Определение № 166 от 24.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1289/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД срещу решение №138 от 22.02.2021 г. по в.гр.д.№2835/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №2821 от 07.05.2020 г. по гр.д.№2678/2018 г. на СГС в частта, с която „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Х. Б. Х.: сумата от 22 887.45 лв., обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за болногледач за периода от 01.09.2017 г. до 28.02.2018 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане и сума от 1 264.50 лв. месечно, обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за придружител за периода от 27.02.2018 г. до отпадане необходимостта от използване на такава помощ, ведно със законната лихва върху дължимото месечно възнаграждение от първо число на съответния месец до изплащане на вземането. В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. За размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за болногледач за минал период и разходи за придружител месечно, считано от датата на предявяване на иска. 2. Има ли разлика между естеството на грижите, полагани от болногледач и тези, полагани от придружител, следва ли се за тях различно по размер възнаграждение и как следва да се определи съответно размера на обезщетението за имуществени вреди. 3. Следва ли при липса на необходими знания, съдът служебно да назначи експертиза, която да посочи размера на възнаграждението. 4. Длъжен ли е съдът да формира изводите си по спорното право след като обсъди всички доводи на страните, като извърши собствена оценка на събраните доказателства във връзка с твърденията на страните и изложи собствени мотиви по основателността на предявените претенции. Поддържа се, че първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а по отношение на останалите – че са решени в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по касация Х. Б. Х. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение пред ВКС по реда на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция и позовавайки се на заключенията на назначените по делото експертизи е приел за установени в отношения между страните следните, обвързващи доказателствените му изводи факти относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответното дружество, наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец, както и че ищецът се нуждае от почасова чужда помощ. По спорния въпрос относно размера на претендираните обезщетения за имуществени вреди е посочил, че за остойностяване на тези имуществени вреди са използвани заключения на вещи лица, които са приети по съответния ред като компетентни и обективно изготвени, без възражения от процесуалните представители на страните, в т.ч. и на застрахователното дружество /л.199-отзад от първоинстанционното дело/. Установил е, че не са искани допълнителни или повторни заключения по поставените въпроси към вещи лица за претендираните имуществени вреди /както пред първата, така и пред настоящата инстанция/ от никого, при което не може да се приеме, че има нарушение на т.нар. „опитни правила” и е налице необоснованост на атакувания съдебен акт в тази му част. Изложил е съображения, че кредитира експертизите относно търсените имуществени вреди и тяхното обезщетяване, като компетентни и обективни и тъй като решението на СГС е изцяло съобразено с тях е достигнал до извод, че наведените във въззивната жалба доводи не могат да бъдат споделени, а решението в тази част следва да бъде потвърдено. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. По въпросите относно размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за болногледач за минал период и разходи за придружител месечно, за разликата между естеството на грижите, полагани от болногледач и тези, полагани от придружител и как следва да се определят съответно размерите на обезщетенията за имуществени вреди /първи и втори въпрос/, не се установява наличие на бланкетно поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. В случая не е осъществена нито една от визираните хипотези - съобразно константната практика на ВКС, когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се във вече направени разходи за болногледач или придружител или се претендира заплащане за бъдещи разходи за болногледач или придружител, следва да се установи необходимостта от такива разходи, действителното им извършване, респ. необходимостта да бъдат извършени /настъпването на тези вреди да е сигурно и предвидимо/ и техния размер. Обезщетението за имуществени вреди е в размер на необходимото възнаграждение за болногледач или придружител в случаите, когато грижите са положени от близки на пострадалия или се определят за бъдещ период и в размер на вече платеното възнаграждение, когато са били положени от наето лице. В случая въззивният съд се е съобразил изцяло с посочената практика, като позовавайки се на заключението на назначената, приета пред първоинстанционния съд и неоспорена от страните СИЕ, е достигнал до извод за конкретните размери на обезщетението за имуществени вреди представляващи разходи за болногледач за периода от 01.09.2017 г. до 28.02.2018 г., ведно със законната лихва от 27.02.2018 г. до окончателното изплащане и на обезщетението за имуществени вреди, представляващи разходи за придружител за периода от 27.02.2018 г. до отпадане необходимостта от използване на такава помощ. В тази връзка следва да се отбележи, че противно на доводите на касатора за липса на посочен в заключението конкретен размер на цената на труда на придружител /израз на която теза на касатора е и поставеният трети въпрос/, в това заключение /л.187 от първоинстанционното производство/, на което са се позовали и двете инстанции, изрично е изяснено, че средномесечната цена за [населено място] за услугите на един придружител, съвпада с цената на труда на болногледача, респективно касационно обжалване не може да се допусне и по третия от формулираните от касатора въпроси, тъй като спрямо него не се установява наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК. На следващо място при постановяване на решението в обжалваната част, въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дал собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, своевременно наведени от страните възражения. Ето защо поставеният в изложението четвърти въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика, а и със служебно известната на настоящия състав практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно последната, в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. Всъщност с този въпрос по същество се оспорва правилността на направените в обжалваното решение изводи и възприетите от съда становища по наведените доводи и възражения, която правилност обаче, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не е предмет на проверка в настоящия стадий по селектиране на касационните жалби. В този смисъл следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, поради което не се установява и твърдяната от касатора очевидна неправилност на въззивното решение. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Тъй като в случая по делото е установено, че касаторът е изплатил извънсъдебно на ответника по касация сума в размер на 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, като поради необжалване, въззивното решение по в.гр.д.№2835/2020 г. на САС е влязло в сила в частта, с която в полза на ответника по касация е присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 130 000 лв., несъмнено е, че са налице категорични доказателства, че Х. Б. Х. не е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. В светлината на изложеното се опровергава осъществяването на основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ /затруднено материално положение/, поради което и независимо от изхода на спора по касационната жалба, присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, не се следва. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,