735, ал. 3 ТЗ), като е изяснил, че тези обстоятелства са ирелевантни за правилното решаване на правния спор, предмет на делото – при възникналата активна (кредиторова) солидарност всеки от кредиторите – съдружници в гражданското дружество, притежава самостоятелна активна материалноправна легитимация да иска изпълнение на насрещните правни задължения, породени от процесния договор за изработка; по същите правни съображения е счел за ирелевантно и поддържаното от ответното търговско дружество пред апелативния съд правно съждение, че с обявяване на търговеца-съдружник в несъстоятелност се прекратява консорциума (гражданско дружество); позовавайки се на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по исков процес между същите страни е приел, че е породена активна (кредиторова) солидарност между съдружниците в това гражданско дружество по отношение на породените от ответното търговско дружество парични задължения – за заплащане на уговореното възнаграждение за приетата работа по процесния договор за изработка. Следователно, въззивният е разгледал правния спор, пренесен с въззивната жалба, като се е произнесъл по всички наведени в нея правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената задължителна и казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства и на изложените във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последните два (процесуалноправни) въпроси също не отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – въззивният съд не е отрекъл правната възможност на ответника в настоящото исково производство да оспори съществуването на консорциума: 1) при положение, че това оспорване защитава имуществената сфера на ответника от недължимо и/или неточно плащане и го предпазва от риска да заплати два пъти недължимо платената част от възнаграждението по договора, полагаща се на обявеното в несъстоятелност дружество-съдружник в консорциума и 2) с оглед на факта, че прекратяването на консорциума е обуславящо за липсата на материалноправна и/или процесуалноправна легитимация на ищеца да претендира процесното вземане в посочения в исковата молба размер, съответно – обосноваващо недоказаност на иска по размер и неоснователността на ищцовата претенция – предявена след постановяване на решението за обявяване на дружеството в несъстоятелност, а е разяснил, че е ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, обстоятелството дали консорциумът, учреден като гражданско дружество, е прекратен поради обявяването на един от неговия съдружник в несъстоятелност, като съществен се явява правнорелевантният факт, че при сключване на процесния договор за изработка е съществувало процесното гражданско дружество, поради което между неговите съдружници е породена активна (кредиторова) солидарност по отношение на претендираните парични вземания срещу ответното търговско дружество. Само за пълнота трябва да са изясни, че при активна (кредиторова) солидарност се пораждат паралелни правоотношения с един и същ предмет между всеки един от кредиторите и длъжника, като с изпълнението на правното задължение на един от тях се погасява правното задължение и към другите кредитори, поради което с извършеното плащане на ищеца на дължимото възнаграждение за приетата работа по процесния договор за изработка възложителят ще се освободи от облигационната си обвързаност и по отношение на другия кредитор – несъстоятелния съдружник. Как ще се разпределят тези общи за съдружниците парични средства (арг. чл. 359, ал. 1 ЗЗД) - след това надлежно изпълнение по смисъла на чл. 75, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ЗЗД, се определя от вътрешните отношения между кредиторите-съдружници – арг. чл. 359, ал. 2 ЗЗД, като при прекратяване на гражданското дружество всеки съдружник може да иска своя дял от общата собственост – чл. 359, ал. 3 ЗЗД. Следователно, не би се достигнало до двойно заплащане на уговореното от възнаграждението по договора за изработка за частта, полагаща се на обявеното в несъстоятелност дружество-съдружник в консорциума, в какъвто смисъл е правното становище на касатора, обосноваващо последните два правни въпроси. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на изхода на настоящото съдебно производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати в полза на ответника по касационната жалба „Ар Ти Ай Файнанс” ГмбХ сумата от 15054,23 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд