Определение № 1086 от 06.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2005/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 5428/16.12.2024 г. (допълнена с молба, озаглавена „касационна жалба“, с вх. № 1686/03.04.2025 г., идентична с молба вх. № 1707/04.04.2025 г.), подадена от В. Р. П., чрез назначения на страната процесуален представител адв. О. Е., срещу решение № 285/15.11.2024 г. по в. гр. д. № 275/2024 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено решение № 260/27.05.2024 г. по гр. д. № 85/2023 г. на Районен съд-Монтана, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу М. К. М. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване правото на собственост на ищеца върху площ от около 200 кв. м. от поземлен имот, намиращ се на адрес [населено място], [улица], с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и за осъждане на ответника да предаде владението върху процесната част, индивидуализирана на приложена към исковата молба скица. В изпълнение на дадените с разпореждане № 97/11.03.2025 г. по гр. д. № 275/2024 г. на Окръжен съд – Монтана указания за представяне на мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване съгласно изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е подадена молба-допълнение с вх. № 1686/03.04.2025 г., озаглавена „касационна жалба“, идентична с касационна жалба вх. № 1707/04.04.2025 г., в която обаче не е формулиран правен въпрос. Не се съдържат и твърдения за наличието на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. В законоустановения срок не е постъпил отговор от насрещната страна по касационната жалба М. К. М.. Касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като причините за това са следните: Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от В. Р. П. срещу М. К. М., по отношение на 200 кв. м. от имот, намиращ се в [населено място], [улица], с площ от 735 кв. м. според документ за собственост от 1912 година, а по КККР - 591 кв. м., с идентификатор ***. Ищецът претендира, че е собственик на процесния имот, който бил с площ от 735 кв. м. според документа за собственост от 1912 г. Твърди, че ответникът е изградил ограда между двата имота, като е завзел част от собствения му имот от около 200 кв. м. Претендира последният да му възстанови незаконно завзетата част от имота. От събраните по делото доказателства – нотариални актове, скици, протокол за съдебна спогодба за делба и справка от СГКК – В., съдът установил, че през 1912 г. М. Г. е закупил терен с площ от 735 кв. м. като част от градина. Установил още, че през 1958 г. по силата на съдебна спогодба за делба по гр. д. № 450/1958 г. на Видинския народен съд, имотът е поделен между низходящите на М. Г. – Т. М. Г. /дядо на ищеца/ и Л. М. Г., като от него са обособени два парцела, всеки с площ от около 400 кв. м. Констатирал, че според записванията в кадастралната карта на [населено място], процесният имот е с площ от 591 кв. м. и е собствен на Т. Г., а построената в имота жилищна сграда - на двете му дъщери В. Т. С. и В. Т. П. /майка на ищеца/. От заключението на извършената по делото съдебно-техническа експертиза, която съдът е кредитирал изцяло, е установено, че липсват регулационни изменения, касаещи двата съседни имота, имотните граници съвпадат с действащия регулационен план, а изградената на място ограда съвпада с имотната граница, т.е. не е налице навлизане в съседния имот. За да приеме предявеният иск за неоснователен, съдът счел, че ищецът не е ангажирал безспорни доказателства че е собственик на процесния имот, тъй като не може да се установи правоприемство между него и М. Г., доколкото не било представено удостоверение за наследници с оглед приложения нотариален акт от 1912 г. за собственост. Приел още, че не е установено по несъмнен начин ответникът да владее част от този имот и това владение да е без правно основание, тъй като от експертното заключение е установено, че имотните граници на двата имота съвпадат с действащия регулационен план, а изградената на място ограда съвпада с имотната граница, следователно не е налице навлизане в съседния имот. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелите Н. С. и Л. Я., за които е прието, че възпроизвеждат спомени за имота от 80-те години на миналия век, но не и към настоящия момент. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Съобразно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване на въззивно решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. В изложението към касационната жалба не са формулирани правни въпроси, такива не могат да бъдат и изведени съобразно правомощията на касационната инстанция, очертани в цитирания тълкувателен акт. Изложените в касационната жалба оплаквания за допуснато от първоинстанционния и въззивния съд процесуално нарушение във връзка с правилното разпределение на доказателствената тежест по делото, с оглед на липсата на конкретно указване от съда за представяне на удостоверение за наследници на М. Г., представлява оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са неотносими към първата селективна фаза на касационното производство по чл. 280 ГПК, като подлежат на преценка само в случай, че бъде допуснато касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК. Само за пълнота може да се добави, че първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест между страните. Още с доклада по делото е указал на ищеца, че следва да ангажира доказателства, установяващи правото му на собственост върху процесния имот, както и такива за упражнявана фактическа власт от ответника върху процесната част от имота. Доколкото изложените доводи, оплаквания и обстоятелства в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба не осъществяват нито общото, нито допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски, поради които такива не трябва да се присъждат. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение