Определение № 2941 от 09.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1006/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Н. Н. М., чрез адвокат С. С. от АК – София, срещу решение № 256/25.10.2024 г. по в.гр.д.№ 279/2024 г. на Окръжен съд Монтана в частта, с което частично се отменя решение № 65/22.03.2024 г. по гр.д.№ 1244/2023 г. на Районен съд Лом и се отхвърля иска на Н. Н. М. против Прокуратура на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за сумата над 6000 лева до предявения размер от 20 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение, по което е била постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва от 10.10.2022 г. до изплащането. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, а в изложение към жалбата се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК по въпросите: „Какъв е критерият за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди на 6000 лева, по смисъла на чл.52 ЗЗД?“ и „При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост при обезвредата?“ Според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, а въпросите са разрешение в противоречие с практиката на ВКС. От Прокуратурата на Република България не е подаден писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за отговорност на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на 26.07.2018 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем и му е предявено обвинение на 15.08.2018 г. за извършено в съучастие с други лица престъпление по чл.281, ал.2, т.1, пр.1, т.4 и т.5, вр. с ал.1, вр.чл.20, ал.2 НК, но наказателното производство е завършило с оправдателна присъда на РС Лом по НОХД № 253/2019 г., потвърдена от ОС Монтана и влязла в сила на 10.10.2022 г. Съдът е установил, че по отношение на него е взета мярка за неотклонение „гаранция”, а при наличните данни за продължителността на производството – 4 г., 1 м. и 20 дни, тежестта на обвинението, извършените процесуални действия и съдебното минало на ищеца, въззивната инстанция приема за недоказани твърденията за причинени вреди от повдигането на това обвинение, извън обичайните притеснения и неудобства при наказателно преследване, тъй като същият вече е бил осъждан четири пъти /по две от тях е реабилитиран/, но е изтърпявал наказания „лишаване от свобода“. С оглед на конкретните обстоятелства по делото за физическото и емоционално състояние на ищеца, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди от това обвинение е 6000 лева. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че при тези фактически и правни изводи не може да се обоснове извод за „очевидна неправилност“ на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В съдебната практика на ВКС се приема непротиворечиво, че „очевидна неправилност“ е особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост на мотивите /напр.законът е приложен в неговия противоположен смисъл или е приложена отменена правна норма/, които нарушават основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в практиката на Върховния съд и Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките, въз основа на които съдът преценява дали следва да се ангажира отговорността на държавата. В случая липсва явна необоснованост и не е налице нарушение на императивни правила и норми, а решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор, а мотивите съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за допуснати нарушения на материалния закон, процесуалните правила и необоснованост на мотивите, в този смисъл, по същността си представляват касационни доводи за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по които, обаче, съдът може да се произнесе само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. Ето защо липсва основание за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от страната защита и съдействие. При проверка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС. Поставените материалноправни въпроси, относно приложението на общоприетия критерий за справедливост в чл.52 ЗЗД. независимо че обуславят изхода на делото и изводите на съда в обжалваното решение, не са разрешени в противоречие, а в съответствие с ППВС № 4/23.12.1968 г., в което е изяснено, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението. Такива могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, влошаване на здравословното състояние на увредения, моралните страдания, и др., т.е. въпросите свързани с определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди са различни с оглед особеностите на всеки отделен случай. В съдебната практика на ВКС – напр. решение 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г., IV г.о. и решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г., ІV г.о., се приема последователно, че база за определяне на паричния еквивалент на причинените неимуществени вреди могат да послужат също стандарта на живот в страната, икономическото развитие и средностатистическите показатели към датата на увреждането. Съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за подобно увреждане, а следва да установи дали са причинени вреди над обичайните като интензитет и вид, както и успешно ли е проведено пълно и главно доказване от ищеца, за да бъде присъдено исканото обезщетение, т.е. справедливото обезщетение за неимуществените вреди се определя въз основа на данните по конкретното дело и зависи от степента на засягане на нематериалните блага и специфичните им проявления върху личността на пострадалия. Изводите на въззивния съд, в случая, за обстоятелствата, при които се определя размера на обезщетението – липсата на други мерки за процесуална принуда по делото, по което е оправдан и доказателства за влошаване на здравословното му състояние или разгласяване на случая пред неограничен кръг лица, но същевременно спрямо него са водени множество наказателни производства, вкл. приключили с осъдителни присъди за тежки престъпления. Тези мотивите на въззивната инстанция са изцяло в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение