Определение № 60707 от 21.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 785/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] срещу решение № 12465 от 7. 12. 2020 г. по в. гр. д. № 874/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 4 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 14. 11. 2019 г. по гр. д. № 15341/2018 г. на Софийски градски съд, І ГО, 14 състав касаторът е осъден да заплати на Т. А. К. още 5 939, 64 лв. обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 511, ал. 1, т. 2 КЗ, ведно със законната лихва, считано от 28. 10. 2018 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател оспорва извода на въззивния съд, че от определеното от съда справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 23. 03. 2018 г., от 12 000 лв. не подлежи на приспадане полученото от работодателя на ищеца обезщетение по чл. 238 ЗМВР в размер на 5 939, 64 лв. Твърди, че заключението на въззивния съд, че възражението на касатора, ответник по иска, основано на получаването на посоченото обезщетение, е преклудирано, противоречи на чл. 370 ГПК, тъй като независимо от нормата на чл. 367, ал. 2, т. 5 ГПК ответникът може да конкретизира обстоятелствата, на които се основават възраженията, направени с отговора на исковата молба, в случай че ищецът подаде допълнителна искова молба, с която тези възражения се оспорват. Излага съображения, че с отговора на исковата молба е оспорил иска по размер, като в допълнителния отговор допустимо е конкретизирал възражението си с посочване на факта, че на ищеца евентуално е изплатено обезщетение за трудова злополука за същото събитие. Моли за отмяна на атакуваното въззивно решение в обжалваната част. Допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следния значим за изхода на делото въпрос: „При навременно направено възражение срещу основателността на иска, преклудира ли се правото на ответника да конкретизира фактически това възражение с отговора на допълнителната искова молба?“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че даденото от Софийски апелативен съд разрешение на поставения въпрос противоречи на практиката на ВКС – решение № 163 от 17. 01. 2012 г. по т. д. № 965/2010 г. на ВКС, І т. о. Ответникът по касационната жалба Т. А. К. е подал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 23. 03. 2018 г. ищецът Т. К. е пострадал при ПТП, при което управляваният от него лек автомобил е ударен от друг автомобил, застрахован от чуждестранен застраховател. Като е съобразил предмета на обжалване - първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 6 060, 36 лв. до 30 000 лв., решаващият състав е счел, че са налице предпоставките по чл. 511, ал. 1 вр. 513 КЗ по отношение на ответника. Във въззивното решение е направен извод, че с оглед на тежестта на уврежданията на ищеца, продължителността на възстановителния период, липсата на трайни негативни последици за неговото здраве и социално-икономическата обстановка към месец март 2018 г., справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 12 000 лв. По втория спорен във въззивното производство въпрос дали от определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да се приспадне полученото от ищеца обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР, въззивният съд е приел, че с отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявения срещу него иск по основание и размер, без да е поискал приспадане на изплатено на ищеца обезщетение за трудова злополука. Посочил е, че такова искане е направено с допълнителния отговор, с който ответникът е поискал и издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с доказателства за заплащане на посоченото обезщетение. Писменото доказателство за изплатеното на ищеца обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР в размер на 5 939, 64 лв. е представено и прието в единственото проведено открито съдебно заседание на първоинстанционния съд. В обжалваното решение е прието, че възражението на ответника за приспадане на обезщетението, заплатено на основание ЗМВР, от претендираното в процеса обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди при ПТП е преклудирано. Решаващият състав е изложил съображения, че съгласно чл. 131, ал. 2, съотв. чл. 367, ал. 2, т. 5 ГПК в отговора на исковата молба ответникът е длъжен да заяви възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, като в случая възражението на ответника не е направено в този преклузивен срок. По тези съображения решаващият състав е счел, че първоинстанционният съд неправилно е разгледал възражението на ответника и е приспаднал от определеното справедливо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди полученото от него обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, които е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основата на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не отразява коректно извършените от страните процесуални действия, а именно направеното от ответника в отговора на исковата молба общо оспорване на иска по основание и размер и релевираното с отговора на допълнителната искова молба възражение, че от дължимото обезщетение за неимуществени вреди на ищеца следва да бъде приспаднато евентуално получено от него друго обезщетение - за трудова злополука или по застраховка „Злополука“, във връзка с което касаторът е направил искане за снабдяването му със съдебно удостоверение. При формулирането на въпроса горните обстоятелства не са отчетени, а се изхожда от теза за надлежно направено с отговора на исковата молба възражение, което е конкретизирано с допълнителния отговор, поради което не може да се приеме, че въпросът е обуславящ изхода на делото и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, изводите на въззивния съд напълно съответстват на практиката на ВКС, поради което не може да се приеме, че е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и предвид дадените разрешения във формираната по реда на чл. 290 ГПК последователна практика на ВКС съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, респ. чл. 370, във вр. с чл. 367, ал. 1 ГПК, с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права и съответните въведени от страните възражения произтичат. Затова, ако съдът се произнесе по възражение на ответника, повдигнато за първи път след срока за отговор на исковата молба, е допуснато съществено нарушение на процесуалния закон, освен ако не се касае до хипотезата на особени непредвидени обстоятелства. В същия смисъл е приетото в решението на ВКС, на което касаторът се позовава при обосноваване на достъпа до касация – решение № 163 от 17. 01. 2012 г. по т. д. № 965/2010 г. на ВКС, І т. о. С него е дадено разрешението, че правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 ГПК /респ. срока за допълнителен отговор/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада на делото, при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда. При отговора на процесуалноправния въпрос е акцентирано върху задължението на ответника да изчерпи възраженията си в срока за отговор на исковата молба, като е призната възможността за уточняване на заявено в посочения преклузивен срок възражение от фактическа страна с оглед на констатации и указания на съда за неконкретност, неяснота или противоречие на фактите, от които се извежда възражението. Въззивният съд, като е приел, че възражението на ответника за приспадане от обезщетението за неимуществени вреди на полученото от ищеца обезщетение по чл. 238, ал. 1 ЗМВР като направено извън срока по чл. 367, ал. 1 ГПК е преклудирано и не следва да бъде разглеждано, е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения за липсата на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част не следва да се допуска. При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1000 лв., чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 31. 03. 2021 г., сключен между ответника по касация и процесуалния му представител адвокат Г. Й.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение