Определение № 376 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3390/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 028/01.07.2019 година подадена от И. Г. Т., против част от решение № 1423/13.06.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 5925/2018 година. С обжалваната част на въззивното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 4304/28.06.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 3-ти състав, постановено по гр. д. № 9339/2017 година в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да заплати на И. Г. Т. сумата от 14 000.00 лева (разликата между дължимото се обезщетение от 1000.00 лева и присъденото такова от първоинстанционния съд в размер на 15 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.12.2015 година до окончателното заплащане, както и в частта, в която в полза на И. Г. Т. са присъдени разноски за разликата между 40.00 и 603.00 лева и е постановено ново, с което е отхвърлен предявения от И. Г. Т. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за сумата от 14 000.00 лева (разликата между дължимото се обезщетение от 1000.00 лева и присъденото такова от първоинстанционния съд в размер на 15 000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, дължащи се на водено против него досъдебно производство за престъпление по чл. 325, ал. 2, т. 1 от НК за периода от 26.09.2015 година до 04.12.2015 година, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 04.12.2015 година до окончателното заплащане. С касационната си жалба И. Г. Т. обжалва въззивното решение в посочената му част като излага доводи за това, че то е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Направено е искане решението да бъде отменено, в обжалваната му част, като се постанови ново такова, с което предявеният от И. Г. Т. срещу Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, да бъде уважен до размер от 15 000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. е посочил, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й. И. Г. Т. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.06.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 028/01.07.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че наказателно производство № ЗМ-2385/2015 година по описа на Трето РУ-СДВР е било образувано като бързо производство по чл. 325, ал. 2 от НПК против И. Г. Т. за престъпление по чл. 325, ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК. Със заповед на разследващия полицай от 26.09.2015 година И. Г. Т. бил задържан за двадесет и четири часа на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Същия дел било извършено претърсване на апартамента, в който той живеел и били иззети пълнител за пистолет и петнадесет патрона. С постановление от 27.09.2015 година И. Г. Т. бил привлечен като обвиняем за това, че на 26.09.2015 година бил извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието било съпроводено със съпротива срещу орган на властта, изпълняващ задълженията си по опазване на обществения ред, като псувал и заплашвал свой съсед и псувал полицейски служители. С постановление на дежурния прокурор при Районна прокуратура София от 27.09.2015 година И. Г. Т. бил задържан под стража за седемдесет и два часа, а с постановление от 28.09.2915 година му е била определена мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 04.12.2015 година на Районна прокуратура София досъдебното производство против И. Г. Т. било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, поради това, че не е бил осъществен съставът на престъплението хулиганство, а Т бил отправил само обидни думи към служителите на полицията. От показанията на разпитания по делото свидетел, който бил съсед на И. Г. Т., се установявало, че на 26.09.2015 година ищецът излязъл от блока с пет-шест полицаи „съвсем приятелски“, пушели цигари като в един момент, както си седели, се появил един съсед, който пред полицаите нанесъл жесток удар на Т, след това станало доста сериозно меле. Полицаите задържали И. Г. Т. защото децата му били там и гледали. Преди това Т. слизал да пие бира пред блока, а сега отбягвал такива срещи. От удостоверение № 715/13.10.2015 година на УМБАЛ „А.” ЕАД [населено място]-Клиника по съдебна медицина и деонтология се установявало, че по гърба на дясната предмишница, на И. Г. Т., в долната й трета, има участък от бледо розова кожа с охлузване с размери 3/0.5 сантиметра, в областта на дясната гривнена става има подобен участък с размери 3/1 сантиметра. В основата на четвърти пръст на лявата ръка има охлузване с размери 2/1 сантиметра, а на пети пръст на лявата ръка-с диаметър 1 сантиметра. По гърба на лявата гривнена става има бледорозов участък с размери 3,5/1 сантиметра, с напречно разположение спрямо ръката, подобен участък има и в долната трета на лявата предмишница с размери 1/0,5 сантиметра В областта на левия лакът-охлузвания с розов цвят с размери от 1/0,5 сантиметра до 5/1 сантиметра, като заемат обща площ с размери 15/10 сантиметра По външната повърхност на лявата мишница има подобно охлузване с размери 2/0,5 сантиметра. По вътрешната повърхност на дясната гривнена става-бледорозов участък то охлузване с размери 3/1 сантиметра. По предновътрешната повърхност на дясното бедро има косо разположено жълтеникаво кръвонасядане с размери 10/2 сантиметра. Според това удостоверение, уврежданията се дължали на действието на твърди тъпи и тъпоръбести предмети и били предизвикали болки и страдания. Съгласно установената практика на ВКС било нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване. Доказани ли били увреждащите действия и бездействия, искът бил установен в своето основание и съдът бил длъжен да определи неговия размер по своя преценка. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определял на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда-колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и други. В случая производството спрямо И. Г. Т., включващо само досъдебна фаза, било продължило два месеца и девет дни. Тази продължителност категорично не надвишавала критериите на чл. 6 от ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 г.), тълкуван в светлината на практиката на Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ). И. Г. Т. бил задържан за двадесет и четири часа с акт на полицейски служител, а след това за седемдесет и два часа с акт на прокурор. Нямало доказателства за твърдения с исковата молба показен арест, стъпване по лицето и ритане по гърба. От свидетелските показания се установявало, че И. Г. Т. и полицаите са си говорили приятелски, а впоследствие между Т и трето лице имало бой, на който полицаите реагирали, като са избегнали по-тежки последици. Няма доказателства за упражнено полицейско насилие. Дори и да било установено обаче, Прокуратурата на Република България не би отговаряла за подобни действия, предполагаемо извършени от полицейски служители. Дейността по изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража“, наложена реда на НПК, по своето естество представлявала административна дейност, регулирана по метода на държавна власт и подчинение, определящ я като дейност, свързана с упражняване на държавна принуда. Условията в ареста по време на изпълнение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ били под контрола на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, и претенции за възникнали вреди при несъответствие на условията с установени в нормативни актове изисквания, следвало да се реализират по административен ред. Прокуратурата упражнявала надзор за спазване на законността при изпълнение на наказанията съгласно ЗСВ, и имала право да се запознава с цялостната работа по изпълнение на наказанията и да прави предложения за подобряването й (чл. 5 от ЗИНЗС). Върху нея не можело да бъде възлагана отговорността за неблагоприятните последици за незаконно задържани лица, произтекли от материално-битовите условия в арестите, възложени като задължение за уреждане и пряк контрол на административен орган. От друга страна, срокът на това задържане следвало да бъде съобразен при определяне на обезщетението във връзка с воденото досъдебно производство, дължимо от Прокуратурата на Република България. Задържането за срок до двадесет и четири часа по ЗМВР на лице, за което има данни, че е извършило престъпление, както и за седемдесет и два часа при условията на чл. 64, ал. 2 от НПК на лице, обвинено в извършване на престъпление, причинявало неимуществени вреди, обезщетението, за които се определяло глобално, заедно с дължимото за незаконното обвинение. Престоят в ареста неминуемо създавал неприятни усещания, за които И. Г. Т. следва дало бъде обезщетен. Условията, при които той се е осъществил обаче, не можели да бъдат възлагани в тежест на Прокуратурата на Република България. След то на срока от седемдесет и два часа, на И. Г. Т. не била налагана мярка за неотклонение „задържане под стража“, а му била наложена мярка за неотклонение „подписка“. Макар и да е бил с най-леката мярка за неотклонение, И. Г. Т. бил обект на процесуална принуда, което следвало да бъде съобразено. По делото обаче нямало доказателства по какъв начин взетата мярка се била отразила на правото му на свободно придвижване и на обичайния му начин на живот. Процесуално-следствените действия, извършени в негово присъствие, се били осъществили по време на задържането му, когато бил разпитан, както и на 03.11.2015 година, когато му било предявено разследването. На следващо място, при определяне на обезщетението, следвало да се съобрази извършеното претърсване на апартамента, в който той живеел и изземването на пълнител за пистолет и петнадесет броя патрони, което е одобрено от съдия. Не било доказано твърдението, че бил извършен обиск на сина на И. Г. Т. без присъствието на психолог. От протокола за претърсване и изземване се установявало, че процесуално-следствените действия са извършени в присъствието на съпругата на Т. Не било доказано и твърдението за произволно претърсване на колата, както и обидното и недостойно поведение на началника на служба при Трето РУ-СДВР. Размерът на обезщетението се определял също според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането било трайно-медицинската прогноза за развитието на заболяването. И. Г. Т. не бил ангажирал доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по интензитет обичайните при наличие на обвиняване в престъпление. Не били доказани твърденията, че по време на цялото производство бил подложен на огромен стрес и психическо напрежение. От съдебно медицинско удостоверение от 13.10.2015 година се установявало, че има телесни увреждания, които се дължат на действието на твърди тъпи предмети. Нямало доказателства обаче, че тези увреждания се дължат на действията на полицейските служители при задържането. Напротив, от свидетелските показания можело да се приеме, че те се дължат на боя между И. Г. Т. и съседа му. Обезщетението за неимуществени вреди следвало да се определи глобално по справедливост, при отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му-тежестта и характера на обвинението (престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода до две години или пробация, както и обществено порицание); продължителността на наказателното преследване-производството е продължило от 26.09.2015 година до 04.12.2015 година (два месеца и девет дни); полицейско задържане за двадесет и четири часа; прокурорско задържане от седемдесет и два часа, мярка за неотклонение „подписка“, както и презумираните морални страдания, преживени тревоги и притеснения. Фактът, че И. Г. Т. имал наложено административно наказание по н. о. х. д. № 13155/2003 година по описа на Софийския районен съд за деяние, извършено на 30.09.2003 година по чл. 325, ал. 1 от НК, като бил освободен на основание чл. 78а от НК, не обосновавало по-нисък размер на обезщетение. Този факт обаче следвало да бъде съобразен, доколкото И. Г. Т. бил наясно с последиците от обвинението за престъпление по чл. 325 от НК и за него не е имало увеличаваща стреса неизвестност, каквато би съществувала за човек, който за пръв път има досег с охранителни и правораздавателни органи. От свидетелските показания не се установявало повдигането на обвинение да е причинило на И. Г. Т. душевни страдания и неудобства над обичайните. Вредите според свидетелите се изразяват в това, че И. Г. Т. вече не слиза да пие бира пред входа на блока, в който живее. С оглед на това съставът на Софийския апелативен съд приемал обезщетение от 1000.00 лева за справедливо и адекватно. В същото време, като база за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда служели икономическият растеж и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта. Следвало да се посочи още, че осъждането само по себе си също има ефекта на овъзмездяване. Прилагането на критерия „справедливост“ предпоставяло цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за съдържанието на неимуществените вреди и за правилното определяне на обезщетението, чрез което те биха могли да бъдат репарирани. Преценявайки съдържанието на доказаните в процеса неимуществени вреди, техния интензитет и проявление във времето, продължителността на наказателното производство, наложената на ищеца мярка за принуда, характера и тежестта на незаконното обвинение, съставът на Софийския апелативен съд намирал, че обезщетение в размер на 1000.00 лева е достатъчно за справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. Г. Т. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпрос правните въпроси за задължението на съда обсъди всички обстоятелства свързани с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и за задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да вземе предвид и да прецени всички обстоятелства и доказателства от значение при определянето му. По конкретно се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година, поради което са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускането на касационно обжалване. В тази връзка трябва да се вземе предвид, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочения въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същия сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Във връзка с исканото от И. Г. Т. основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК следва да се има предвид, че поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1423/13.06.2019 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 5925/2018 година, по подадената срещу него от И. Г. Т., касационна жалба с вх. № 13 028/01.07.2019 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение