Определение № 3788 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3032/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. К. И., в качеството му на управител на „КМСР-73“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. Сандански, ул. „Ем. Воскидович“, № 4, чрез пълномощника му адв. Ил. Я., срещу въззивното решение № 246 от 16.05.2024 год. по в. гр. д. № 1268/2023 год. на Окръжен съд – Благоевград. С него е потвърдено отново първоинстанционното решение № 87 от 11.04.2022 год. по гр. д. № 722/2021 год. на районния съд, гр. Петрич, с което е признато за установено по отношение на касатора, че ищците В. А. М., М. А. Т., В. А. И. и К. Г. С. са собственици на основание наследствено правоприемство на общо 4/5 ид. ч., или по 1/5 ид. ч. за всяка от ищците, на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], № 21, представляващ УПИ *-*, кв. 4, по плана на селото, одобрен със заповед № 1027а от 22.09.1989 год., с площ от 1070 кв. м., ведно с построената в него едноетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 63 кв. м. и едноетажна паянтова жилищна сграда със застроена площ 28 кв. м., както и дружеството, касатор е осъдено да предаде на ищците владението върху собствените им 4/5 ид. ч. от имота и им заплати направените по делото разноски в размер на сумата 1 412 лв. Касаторът поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с твърдения за неизпълнение на задължителните указания на ВКС в решението при първата касация, с която е обезсилено предходното въззивно решение, неизготвяне на доклад по делото с оглед въведеното придобивно основание и неразпределяне на доказателствената тежест между страните. Иска отмяна на въззивното решение като неправилно. В изложението към касационната жалба се релевират основания за допускане на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК по поставените въпроси, свързани най-общо със задължението на въззивния съд при новото разглеждане на делото да се съобрази със задължителните указания на касационната инстанция и да обсъди и отговори на всички своевременно заявени от ответника възражения, с направения извод за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот на общия наследодател, въз основа на доказателства, които не са обсъдени съобразно изискванията на процесуалния закон и в нарушение на материалния закон. Представени са решения на ВКС. Ответниците по касация - В. А. М., М. А. Т., В. А. И. и К. Г. С., чрез адв. В. С., са подали отговор на жалбата в срока по чл. 287 ГПК. Поддържат, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират присъждане на разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: Обжалваното въззивно решение е постановено след обезсилване на предходното въззивно решение с постановеното при първата касация решение № 204 от 7.12.2023 год. по гр. д. № 4376/2022 год. на ВКС, І г. о. Касационният съд е приел, че исковата молба, в която ищците са се позовали само на наследственото правоприемство е нередовна, постановеното по нея решение е недопустимо и след обезсилването му върнал делото за ново разглеждане на въззивния съд с указание да се отстрани нередовността, като ищците посочат на какво основание твърдят техният наследодател да е бил собственик на процесния имот. В изпълнение на дадените им указания същите са посочили давностно владение от страна на наследодателя им А. А. на спорния имот в продължение на 50 години преди смъртта му на 2.02.1992 год., след която всички наследници продължили да владеят наследствения им имот. Въззивният съд приел, че от събраните свидетелски показания се установява, че в процесният имот до смъртта си са живеели наследодателите на ищците А. А., починал през 1992 год. и съпругата му К., починала 2004 год. Свидетелите сочат тях като собственици на имота, което кореспондира и със събраните писмени доказателства – договорите от 1939 год. и от 1956 год. за закупуване от наследодателя А. А. на сграда, изградена в държавно място извън плана на селото и на празно дворно място. Установено е от заключението на експертизата, че процесният имот не е идентичен с описаните в тези договори имоти, но е установено и това, че в разписния лист като собственик на процесния имот е посочен наследодателят на ищците, както и че процесният имот е заснет като УПИ съгласно разширението на регулационния план от 1959 год. Въз основа на тези доказателства, и при липсата на представени от ответниците такива за обратен извод, въззивният съд е приел позоваването на придобивна давност от страна на наследниците в полза на наследодателя им за основателно, като приел, че е налице изискуемия по закон срок за придобиване от него по давност на процесния имот, като след смъртта му в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтеклата в полза на наследодателя им давност, щом са продължили владението. Съдът се е позовал на т. 3 от ТР № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, както и на практика на ВКС /решение по гр. д. № 3580/2008 год./и приел, че независимо от липсата на титул за собственост след смъртта на наследодателя между наследниците му е възникнала съсобственост, на основание наследяване, при равни права за низходящите му, по 1/5 ид. ч. /починалият през 2020 год. син Л. е наследен от брат си И. и сестрите си, респ. племенница/. Съдът приел възраженията на ответното дружество за неоснователни, вкл. и това относно статута на имота като държавна собственост, което противоречи на поддържаната от него теза за придобиване по давностно владение от 1992 год. Въз основа на събраните доказателства, съдът приел, че не се доказва извършване на такива действия от страна на един от наследниците на общия наследодател – И. А., въз основа на които да се заключи по несъмнен и категоричен начин, че същият е обективирал спрямо сънаследниците си намерение да владее техните части като свои. В този смисъл е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС, съгласно която, при спор за собственост между сънаследници е необходимо да се докаже, че този сънаследник, който е в имота, е отблъснал владението на останалите сънаследници върху притежаваните от тях идеални части с действия, които по явен и недвусмислен начин да показват намерението му да свои. Затова и обработването на имота от И. А. и неговия син, както и от брат му Л. до смъртта му през 2020 год., съдът приел за държане на частите на неговите сестри в имота, които рядко го посещавали. За да се превърне това държане във владение за себе си, следва да е налице манифестиране на намерение за своене, то да бъде узнато от останалите сънаследници и последните да не са се противопоставили в предвидения за това законов срок. Такива данни по отношение на И. А. по делото не са събрани, поради което и нотариалният акт от 22.12.2020 год. не го легитимира за собственик, респ. последващите разпоредителни сделки не са проявили вещнопрехвърлителен ефект, в т. ч. и по отношение на дружеството, касатор по последната сделка с нот. акт № 130/2021 год. От правна страна е прието, че ищците са доказали правото си на собственост върху имота на твърдяното от тях в исковата молба основание – наследствено правоприемство от баща им А. А., който го е придобил по давностно владение до смъртта си през 1992 год., след което всяка от ищците притежава по 1/5 ид. ч., общо 4/5 ид. ч. По делото няма спор, че имотът се владее от ответното дружество на основание последната разпоредителна сделка по нот. акт № 130/2021 год., която не е произвела вещнопрехвърлително действие, поради липсата на легитимация на прехвърлителите като собственици на чуждите идеални части в съсобствеността върху наследствения имот. Поради това и владението на имота от страна на ответника е без основание и предявеният срещу него ревандикационен иск е уважен в размер на притежаваните от ищците идеални части. В изложението към касационната жалба на касатора не са формулирани конкретни правни въпроси. Независимо от това, като взе предвид обстоятелствената част на същото, както и съображенията в самата касационна жалба, настоящият състав, в правомощието си да уточнява и конкретизира правния въпрос /съгласно мотивите в т. 1 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/, счита, както посочи по-горе, че са поставени въпроси, свързани със задължението на въззивния съд при новото разглеждане на делото да се съобрази със задължителните указания на касационната инстанция и да съобрази и отговори на всички своевременно заявени от ответника възражения, относно направения извод за принадлежността на правото на собственост върху процесния имот от общия наследодател, въз основа на доказателства, които не са обсъдени съобразно изискванията на процесуалния закон и в нарушение на материалния закон. Произнасянето по тези въпроси, според касатора, противоречи на приложените решения № № 114 от 26.03.2014 год. по гр. д. № 1924/2013 год. на І г. о. на ВКС, 145 от 5.07.2013 год. по гр. д. № 620/2012 год., ІV г. о. на ВКС, 2 от 22.04.2019 год. по гр. д. № 326/2018 год. на І г. о. на ВКС, като се релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Първият процесуалноправен въпрос не е относим към решаващата воля на въззивния съд, поради което и не може да обоснове противоречие с практиката на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставянето му в изложението представлява по същността си оплакване за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при новото разглеждане на делото след обезсилване на предходното въззивно решение поради констатираната нередовност в исковата молба. Видно е от данните по делото, че същата е отстранена от ищците и ответникът е заявил становището си по релевираното придобивно основание в полза на общия наследодател, по което е налице произнасяне в откритото съдебно заседание при новото разглеждане на делото пред въззивния съд. С оглед липсата на относим правен въпрос не следва да се обсъжда и представената практика на ВКС по приложението на чл. 294 ГПК. Произнасянето на въззивния съд по въпроса относно приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, чиито права в съсобствеността са възникнали въз основа на наследствено правоприемство, обуславят изхода на конкретния правен спор, но не са разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 год. по тълк. д. № 1/2012 год., ОСГК, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. Въззивният съд приел, че събраните доказателства не установяват наличието на такова поведение от страна на И. А., един от низходящите на общия наследодател, спрямо останалите сънаследници, поради което и нотариалният акт, с който се е снабдил не го легитимира като собственик на целия имот. Установените по делото действия от негова страна сочат на обикновено ползване на имота, но не и владение. Този въпрос е относим към решаващия извод по делото, с оглед позоваването на ответното дружество на придобивна давност в полза на И. А., започнала да тече след смъртта на наследодателя А. А. през 1992 год., вкл. и присъединяване на владението, като произнасянето по него кореспондира на горната задължителна съдебна практика. Изводите на въззивния съд, в т. ч. и по въпроса относно принадлежността на правото на собственост в лицето на общия наследодател А. А., са обосновани въз основа преценката на събраните доказателства, поради което и изложените от касатора съображения по този въпрос представляват оплакване срещу същите. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поради това тези доводи в изложението на касатора не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които съдът служебно следи, с оглед разглеждане и решаване на делото по предявения иск и съгласно приложимия закон, и относимата съдебна практика. С оглед изхода по настоящото дело и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски за защитата пред ВКС в размер на по 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие /л. 21 от делото/. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия