Определение № 50024 от 27.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2022 г.

Производството е по чл. 250 ГПК и по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба вх. № 500375/2023 г. от З. С. А. и К. М. С., подадена чрез пълномощника адвокат А. Г., за допълване на постановеното по чл. 288 ГПК определение № 50021/12.01.2023 г. на основание чл. 250, ал. 1 ГПК, както и по молба вх. № 500951/13.02.2023 г. от С. Г. Г., подадена чрез пълномощника адвокат Е. Т. с искане за изменение на същото определение в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, вр. чл. 78 ГПК. В срока по чл. 250, ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор от С. Г. Г., с който твърди, че молба вх. № 500375/2023 г. е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил писмен отговор от З. С. А. и К. М. С., с който същите оспорват молба вх. № 500951/2023 г. като недопустима, поради което следва да бъде оставена без разглеждане. Върховният касационен съд, състав на II г.о., като взе предвид исканията и доводите на молителите, намира следното: Молба вх. № 500375/2023 г., съдържаща искане по чл. 250, ал. 1 ГПК за допълване на постановеното по делото определение по реда на чл. 288 ГПК, е подадена в срока по чл. 250, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна. В молбата се твърди, че при разглеждането на основанията за допускане до касационен контрол съдът е разгледал единствено соченото от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като е пропуснал да се произнесе по релевираното твърдение за недопустимост на въззивното решение.Иска се определението по чл. 288 ГПК, с което не е допуснато касационно обжалване, да бъде допълнено, като съдът следва да разгледа и твърдяното основание по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. С определение № 50021/12.01.2023 г., постановено по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК, не е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 173/05.11.2021 г. по гр. д. № 441/2021 г. на Окръжен съд – Хасково. Искането за допълване на определението на основание чл. 250, ал. 1 ГПК е неоснователно. Съгласно чл.280,ал.2 ГПК независимо от предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В случая с постановеното определение по реда на чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ г.о., се е произнесъл по всички въведени с изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. При извършена служебна проверка не е констатирано наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, вкл. недопустимост на въззивното решение, обуславящо допускане на касационно обжалване, като в мотивите е посочено изрично, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество. С постановяване на определението по чл.288 ГПК касционната инстанция е изразила формирана воля за недопустимост на касационното обжалване. Съдържащото се в молбата за допълване искане цели преразглеждане на делото и постановяване на нов съдебен акт, което е недопустимо. Ето защо не са налице предпоставките на чл.250 ГПК за допълване на определението, поради непроизнасяне по цялото искане на касатора. Молбата за допълване е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Молба вх. № 500951/2023 г., съдържаща искане за изменение на постановеното в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, вр. чл. 78 ГПК, е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Неоснователни са изложените в отговора по чл. 248, ал. 2 ГПК твърдения за недопустимост на молбата поради подаването й след изтичане на предвидения в чл. 248, ал. 1 ГПК едномесечен преклузивен срок. Молбата е подписана с квалифициран електронен подпис и е подадена по електронна поща на 13.02.2023 г. Определенията на ВКС по чл. 288 ГПК, с които не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, са окончателни съдебни актове, неподлежащи на последващ инстанционен контрол и с тях се слага край на висящия съдебен спор. Следователно, по аргумент от чл. 7, ал. 2 ГПК, препис от тях не се връчва на страните. Определението по чл. 288 ГПК е постановено на 12.01.2023 г., следователно срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК е следвало да изтече 12.02.2023 г. Този ден е бил неприсъствен /неделя/ и на основание чл. 60, ал. 6 ГПК следва да се приеме, че срокът за подаване на молбата е изтекъл в първия следващ присъствен ден - 13.02.2023 г. /понеделник/. Ето защо правото на молителя да иска допълване на определението в частта му за разноските не е преклудирано, поради което молбата е допустима. Разгледана по същество, молбата е неоснователна. В определението е прието, че на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като от представеното по делото платежно нареждане не се установява такива да са направени конкретно по настоящото дело. В молбата се твърди, че с отговора по чл.287 ГПК ответникът по касация е поискал присъждане на разноски, като е представил разписка за заплатен адвокатски хонорар в размер на 600 лева /с посочено основание „адв. хонорар за касационна инстанция“/, а плащането е извършено два дни преди депозирането на отговора. Към момента на заплащане на адвокатското възнаграждение делото пред ВКС все още не е било образувано, поради което било невъзможно да се посочи номера на дело по описа на ВКС. Изложените в молбата доводи са неоснователни. Съгласно ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, разноските са направените от страните разходи по водене на делото, които съгласно разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ГПК са държавни такси и разходи за производството. Разноските за правна защита са разходи за производството и включват възнаграждението за един адвокат - чл. 78, ал. 1 ГПК. С договора за адвокатска услуга се удостоверява, че разноските са уговорени, но ако е вписано, че са заплатени, той доказва и разходването им от страната. Само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване, т.е. само когато е доказано извършването им в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Затова и в договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин - например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В случая ответникът по касация не е представил договор за правна защита и съдействие, от който да се установи размер на уговореното между него и процесуалния представител адвокатско възнаграждение. Представена е единствено разписка за заплащане на сумата 600 лева в полза на Е. К. Т.. Като основание за извършеното плащане в разписката е записано „адв хонорар за касационна инстанция“. В разписката не е посочен нито видът на извършеното процесуално действие, нито договорът за правна защита, във връзка с който е заплатена процесната сума. При така посоченото в случая общо основание за плащане на сумата не може да се приеме, че тя представлява договорено адвокатско възнаграждение за процесуална защита в настоящото касационно производство. Предвид изложеното, молбата за изменение на определението по чл. 288 ГПК в частта за разноските, е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.