Определение № 1723 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2593/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 49 от 29.01.2024г. по гр.д. № 581/2023г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е отменено решение № 906857 от 19.10.2022г. по гр.д. № 2089/2020 г. на Районен съд-Благоевград и вместо това е отхвърлен предявения от В. С. К. и Л. С. К. против З. С. Ф., И. Б. Д. К., А. Б. Д., З. Д. Д., Н. С. Д., В. С. С., С. В. С., Г. В. С. и И. П. Д. иск за установяване правото на собственост на основание наследствено правоприемство от баба им П. И. Д., починала на 29.02.1980г., която от своя страна е пряк наследник /едно от двете деца/ на прабаба им Я. И. И., починала на 25.11.1966г. и от тяхната майка Н. С. К., върху общо 2/24 ид.ч. от пет поземлени имота, представляващи земеделски земи в землището на [населено място], подробно описани. Касационната жалба е подадена от ищците В. и Л. К. чрез адв. З.. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1/ възможно ли е с косвени доказателства да се постигне пълно доказване на твърдените от страната факти и обстоятелства; 2/ следва ли да бъде зачетена материалната доказателствена сила на официален документ, която не е била оборена по законовия ред; 3/ може ли съдът по свой почин, без оспорване по чл. 193, ал.1 ГПК, да приеме, че е оборена материалната доказателствена сила на официален документ; 4/ необсъждането на всички доказателства води ли до необоснованост на решението. Визира се и очевидна неправилност на акта поради логическо противоречие между обсъдените доказателства и направените въз основа на тях изводи. Становище по жалбата е постъпило само от ответницата З. С.. В него се поддържа липса на основание за допускане на касационен контрол. Останалите ответници не са представили писмени отговори. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Производството е по установителен иск за собственост относно 2/24 ид.ч. от земеделски земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на Я. И. И., починала 1966г. Нейни наследници са двете й дъщери: П. И. Д., починала на 29.02.1980г. и И. И. Д., починала на 20.11.1988г. П. И. Д. е била в брак със С. С. Д., починал на 25.02.1982г. Не се спори, че техни деца и наследници са: З. С. Ф., С. С. Д. и Б. С. Д.. Ищците по делото са преки наследници - синове на Н. С. К., [дата на раждане] и починала през 2007г. Спорът е съсредоточен върху това дали Н. С. К. е осиновена дъщеря на П. и С. Д. и съответно дали се явява наследник по закон на П. И. Д.. От страна на ищците е представено удостоверение за наследници № 37 от 27.07.2020г., издадено от Община Благоевград, в което Н. С. К. е вписана като наследник. Това удостоверение е оспорено от ответниците по реда на чл. 193 ГПК досежно истинността на съдържанието му. Представени са удостоверения за наследници на П. И. Д. и на С. С. Д., издадени 2007г., както и удостоверение за наследници от 1994 г., в които Н. С. К. не е посочена като наследник. По делото са приложени регистрационните картони на лицата С. С. Д. и П. И. Д., удостоверение № 78/30.12.2020г. на кмета на [населено място], извадки от ДВ за периода от 1928 година до 1935 година относно извършените осиновявания, съдебно удостоверение № 1954/29.03.2022 година от Окръжен съд Благоевград. Представен и е документ за лицата, от които се състои домакинството - копие от регистъра на население на [населено място] от 1935 година. В регистрационните картони на С. и на П. Д., в графа „деца“ на четвърто място е посочена дъщеря Н., след С., Б. и З.. Установено е от приета почеркова експертиза, че имената на трите деца С., Б. и З. са написани ръкописно от едно лице, а името на Н. е написано от друго лице. По делото са събрани и гласни доказателства чрез разпита на свидетелите И. М. Д. и Г. С. Б.. Въззивният съд е приел, че осиновяване на Н. С. К., извършено по предвидения в закона ред, не е доказано. Тя е родена през 1928г. и е починала на 12.09.2007г. В извадките от официалния раздел на ДВ за периода 1928г.-1935г. за извършените осиновявания такова осиновяване не е отразено. Съдът е проследил развитието на законодателството, уреждащо осиновяването, до влизане в сила на Семейния кодекс от 1985г. Обобщил е, че след 1890 г. осиновяването се извършва с акт на съда и затова съществуването на осиновяването като правоотношение може да се основава само на съдебен акт, а не на фактически отношения. В настоящия случай, по делото не е представен нито акт за раждане, нито акта за осиновяване и поради това не може да се установи, че Н. С. К. е осиновена и че е наследник на С. и П. Д., респективно на Я. И.. Събраните по делото доказателства не установяват такова осиновяване, като писмените документи по делото обхващат целия времеви период, в който то би могло да бъде извършено. Според удостоверението от кметство [населено място] в Регистъра на население на [населено място] от 1936 год. Н. К. е записана с друга фамилия - като Н. Г., [дата на раждане], в бивша Ю., [община]. Съдът е приел, че актът на осиновяването не може да бъде доказван със свидетелски показания или с други косвени доказателства. Без доказване на фактите за постановен акт за осиновяването или за съставен въз основа на него акт за раждане, вписан в регистрите за гражданско състояние, не могат да бъдат обсъждани събраните в първоинстанционното производство свидетелски показания. Въз основа на това съдът е заключил, че праводателката на ищците не е дъщеря на посочените лица и не е придобила на основание член 5, ал.1, член 5, ал.2 ЗН и член 89, ал.1 от преходните разпоредби от ЗН част от наследствения дял, оставен в наследството на Я. И.. В допълнение съдът е посочил, че верността на съдържанието на удостоверението за наследници може да бъде проверена съобразно всички данни и без изрично оспорване. Затова не е било необходимо откриване на производство по оспорване. Независимо от това съдът е счел, че материалната доказателствена сила на удостоверението за наследници, от което се ползват ищците, е оборена. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК Върховният касационен съд намира следното: Налице е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставения първи процесуален въпрос: дали е възможно с косвени доказателства да се постигне пълно доказване на твърдените от страната факти и обстоятелства. По този въпрос следва да се провери съответствието на решението с посочената от касаторите практика на Върховния касационен съд - Решение № 31 от 09.03.2012г. по гр.д. № 502/2011г. на III г.о., Решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. по гр.д. № 921/2010г. на IV г.о., както и с друга практика, известна на съда, а именно: Реше ние № 223/16.11.2016 г. по гр.д. № 1626/2016 г. на ВКС, I г.о., според която когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. В тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. Касационен контрол на същото основание следва да се допусне и по четвъртия въпрос, който се свежда до задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и въз основа на тях да обоснове своите изводи. Въпросът почива на оплаквания, че не е обсъдено представеното копие от регистъра на населението от 1935г, където е посочено, че Н. е най-голямото дете на С. и П. и че е осиновена. По този въпрос следва да се прецени дали обжалваното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК, т.19 и Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2, в които е разяснен характера на въззивното производство и задълженията на въззивната инстанция като съд по съществото на спора. Вторият и третият от поставените въпроси касаят материалната доказателствена сила на официалния документ. Съдът е изложил съображения по този въпрос, визирайки заявеното оспорване по чл. 193 ГПК на удостоверението за наследници, но сам посочил, че такова оспорване не е било необходимо. Тези въпроси нямат решаващо значение за изхода на спора и касационно обжалване по тях не следва да се допуска. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.