Определение № 210 от 20.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3293/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. К. Ф. и К. С. Ф.- ищци в производството, чрез пълномощника им адвокат К. Б., срещу въззивно решение № 124 от 21.03.2023 г. по в.гр.д. № 503/2022 г. на окръжен съд- Перник. С него са потвърдено изцяло решение № 260126 от 28.04.2022 г. по гр.д. № 6691/2020 г. и допълнително решение по реда на чл.250 от ГПК № 260184 от 22.07.2022 година, двете решения постановени по първоинстанционното гр. дело № 6691/2020 г. на Районен съд - Перник. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се неговата отмяна и уважаване на иска, претендират се разноски за всички съдебни инстанции. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответните страни по касационната жалба – ответници и в производството Б. П. Ц. и П. П. Ц., чрез адвокат А. С., с писмен отговор оспорват касационната жалба като неоснователна. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Спорът е породен от твърденията на ищците по исковата молба, че са съсобственици по наследство и покупко-продажба на урегулиран поземлен имот /УПИ/ с площ от 830 кв.м., находящ се в землището на [населено място], община *, за който имот, съгласно застроителния и регулационния план /ЗРП/ на селото, одобрен със заповед № 437 от 05.03.1999 г. на кмета на община Перник, е отреден УПИ *-* в кв. 17 по плана на същото село, при граници: от юг- улица, от запад УПИ- *-* и дере, от север - дере, от изток - УПИ *-*, заедно с изградените в поземления имот сгради. Ответниците са собственици на съседния УПИ съгласно същия план - УПИ *-*. Твърдят, че ответниците изградили в имота си стопанска постройка-сеновал, част от която попадала в собствения на ищците УПИ *-* с около 30,5 кв.м., както и ограда, която не съвпадала с регулационната граница, като навлизала в имота на ищците с около 80 кв.м. Ищците сочат също така, че с решение № 918 от 2017 г. по гр.д. № 8915 от 2017 г. на Пернишкия районен съд, потвърдено с решение № 71 от 13.03.2019 г. по гр.д.№ 703 от 2018 г. на Пернишкия окръжен съд, последното не е било допуснато до касационно обжалване с определение № 26/27.01.2020 г. по гр.д. № 2911/2019 г. на ВКС, постановени по предходно водено исково производство между същите страни, ответниците са били осъдени на основание чл.109 ЗС да преустановят неправомерните си действия, с които пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху процесния УПИ *-* в кв. 17 по плана на [населено място], като премахнат навлизащата с около 30,5 кв.м. в имота на ищците част от сеновала. Навеждат доводи, че ответниците са премахнали доброволно незаконната стопанска постройка, но отказвали да премахнат изградената в имота на ищците ограда и по този начин без основание ползвали процесната част от имота им, нанесена на скицата на вещото лице А. Ц. по гр.д.№ 8915/2017 г. на ПРС, с площ около 80 кв.м. Предявават иск за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на посочения в исковата молба недвижим имот, представляващ реална част с площ от около 80 кв.м. от УПИ *-* в кв. 17 по плана на [населено място], [община] при граници: от запад УПИ-*-, от север - дере, от изток - УПИ *-*, от юг- улица, като ответниците бъдат осъдени да предадат на ищците владението на имота, както и да премахнат изградената в имота им ограда около процесната реална част, нанесена на скицата на вещото лице А. Ц. по гр.д.№ 8915/2017 г. на ПРС, искове с основание чл.108 ЗС и чл.109 ЗС. Ответниците Б. П. Ц. и П. П. Ц., оспорва исковете. Признават, че са съсобственици на УПИ *-*. Релевират възражение за изтекла придобивна давност върху процесната реална част от имота на ищците. Първоинстанционният съд е уважил частично исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС. На основание чл.108 ЗС е признал за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици само на една част от процесната реална част, а именно само на реална част от 32 кв.м. от УПИ *-* по РП от 1999 г. на [населено място], означена с точките 1-7-3 и спуснат от т.3 перпендикуляр (както е в комбинираната скица на л.100 от делото към допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г. ) към линията, обозначена с т.6-5 по схемата на вещото лице към заключението от 04.03.2022 г. на л.119 от делото, представляваща неразделна част от решението, и е осъдил е ответниците да предадат на ищците така описаната реална част. На основание чл.109 ЗС е осъдил ответниците да преустановят неправомерните си действия, с които пречат на ищците да упражняват пълноценно правото си на собственост върху същата гореописана реална част от УПИ *-* по РП от 1999 г. на [населено място]/ за която искът по чл.108 ЗС е бил уважен/ като премахнат навлизащата в имота на ищците ограда, разположена между точките 7-3 по схемата на вещото лице към заключението от 04.03.2022 г. на л.119 от делото, представляваща неразделна част от решението. Съответно и скицата на л.100 от делото към допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г. е посочена като неразделна част от решението. Исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС са били частично отхвърлени за останалата част от процесната реална част, а именно за реална част с площ от 7 кв.м. от УПИ *-* по РП на [населено място], означена с точките 1-6-4-7-1 по схемата на вещото лице към заключението от 04.03.2022 г. на л.119 от делото, представляваща неразделна част от решението, и съответно за премахване на оградата по т.7-4 от същата схема. Този резултат е обусловен от извода на съда, че спорната реална част е ограничена на север от перпендикуляра /мислена линия/ от точката, в която свършва наличната ограда в имота на ищците, спуснат към регулационната линия между двата съседни имота по РП от 1999 г., и тя е с площ 39 кв.м. съгласно допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г. С допълнителното решение по реда на чл.250 от ГПК с № 260184/ 22.07.2022 г., първоинстанционният съд, е оставил без уважение молбата на ищците за допълване на решението с произнасяне и за разликата от установените с решението 39 кв.м. до пълния размер от 80 кв.м. Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ищците срещу основното решение № 260126 от 28.04.2022 г. в отхвърлителната му част и обусловената от това отговорност за разноските, и с въззивна жалба пак от ищците срещу допълнителното решение по а чл.250 от ГПК с № 260184 от 22.07.2022 г. Въззивният съд е установил, че ищците М. К. Ф. и К. С. Ф., на основание наследство и покупко-продажба, са придобили УПИ *-* в квартал 17 по ЗРП на [населено място], одобрен със Заповед № 437 от 05.03.1999 г. на кмета на община Перник. Съответно е установил, че на основание наследство, покупко-продажба и давностно владение, ответниците Б. П. Ц. и П. П. Ц. са титуляри на правото на собственост върху съседния имот, за който съгласно застроителния и регулационния план на селото, одобрен със същата заповед № 437 от 05.03.1999 г. на кмета на община Перник, е отреден УПИ *-*. По делото в първоинстанционното производство са изслушани основна и две допълнителни съдебнотехнически експертизи, които са приети като неоспорени. Въззивният съд е приел за установени от тези експертизи същите факти, както тези по първоинстанционното основно решение по спора, като ги е описал подробно в мотивите на решението си. В обощение те се свеждат до следното: Действащият регулационен план на [населено място] е одобрен със заповед № 437 от 05.03.1999 г. на кмета на община Перник, а отмененият регулационен план на селото е от 1963 г. На място между двата имота на страните има частична ограда от мрежа на бетонни колове, която не е поставена на регулационната линия по действащия план. В северната част между двата имота няма ограда - между т. 3 и т. 4 на скицата на стр. 11 от първоинстанционното дело. По отменения план от 1963 г. имотът на ищците е парцел *-* в кв. 2а, отговарящ на имот пл. № *, към който с плана от 1999 г. е придадена част, предвидена за озеленяване, отговаряща на имот пл. № *. УПИ *-* е с площ от 830 кв.м. По отменения план от 1963 г. имотът на ответниците е парцел *-* в кв. 2а, отговарящ на имот пл. № *, към който с плана от 1999 г. е придадена част, предвидена за озеленяване, отговаряща на имот пл. № *. УПИ *-* е с площ от 822 кв.м. На съществуващата ограда между УПИ *-* и УПИ *-* е направено геодезическо заснемане. Съществуващата на място ограда в южната част на имотите от мрежа на бетонни и метални колове е означена на приложените към допълнителното заключение комбинирани скици между точките от 1 до 13 със зелен цвят. Северно от т. 1 на комбинираните скици между двата имота няма ограда. Ограничена с перпендикуляр от регулационната линия към т. 1, спорната площ между двата имота е оцветена в зелено на комбинираната скица, и е с площ от 39 кв.м., а с продължаваща права линия от т. 1 към северната регулационна граница на УПИ *-*, площта е 69 кв.м. От допълнителното заключение на вещото лице от 16.02.2022 г., допълнено със заключение от 04.03.2022 г. е установено, че има изместване на регулационните линии, ограждащи парцелите на страните по регулационния план от 1963 г. и по този, одобрен със Заповед № 437 от 05.03.1999 г. на кмета на община Перник, като площта между регулационните линии между имотите на страните по отменения и действащия план и уличната регулация, попадаща в УПИ *-*, измерена графично е 12 кв.м. Няма данни за уреждане на регулационни сметки между страните. От заключение от 04.03.2022 г. е установено, че по отменения план на [населено място] от 1963 г., имотът на ищците -парцел *-* в кв. 2а, отговарящ на имот пл. № *, и имотът на ответниците -парцел *-* в кв. 2а, отговарящ на имот пл. № *, били отредени за имот пл. № * и нямало придаваеми места по регулация между тях. Частта от оградената процесна площ от 7 кв.м., попадаща в имота на ответниците по плана от 1963 г., измерена графично е между цифрите 1-6-4-7-1 по схемата, а площта от 12 кв.м. - между регулационните линии на имотите на страните по отменения и действащия план и уличната регулация, попадаща в УПИ *-* по плана от 1999 г., измерена графично е между цифрите 1-6-2-1 по схемата. От показанията на свидетелите е установено, че къщите на ищците и ответниците първоначално се намирали в общо дворно място, тази на ищците била построена през 1964 година, като баща им разрешил на дядото на ответниците да си държи сеното на границата между тях, както и да ползват 20 см от имота, за да си вкарват каруцата, като оградата между двата имота била до сеновала. В началото разликата между колчетата и оградата е била около 10 см., но надолу се увеличавала до около метър. Приживе бащата на ищците и дядото на ответниците били в добри отношения, но те се влошили след смъртта им. Оградата била изградена и се намирала на мястото си между двата имота от 30 години, а спорът за нея възникнал от около година. При така установените факти, въззивният съдът е приел, че след като по дворищно-регулационния план на [населено място] от 1963 г. имотът на ищците (парцел *-* в кв. 2а, отговарящ на имот пл. № *) и имотът на ответниците (парцел *-* в кв. 2а, отговарящ на имот пл. № *) са били първоначално част от имот пл. № * и няма придаваеми места по регулация между тях, не може да става въпрос и за уреждане на регулационни сметки или за заемане на придадени поземлени имоти или части от поземлени имоти, дворищнорегулационният план от 1963 г. е приложен, а предвижданията му са актуални при изготвянето на последващия план от 1999 год., одобрен при действието на ЗТСУ(отм.). Прието е, че имотната граница между имотите на страните съвпада с регулационния план от 1963 г., изразена графично с оранжева линия между точките 1 и 2 по приложената схема, изготвена от вещото лице към заключението от 04.03.2022 г., а в северната част на имотите, предвид липсата на данни за неуредени регулационни сметки с бившите собственици на имот пл. № * и имот пл. № *, е прието, че границата продължава между точките 1 и 5, обозначена със синя линия на скицата, представляваща регулационна граница съгласно плана на [населено място] от 1999 г. След като границата между имотите между точките 4 и 7 по схемата попада в имота на ответниците, претенцията за тази част от оградата и процесната спорна площ / т.е. тази с площ 7 кв.м./ се явяват неоснователни. Оградата, попадаща в имота на ищците, е между точките 7 и 3, обозначени на схемата със зелена линия. Ответниците владеят площта между точки 1-7-3 и спуснат от т. 3 перпендикуляр към вътрешната регулационна граница, от около 32 кв.м., извадена от общата площ от 39 кв.м., заключена между оградата и регулационната линия по плана от 1999 г. съгласно допълнителното заключение на вещото лице от 12.01.2022 г., и оградената процесна площ от 7 кв.м., попадаща в имота на ответниците по плана от 1963 г., измерена графично между цифрите 1-6-4-7-1 по схемата към заключение от 04.03.2022 година. По направеното от ответниците защитно възражение за придобиване по давност на процесната спорна площ, попадаща в имота на ищците, въззивният съд е приел, че в настоящия казус ответниците не са могли да придобият по давност спорната част от имота на ищците, който извод е обоснован със забраната по чл.59 ЗТСУ (отм.) за придобиване на реална част от дворищнорегулационен парцел по давност, и неприложимостта в случая на изменението на същата разпоредба през 2000 год., също и неприложимостта на предвиденото в чл.200, ал. 1 и ал. 2 от ЗУТ. По тези мотиви е направен краен решаващ извод, че предявените искове се явяват частично основателни, като ищците бъдат признати за собственици по наследство и покупко-продажба на спорната реална част от имота на ищците от 32 кв.м. между точки 1-7-3 и спуснат от т. 3 перпендикуляр към вътрешната регулационна граница по схемата към заключението на вещото лице от 04.03.2022 г., ответниците да бъдат осъдени да им предадат владението на тази част и да премахнат оградата, в частта между точки 7-3 по схемата. В останалата част исковите претенции следва да бъдат отхвърлени, като неоснователни. По тези съображения и поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първостепенния, обжалваните решенията на РС - Перник е посочено, че следва да бъдат потвърдени, като правилни и законосъобразни. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат наличие на основанията за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по следните въпроси: 1/ Следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи – твърди се противоречие с решение № 326 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр.дело № 177/2012 г. на III г.о., решение № 422 от 03.06.2010 г. на ВКС по гр.дело № 805/2009 г. на I г.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. на ВКС по гр.дело № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр.дело № 4744/2008 г. на I г.о., решение № 331 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1649/2010 г. на IV г.о., решение № 126 от 09.05.2011 г. на ВКС по гр.дело № 421/2009 г. на IV г.о., решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр.дело № 1006/2012 г. на IV г.о. 2/ Може ли съдът по свой почин или по искане на страната да назначи нова експертиза, ако в първоинстанционното производство спорът не е изяснен от фактическа страна - твърди се противоречие с решение № 118 от 15.05.2012 г. на ВКС по гр.дело № 588/2011 г. на III г.о. и решение № 108 от 16.05.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1814/2009 г. на IV ГО. 3/ Кога отменения регулационен план за дадени имоти се счита приложен и какви са правните последици от прилагането или неприлагането на предходния регулационен план - твърди се противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.дело № 2/93 г. на ОСГК на ВКС; 4/ Когато границата между двата имота не съвпада с регулационната граница по отменения план и по регулационната граница по действащия план, може ли да се приеме, че предходната регулация е приложена - твърди се противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.дело № 2/93 г. на ОСГК на ВКС; Настоящият касационен състав, при изпълнение на задължението си да осъществи служебно преценка за валидност и допустимост на възвиното решение, съгласно разясненията в т. 1 на цитираното ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, при и вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, да го допусне до касационен контрол, намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК в обжалваната му част, в която въззивният съд е потвърдил основното първоинстанционно решение № 260126 от 28.04.2022 г. в частта, в която исковете са били уважени, поради необходимостта от проверка на неговата допустимост в тази обжалвана част, съмнение за което се повдига от обхвата на подадената от ищците въззивна жалба срещу основното решение. Преценката за допустимостта на въззивното решение в тази част ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. Допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК предхожда разглеждането на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, поради не следва да обсъжда дали съществува основание за допускане обжалване на въззивното решение в тази част по 280, ал.1, т.1 ГПК по посочените по-горе въпроси на касаторите. По касационната жалба срещу въззивното решение в частта, в която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение, са отхвърлени частично исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС: В тази част въззивното решение не разкрива белези, които да поставят под съмнение неговата валидност или допустимост, нито да сочат на очевидна неправилност. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част и в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от касатори въпроси, по следните съображения: По първия въпрос- касаторите не е посочили кои техни доводи и възражения по въззивната жалба, относими към отхвърлената част на исковете, не са били обсъдени от въззивния съд, и кои събрани по делото доказателства, също относими към тази част за отхвърляне на исковете, не са били обсъдени, поради което не може да се направи преценка за наличие нито на общото, нито на специфичното основание за селекция по тези въпроси. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по този въпрос. Изложените от касаторите съображения по този въпрос касаят решението в частта, в която исковете им са били уважени, докато в отхвърлената част съдът се е позовал само на една схема – тази към допълнителното заключение на вещото лице от 04.03.2022 г. Въззивното решение относно частичното отхвърляне на исковете за реалната част от 7 кв.м. е ясно и мотивирано, съдът е изложил собствени мотиви по същество на спора за реалната част, за която исковете са били отхвърлени, релевантните за тази част доказателства също са анализирани. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. По втория въпрос: Въпросът също не кореспондира с фактическата и правна рамка на спора по вече изложените съображения по-горе по първия въпрос, поради което и по него не е налице основание за допускане касационното обжалване въззивното решение в отхвърлителната му част по исковете. Третият и четвъртият въпроси също не е обуславящ, защото не кореспондират с мотивите на въззивния съд в частта за отхвърляне на исковете по чл.108 и 109 ЗС относно конкретната реална част от 7 кв.м., заключена между т. 1-6-4-7-1 по схемата към заключението на вещото лице от 04.03.2022 г. на л.119 от първоинстанционното дело. Противно на насочеността на въпросите, в случая решаващият съд е приел, че между началните съседни имоти на страните по делото няма придаваеми части съгласно РП от 1963 г., поради което въпросите за уреждане на регулационни сметки между тях за заплатени придаваеми места и за заемане на такива места по законоустановения ред, са неотносими. Следователно за тази южна половина от имотите на страните и границата между тях, в която именно част е разположена площта от 7 кв.м. между т. 1-6-4-7-1, за която е постановено отхвърляне на исковете, въпросите свързани с прилагане на регулацията по смисъла на ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.дело № 2/93 г. на ОСГК на ВКС, са неотносими и не може да се търси противоречие със същото тълкувателно решение. По въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по чл.250 ГПК: Налице е соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационното обжалване на въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението по реда на чл.250 от ГПК с № 260184 от 22.07.2022 година, по първия въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди и изложи мотиви, като се произнесе и по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение, доколкото въззивното решение в тази му част сочи на процедиране от решаващия съд в противоречие с практиката на ВКС по този въпрос, част от която е и посочена от касаторите. На касаторите следва да се укаже да внесат по сметка на ВКС държавна такса за частичното допускане разглеждане на касационната жалба, в размер на общо 75 лева. Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, Второ г. о.