Определение № 843 от 05.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 787/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. В. срещу решение № 43 от 10.02.2023 г. по в. т. д. № 628/2022 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 60 от 22.06.2022 г. по т. д. № 5/2022 г. на Окръжен съд - Добрич е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Корн Паулард Електрисити“ ООД, [населено място] иск за заплащане на арендно възнаграждение за стопанската 2020/2021 г. по сключения между страните договор за аренда на земеделска земя с рег. № 1189/12.05.2016 г. на нотариус рег. № 313 на НК с район на действие РС- Генерал Т. за разликата над 21 393, 72 лв. до пълния предявен размер от 49 089, 96 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на исковата молба - 16.01.2022 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск за сумата от 21 393, 72 лв., въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че изводът на въззивния съд относно уговорения размер на дължимото годишно арендно възнаграждение по чл. 4 от процесния договор не е основан на въведените в чл. 20 ЗЗД критерии за тълкуване на договорите. Оспорва становището на състава на Варненски апелативен съд, че дължимото арендно възнаграждение следва да се приеме за уговорено като процент от продажната цена на добитата продукция от обработваните от ответника земеделски земи в землището на [населено място], където се намират и арендуваните имоти на касатора ищец. Излага доводи, че решаващият състав не е обсъдил заключенията на съдебно-икономическите експертизи и е игнорирал установените по делото факти при определяне на размера на дължимото арендно плащане. Моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено. Касаторът твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. относно приложението на чл. 20 ЗЗД и създадения със закона правен режим за тълкуване на съдържанието на договорите; 2. относно дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора; 3. Може ли съдът, след като е преценил, че за установяване на определени обстоятелства се изискват специални знания, да игнорира изцяло заключение на вещо лице и сам да се произнесе по въпроси, относно които не притежава специални знания, респ. – допустимо ли е съдът да определи изцяло по своя преценка размера на годишно рентно плащане по аренден договор, без да обоснове и мотивира своите изчисления?; 4. Следва ли при приети по делото две категорични заключения относно решаващо за изхода на делото спорно обстоятелство относно размера на рентното плащане, за установяването на което са необходими специални знания, съдът да прояви активност, за да отстрани противоречието и изясни кое е вярното заключение?“ Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по формулираните въпроси в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решения на ВКС по т. д. № 1608/2015 г., II т. о., т. д. № 523/2008 г., II т. о., т. д. № 632/2011 г., I т. о., т. д. № 939/2009 г., I т. о., гр. д. № 856/2009 г., IV г. о. и др.; по въпроса по т. 2 – на ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и на решения на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III гр. о., гр. д. № 811/2018 г., II г. о., гр. д. № 4190/2014 г., IV г. о. и др.; по въпроса по т. 3 – на решения на ВКС по гр. д. № 7298/2014 г., III г. о., гр. д. № 2461/2019 г., IV г. о., гр. д. № 588/2011 г., III г. о., гр. д. № 1814/2009 г., IV г. о. и по въпроса по т. 4 – на решения на ВКС по гр. д. № 644/2010 г., I г. о., гр. д. № 5936/2015 г., гр. д. № 7298/2014 г. и гр. д. № 1083/2010 г. Касаторът поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивния акт, изразяваща се в необоснованост поради нарушение на правилата на формалната логика, опит и научните правила. Ответникът „Корн Паулард Електрисити“ ООД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че спорът на страните се свежда до размера на дължимото рентно плащане по обвързващия ги договор за аренда на земеделска земя от 12.05.2016 г., по силата на който ищецът като арендодател е предоставил на ответното дружество като арендатор за временно възмездно ползване 433, 314 дка земеделски земи в землището на [населено място]. Посочил е, че съгласно уговорката по чл. 4 от договора арендаторът дължи на арендодателя арендно възнаграждение в размер на 30 % от продукцията, платимо в срок до края на съответната календарна година. Съдът е тълкувал посочената клауза от договора с оглед неяснотата й и противоречащите си становища на страните /на ищеца - че релевантна е продукцията, добита от цялата обработвана от ответника земеделска земя и на ответника – че клаузата се отнася до продукцията от землището, в което са разположени имотите на ищеца/. Съобразил е предмета на договора – отдаване за временно ползване на земеделски земи за тяхната обработка, производство и реализация на земеделска продукция; насрещните интереси на страните по него – на собственика арендодател - да осигури стопанисването и обработката на земите като същевременно получи и възнаграждение за ползването на собствеността си, съответно на ползвателя арендатор – да подсигури дейността си с цел извличане на печалба; останалите уговорки в договора (напр. чл. 2 относно задължението на арендатора да си служи с арендувания имот по предназначение - за производство на селскостопанска продукция); обичайните условия, при които се уговаря дължимата наемна цена, сред които най-съществени са местонахождението на отдавания под наем имот и очакваните приходи от дейността на наемателя. С оглед изложеното решаващият състав е намерил, че като база за определяне на дължимото рентно плащане следва да се вземе продукцията, добита от арендатора от обработката на арендуваните земи, а именно от земеделските земи в землището на [населено място]. С оглед така направения извод съдът е съобразил основното заключение на съдебно-икономическата експертиза, прието в първоинстанционното производство, според което от обработваните от ответното дружество в землището на [населено място] общо 1399,10 дка са добити и заприходени 240900 кг пшеница със среден добив 450,00 кг/дка, 80340 кг. слънчоглед със среден добив 149,99 кг./дка и 131240 кг царевица със среден добив 399,98 кг/дка. Възпроизвел е констатацията на експерта, че по счетоводните записи при ответника за средна продажна цена на база среден добив от тон (в размери съответно 353 лв./тон пшеница; 930,00 лв./тон слънчоглед; 343,13 лв./тон царевица) за землището на [населено място] е начислено дължимо рентно плащане към ищеца в размер на 19 009,00 лв. или по 43,87 лв./дка, определено като 30 % от паричната стойност на продукцията. Съдът е счел, че така определената от ответника стойност на плащането /43,87 лв./дка/ не може да се приеме за достоверна, тъй като не съответства на средните продажни цени на произведената продукция, установени от вещото лице по счетоводни данни на самото ответно дружество, посочени в допълнителното заключение – 353,02 лв./тон пшеница; 1107,72 лв./тон слънчоглед; 428,37 лв./тон царевица. Съобразявайки именно тези средни продажни цени и данните за обработваните декари по култури в землището на [населено място] по основното експертно заключение в решението на въззивния съд е направено заключение, че дължимото на ищеца арендно възнаграждение за стопанската 2020/2021 г. възлиза на 21 393,72 лв. /по 49,37 лв./дка/. По тези съображения съставът на Варненски апелативен съд е счел, че предявеният иск следва да бъде уважен за посочената сума. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият поставен от касатора материалноправен въпрос е значим за изхода на конкретния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд при съобразяване на съществуващия между страните спор и неяснотата на клаузата от обвързващия ги договор /чл. 4/ е подложил клаузата на тълкуване. По отношение на него обаче не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В решенията по чл. 290 ГПК, с които касаторът е аргументирал това основание, е застъпено последователно поддържаното от ВКС становище, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора според критериите на чл. 20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаема воля на договарящите; че прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя вложената от страните обща воля; че не може по пътя на тълкуването да бъдат изменени поетите с договора задължения или пък да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли. В конкретния случай въззивният съд в съответствие с установената практика на ВКС е анализирал спорната уговорка във връзка с останалите уговорки по сделката, отчел е целта на договора и интересите на страните по него, както и обичайните условия при отдаване под наем, съответно аренда на недвижими имоти. При осъщественото тълкуване съдът е приел, че уговореният размер на дължимото по договора арендно възнаграждение възлиза на 30 % от продажната цена на добитата от арендатора продукция при обработката на земеделски земи в землището на [населено място], съвпадащо с местонахождението на арендуваните имоти на ищеца. Тълкуването е извършено при спазване на изяснените в практиката на ВКС критерии на чл. 20 ЗЗД. Що се отнася до изводите, до които съдът е достигнал в резултат на тълкуването, то тяхната правилност не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос, формулиран от касатора, се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е обосновано допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Процесуалният въпрос на касатора е въведен във връзка с доводи, че решаващият състав не е отговорил на съображенията му за липса на данни в счетоводството на ответника, позволяващи определянето на размера на арендното възнаграждение с оглед местонахождението на предоставените за ползване земеделски земи, и не е съобразил констатациите на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза за липсата на индивидуализация на добитата от ответника продукция по землища. В решението на въззивния съд, след установяване на действителната воля на страните по договора относно размера на арендно възнаграждение, по ясен начин е отразено как е формиран крайният извод, че за стопанската 2020/2021 г. ответникът дължи на ищеца сумата от 21 393, 72 лв. Изводите на решаващия състав се базират на експертните становища в заключенията на съдебно-икономическата експертиза. В основното заключение на експертизата действително е отразено, че в счетоводството на ответника произведената продукция е заведена по земеделски култури, количества и стойност за общо обработваните от ответника земи, а не по землища. Вещото лице обаче е дало заключение относно добитата и заприходена продукция от землището на [населено място], като е съобразило представените му кантарни бележки, документиращи пренесената продукция от полето през кантара на ответното дружество. Именно тези експертни констатации наред с данните с източник експертизата относно средните продажни цени на произведената от ответника продукция /по култури/ съдът е използвал, за да определи размера на дължимото от ответника на ищеца арендно възнаграждение за стопанската 2020/2021 г. Третият въпрос на касатора не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулировката на въпроса включва твърдения на касатора за игнориране от съда на експертните заключения и за произнасяне от състава по въпроси, относно които не е притежавал специални знания. Тези твърдения не кореспондират с данните по делото и мотивите на въззивното решение. Както бе посочено, за да определи размера на дължимото от ответника арендно плащане, решаващият състав е съобразил констатациите и експертните изводи на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза. Изводите му по спорния въпрос са ясно мотивирани чрез посочване на изходните данни с източник експертизата, използвани за определяне на размера на арендното възнаграждение. Невъзприемането от съда на заключенията на вещото лице и осъществените от състава изчисления за определяне по размер на спорното вземане се дължат на установената от въззивния съд действителна воля на страните по договора относно дължимото арендно възнаграждение. Процедирайки по посочения начин, въззивния съд се е придържал към практиката на ВКС, поради което не е налице и въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както е изяснено в решение № 185 от 26.01.2018 г. по т. д. № 154/2017 г. на ВКС, II т. о. и посочените в него актове на ВКС, на които се позовава касаторът, съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /дори и когато страната не е направила възражение срещу него/ и когато на база изходни данни от заключението сам формира други крайни изводи, той трябва да изложи подробно начина, по който е достигнал до съответните резултати, като получаването им трябва да е обяснено ясно и разбираемо, за да може съответният извод да бъде разбран и оспорен от страните, респективно проверен при обжалване. Последният въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по конкретното дело не са били приети противоречиви заключения на съдебно-икономическата експертиза по един и същ въпрос, чието изясняване изисква специални знания. В съответствие със становищата на страните по спорния по делото въпрос и с поставените задачи в основното заключение е изследвано каква е била продукцията, добита от ответника от обработваните земеделски земи в землището на [населено място], а в допълнителното е дадено заключение относно продукцията от всички стопанисвани от ответника земеделски земи. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая не е налице порокът, на който се позовава касаторът при аргументиране на тезата си за очевидна неправилност, а именно явна необоснованост на въззивното решение. Касаторът свързва явната необоснованост на обжалваното решение с начина, по който съдът е определил размера на дължимото арендно плащане, и по-конкретно с използваните от него изходни данни. Тези доводи вече бяха обсъдени по повод въведените с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, като следва да се подчертае, че фактическите констатации на въззивния съд от значение за правните му изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на атакуваното решение. Поради изложеното въззивният акт не е явно необоснован. Доколко изводите на съда съответстват на доказателствата по делото и са обосновани не може да бъде изследвано в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд в обжалваната част. Независимо от резултата по делото на ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски за производството пред ВКС, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение