Определение № 347 от 13.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7096/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 20.06.2013г. по гр.д.№ 209/2013г. на АС Варна, с което са уважени искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа също така, че решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено. Ответникът Н. Г. К., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 04.02.2013г., по т.д.№ 116/2012г. на ОС Търговище, е осъдил [фирма], да заплати на Н. Г. сумата от 58 000лв., представляваща предоставена сума по Договор за заем от 05.01.2004год., на основание чл.240 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от завеждане на иска-31.08.2012год. до окончателно изплащане на сумата, както и сумата от 9 904,35лв.мораторна лихва за периода от 05.01.2011год. до 30.08.2012год. Установено е по делото от представен договор за заем от 05.01.2004год., сключен между страните, че ищецът Н. К.- ответник по жалба, в качеството си на заемодател, предоставя на [фирма]- [населено място], като заемател, сума в размер на 58000лева, като страните са се договорили заемателят да върне парите в срок до 7 години, като за крайна дата се договарят да бъде 05.01.2011г. Съдът е приел, че съгласно неоспореното заключение на графологичната експертиза, подписът положен под договор за заем от 05.01.2004год. срещу заемодател не е изпълнен от Н. К., а като заемател по договора се е подписал управителя на ответното дружество Д. Х.. Прието е също така, че видно от ССЕ, през периода 01.01.2004год.-31.08.2012год., в счетоводството на ответното дружество [фирма] не е отразявана сума в размер на 58 000лв. и с правно основание –заем. Установено е от представен ДРА № 234/23.06.2005год. за извършена ревизия на [фирма], че жалбоподателят е декларирал договора за заем от 05.01.2004год. сключен с Н. К., за предоставяне на сумата от 58 000лв. на заемателя [фирма]. Съдът е изложил съображения за това, че договорът за заем е реален договор, и се счита за сключен от момента, в който заемодателят предаде, а заемодателят получи заетата сума, т.е. за да породи договора за заем своите правни последици, сумата следва да бъде предадена на заемателя, поради което формулировката, „предоставя” в представения по делото договор за заем, безспорно говори за действие, извършвано в момента на подписване на договора и удостоверява получаването на сумата. Позовал се е и на задължителна практика на ВКС, изразена в решение от 02.05.2012год. на ВКС, по гр.д. № 959/2011г. ІІІ г.о. и от 24.06.2011год., по гр.д. № 584/2010год. на ВКС, ІІІ г.о. Прието е, че в подкрепа на извода, за сключването на договор за заем между страните, е и посочването на процесния договор за заем от управителя на ответното дружество пред данъчните органи, при извършване на данъчна ревизия на дружеството, тъй като посочването на договора пред надлежен държавен орган, следва да се приеме, че представлява начало на писмено доказателство за извършените действия-т.е. за предаване на сумата. Приел е, че неосчетоводяването на процесния договор в счетоводството на ответното дружество, е неотносимо по спора. С оглед на изложеното, съдът е счел, че ищецът в качеството си на заемодател, е установил по пътя на пълно и главно доказване, наличието на съгласие с насрещната страна за сключване на процесната сделка, както и предаване на обещаната сума по договора за заем, поради което искът за заплащане на сумата от 58 000лв., като дадена в заем от ответника по жалба по договор за заем от 05.01.2004год. на [фирма], е основателен и го е уважил. С оглед на основателността на главния иск, съдът е уважил като основателен и акцесорния с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 904,35лв. Решението е подписано с особено мнение от съдия Р.С., който е изложил съображения, че от представения договор не може да се направи извод за реално предаване на сумата. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, а именно за забраната съдът след постановяване на решение с едни мотиви и диспозитив и да издава ново такова с други мотиви и диспозитив и за задължението на съда да извърши точна преценка на съдържанието на представено по делото писмено споразумение, от което следва да се направи извод за действителността на сключен договор за заем. Поддържа, че решението е недопустимо и че е налице основание по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 23.07.2010г. по г.д.№5002/2008г., ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че договорът за заем се счита сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателат получи заетата сума, както и определение на състави на ВКС по чл.288 ГПК, които не следва да се вземат предвид при преценка за допустимост на касационното обжалване/ в този смисъл ТР№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС/. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че към настоящия момент не се установява съдебният състав, постановил обжалвания съдебен акт, да е постановил две решения с коренно различни мотиви и диспозитиви, както твърди жалбоподателя, което да води до недопустимост на обжалваното решение. Представеното към касационната жалба копие от съдебен акт с дата 20.06.2013г., по гр.д.№209/2013г. на АС Варна не носи подписите на съдиите от състава, нито представлява надлежно издадено от съда копие на постановен по делото съдебен акт. Единственият съдебен акт, приложен по делото и обявен на страните по надлежния ред, се намира на л.26 -30 от въззивно дело №209/2013г. и същият е валиден. Настоящият състав намира, че въпросът за забраната съдът след постановяване на решение с едни мотиви и диспозитив да издава ново такова с други мотиви и диспозитив, не е от значение и за изхода на спора с оглед даденото тълкуване в т.1 ТР№1/2009г. ОСГК ТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от жалбоподателя въпрос ще е от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в изложението. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По въпроса за задължението на съда да извърши точна преценка на съдържанието на представено по делото писмено споразумение, от което следва да се направи извод за действителността на сключен договор за заем, настоящият състав намира, че не е налице соченото от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е направил своя извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.240 ЗЗД при съобразяване с трайната и задължителна практика на ВКС, според която съдържанието на договора следва да се тълкува с оглед действителната воля на страните, изразена във всички уговорки, като съдът изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора / в този смисъл е и даденото разрешение в постановените по реда на чл.290 ГПК решение от 13.01.2010г. по гр.д.№2737/2008г., ІІ г.о на ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г.,ІV г.о. на ВКС/. При така изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не са налице посочените в жалбата основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, съдът