Определение № 112 от 04.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2208/2008 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК от 2007 г. Образувано е по частна жалба на Й. С. В. и К. С. В., действащи чрез адв. Б, срещу разпореждане от 01.10.2008 г., постановено от администриращия Кюстендилски окръжен съд. С него е върната касационната жалба на страните срещу въззивно решение на съда, постановено на 10.07.2008 г. по гр.д. № 154/2008 г. Частната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимни страни и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна: Решението е постановено по реда на чл. 196 и сл. ГПК /отм./ по исковете на Й. В. и К. В. против А. В. за отмяна на дарение, извършено по нот. акт № 113/1991 г. Въззивният съд е потвърдил изцяло решението на първостепенния РС – Дупница, с което исковете и на двамата ищци са отхвърлени. В атакуваното определение /по характера си то е разпореждане – изрично чл. 286, ал. 2 ГПК от 2007 ГПК/ са изложени съображения, че цената на всеки един от субективно съединените искове е под 1000 лв. и тъй като, в случая това е и обжалваемият интерес, въззивното решение е окончателно. Това разпореждане е правилно. По така образуваното дело, всеки един от ищците е предявил иск в защита на собственото си субективно материално право и то в случая се равнява на наследствената му квота от наследството на С. Б. В. По всеки един от субективно съединените искове, предявени за общо разглеждане в исковия процес, се създават самостоятелни процесуални отношения със съда. Той преценява допустимостта на всеки един поотделно, което включва и изискванията за редовност на исковата молба по чл. 98 и 99 ГПК от 1952 г. /отм./. Всеки един от субективно съединените искове има своя цена и тя определя неговата родова подсъдност, както и евентуално възможността за касационно обжалване. Недопустимо е по тези въпроси да се извършва преценка на базата на сбора от цената на всеки един от субективно съединените искове, като дори и държавната такса не се изчислява от техния сбор – чл. 55, ал. 3 ГПК, отм. има предвид само обективно съединените искове. Ето защо и доводите на жалбоподателите за общата цена на техните искове, са неоснователни. Аргументи от евентуално неправилно определен размер на дължима държавна такса не могат да се черпят. Касационната жалба в случая е подадена след 01.03.2007 г. и за нея са относими правилата за редовност и допустимост, уредени в чл. 280 и сл. ГПК от 2007 г. Касационното обжалване е ограничено по силата на чл. 280, ал. 2 ГПК за всички видове дела по оценяеми искове, независимо от вида на исковата защита, щом са с обжалваем интерес до 1000 лв. В заключение, въззивният съд в проверката по чл. 285 ГПК правилно, като е изходил от чл. 280, ал. 2 ГПК е върнал касационната жалба. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение