Определение № 2790 от 28.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1250/2024 г.

договор от 02.06.2003г., по силата на който молителят е предоставил на ответника паричен заем и

договор от 29.12.2011г., по силата на който едно трето лице – ПФК “Ч. – Поморие” ЕАД, е предоставило паричен заем на ответника, вземанията по който договор са придобити от молителя с договор за цесия от 28.11.2012 г. Приел е, че в първоинстанционното производство в нарушение на ТР № 1/2017 г. на ОСТК вр. чл. 146 ГПК съдът не е докладвал делото, не е указал кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, как се разпределя доказателствената тежест и за кои от твърдените от тях факти страните не сочат доказателства. Поради това е намерил за допустими ангажираните от въззивника писмени доказателства и съдебносчетоводна експертиза, извършена от в.л. Р. Д., чието заключение като пълно, подробно, обосновано и защитено от вещото лице в съдебно заседание е възприето от въззивния съд. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установени следните факти: 1/ че между страните е бил сключен на 02.06.2003г. договор за заем, с който те се съгласили молителят да предостави на ответника паричен заем в размер на 1 000 000 лв. при уговорена лихва и срок за връщане до 31.12.2005г.; 2/ че с анекс от 15.06.2004г. заемната сума била увеличена на 6 000 000 лв., а срокът за връщане бил променен на 31.12.2006г.; 3/ че с анекси от 15.12.2006г. и от 16.12.2006г. страните договорили заемът да се счита безсрочен и дължим обратно в едномесечен срок от поискването, като заемодателят е поискал връщане на заема с покана, връчена на длъжника на 06.04.2022г.; 4/ че в периода 2003-2012г. молителят е предоставил на ответника в заем общо 11 104 412,39 лв., от които по договора от 02.06.2003г. е предоставена сумата 10 668 756,09 лв., и сумите са осчетоводени от ответника-заемополучател като предоставени в заем от молителя, били са сравнени и засечени със счетоводните регистри на молителя и представените по делото първични счетоводни документи; 5/ че в периода 2003-2022г. са извършени и осчетоводени погасявания на главница по заема в общ размер от 9 944 683,62 лв., т.е. непогасеният остатък от заема възлиза на 720 072,47 лв.; 6/ че на 28.11.2012г. е сключен договор за цесия, с който молителят е придобил от ПФК “Ч. – Поморие” АД вземанията на това дружество против длъжника по договор за заем от 29.12.2011г., като задълженията на длъжника към заемодателя ПФК “Ч. – Поморие” АД, а след цесията – към молителя, са надлежно осчетоводени. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл.114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съгласно чл.116 ЗЗД давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника. Приел е, че в периода 2006 - 2021г. с писма до кредитора по повод годишното счетоводно приключване и инвентаризация на разчетите длъжникът ежегодно е потвърждавал задълженията си по договора за заем от 02.06.2003г. и по договора за заем от 29.12.2011г. и че писмата изхождат от изпълнителния директор на дружеството, който го представлява по силата на закона, като е без значение от кого са изготвени писмата, в каквато връзка са възраженията на длъжника. Взел е предвид, че последното писмо е с дата 25.01.2021г. и с него длъжникът е потвърдил задължение за главница по договора от 02.06.2003г. в размер на 898 722,47 лв. и възнаградителна лихва в размер на 692 634,05 лв., както и задължение за главница по договора за заем от 29.12.2011г. и договора за цесия от 28.11.2012г. в размер на 261 006,30 лв. и задължение за възнаградителна лихва в размер на 207 711,81 лв. Намерил е, че с това последно писмо е прекъсната давността за посочените в него суми по двата договора за заем и е започнала да тече нова давност, която не е изтекла към датата на предявяване на молбата по чл.625 ТЗ – 31.05.2022г. По изложените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че молителят е кредитор на ответника с вземания, породени от търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ТЗ. Изтъкнал е, че двата договора за заем са сключени между търговски дружества и няма съмнение, че са свързани с търговската им дейност. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че договорът за заем от 02.06.2003г. не е търговска сделка, тъй като заемодателят е акционер в дружеството заемополучател, като е посочил, че свързаността на лицата не променя характера на сделката. Приел е, че е налице и последната предпоставка – състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост. Обсъдил е заключението на СИЕ, прието неоспорено в първата инстанция, според което паричните задължения на длъжника към 30.11.2022г. са в общ размер на 18 148 270,52 лв., в т.ч. публични задължения в размер на 472 950,93 лв.. Посочил е, че имуществото на дружеството е с балансова стойност 2 775 000 лв., но тъй като няма данни за пазарната стойност на материалните активи, не може да се обоснове извод за свръхзадълженост, т.е. за недостатъчност на имуществото на длъжника за покриване на паричните му задължения (чл.742, ал.1 ТЗ). Съобразил е, че по баланса към 30.11.2022г. общият размер на активите е 2 778 000 лв., а на пасивите – 18 148 000 лв., както и че от 2011г. насам показателите за ликвидност са много под 1 и близки до нула, което означава, че дружеството не е в състояние да погасява текущите си задължения с наличните краткотрайни активи. Посочил е, че в периода 2011-2022г. дружеството формира основно приходи от отдаване на имущество под наем, при което разходите значително надвишават приходите. Посочил е още, че показателите за финансова автономност през целия период 2011-2022г. са с отрицателни стойности поради отрицателната стойност на собствения капитал в резултат на ежегодно отчитаните загуби, което пък е индикатор за декапитализация на длъжника и пълна зависимост от кредиторите. Поради това въззивният съд е приел, че длъжникът е в състояние на неплатежоспособност. Отбелязал е, че длъжникът не извършва същински спортни дейности, няма приходи освен от наем, няма поемани нови задължения, извършва ограничен брой плащания на малки суми, отчита загуби в продължение на 11 години, работи с голям дял привлечени средства, размерът на публичните му задължения расте, не е в състояние да погасява задълженията си, в т.ч. това към молителя, с наличните краткотрайни активи. Посочил е, че длъжникът е спрял плащанията към кредиторите поради обективна невъзможност да ги погасява. Изложил е съображения, че спиране на плащанията съгласно чл.608, ал.3, изр.2 ТЗ е налице и когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори, какъвто е настоящият случай. Добавил е, че това състояние на неплатежоспособност към момента на постановяване на решението има траен характер, тъй като продължава повече от 11 години и с оглед липсата на търговска дейност не може да се очаква да приключи. Поради това и на основание чл.608, ал.1 и ал.3 ТЗ е достигнал до извод, че длъжникът е неплатежоспособен. За начална дата на неплатежоспособността въззивният съд е определил 31.12.2011г., тъй като от 2011г. насам според показателите за ликвидност дружеството не е в състояние да погасява задълженията си с наличните краткотрайни активи. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният материалноправен въпрос, отнасящ се до преценката за характера на сключен между търговски дружества договор за заем, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на спора. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 55 от 17.07.2019г. по т.д. № 618/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 134 от 22.06.2015г. по т.д. № 586/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 4 от 26.07.2022г. по т.д. № 497/2020г. на ВКС, ТК, II т.о. и други, съгласно която, след като заемът не е в кръга на посочените в чл.1, ал.1 ТЗ търговски сделки, сключването му от ответника в качеството на търговец обосновава прилагане на презумпцията на чл.286, ал.3 ТЗ, оборването на която – в смисъл, че получените суми не са свързани с дейността по занятие на заемополучателя – е в тежест на ответника. Достатъчно е сделката да е сключена от търговец в процеса на осъществяване на търговската му дейност, за да се приложи субективният критерий. Ако ответникът оспори, че конкретната сделка не попада в кръга на този критерий, той следва да опровергае законовата презумпция и да докаже, че сделката не се намира в причинна връзка с упражняваното от него търговско занятие. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с така формираната практика, като е изложил съображения, че договорите за заем са сключени между търговски дружества и няма съмнение, че са свързани с търговската им дейност, като свързаността на лицата по единия от договорите не променя характера на сделката. Поради това не е налице соченото основание за допускане на касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посоченото от касатора решение № 436 от 13.03.2003г. по гр.д. № 2745/2002г. на ВКС, V г.о. е постановено при различни факти – предоставени от физически лица на търговско дружество суми при липса на яснота относно основанието за това /допълнителна парична вноска или заем/, поради което не може да бъде категорично отнесено към поставения от страната въпрос. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева.