Определение № 2397 от 13.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4107/2024 г.

за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД, чрез адв. В. Т., срещу решение № 296/09.07.2024 г. по в.гр.д. № 457/2024 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 289/11.04.2024 г. по гр.д. № 1135/2023 г. на Районен съд – Хасково, с което са уважени предявените от А. Х. Д. против „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ и уволнението й е признато за незаконно, като е отменена заповед № 31/07.04.2023 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ищцата е възстановена на работа на заеманата преди уволнението длъжност – „Специалист, контрол приходи“ при ответника и й е присъдено обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в периода 07.04.2023 г. до 07.10.2023 г. в размер на 6786 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2023 г. до окончателното плащане. Касаторът счита, че решението е неправилно поради противоречия с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Иска се отмяна и отхвърляне на предявените искове. В изложението към касационната жалба касаторът поставя следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК: 1/ Кои са критериите за преценка за сходство в длъжностите и следва ли да се извършва преценка за разликата в трудовите функции с оглед характера и спецификата на възложената работа? – твърди се противоречие с решение № 50262/2022 г. по гр.д. № 621/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 498/2012 г. по гр.д. № 1561/2010 г. на ВКС, ІV г.о., 2/ При установено от съда сходство в трудова функция на две различни длъжности, въз основа на сравнение на длъжностните характеристики, следва ли съдът да изложи мотиви защо приема двете длъжности за сходни? 3/ При преценката на съда за сходство в трудова функция на две различни длъжности, освен сравнението на длъжностните характеристики, следва ли задължително да обсъди и вземе предвид събраните по делото свидетелски показания на прекия ръководител, установяващ съществени различия в трудовата функция на двете длъжности? 4/ При постъпване на работа следва ли да има изричен акт на работодателя за възлагане изпълнение на трудовата функция, уговорена в длъжностната характеристика? и 5/ Допустимо ли е съдът да възстанови работника/служителя на друга длъжност, а не на последно заеманата преди уволнението? По втория до петия въпроси касаторът сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба не взема становище по нея. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. По делото е установено, че страните са били в трудовоправни отношения, възникнали по силата на трудов договор № *** г., сключен на основание чл. 68, т. 3 КТ и чл. 70, ал. 1 КТ, като ищцата е заемала длъжността „Инкасатор дългови задължения“. След изтичане на уговорения в договора шестмесечен изпитателен срок, на 28.05.2015 г. страните са сключили допълнително споразумение на основание чл. 67, ал. 1, т. 3 КТ за заместване на отсъстващия титуляр, като ищцата отново е заела същата длъжност. Впоследствие на същото основание са сключени и други две допълнителни споразумения. С допълнително споразумение от 25.04.2016 г. ищцата и ответникът са сключили трудов договор на основание чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ за същата длъжност. С допълнително споразумение № 13/22.02.2023 г. с посочено правно основание чл. 70, ал. 1 КТ е сключен договор за неопределено време със срок за изпитване за период от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, за заемане на длъжността „Специалист, контрол приходи“. Със заповед от 07.04.2023 г. ищцата е уволнена на основание чл. 71, ал. 1 КТ. При така установената фактическа обстановка, включително чрез препращане към мотивите на първата инстанция, основният въпрос по делото според въззивния съд е имал ли е право работодателят да сключи с ищцата допълнително споразумение със срок за изпитване с оглед забраната за последващо изпитване, съдържаща се в чл. 70, ал. 5 КТ. Съдът е посочил, че съгласно разпоредбата на 70, ал. 1 КТ, когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до 6 месеца. Такъв договор може да се сключи и когато работникът или служителят желае да провери дали работата е подходяща за него. С включването на клаузата за изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценяват в определен срок доколко е целесъобразно окончателното им обвързване от трудов договор. Свободата на страните по трудовото правоотношение да уговарят срок за изпитване обаче е ограничена с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ, според която за една и съща работа, с един и същ работник или служител, в едно и също предприятие, трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж. Съдът е разяснил, че това ограничение произтича от смисъла на клаузата за изпитване – да се провери годността на работника или служителя да изпълнява точно определена трудова функция и съответно последният да провери дали работата е подходяща за него. Изменение на трудов договор в такъв с уговорка за изпитване е допустимо само ако едновременно с това съществено се промени и трудовата функция на работника или служителя. Няма възможност за сключване на втори и въобще последващ трудов договор със срок за изпитване със същия работник или служител за същата работа. Въз основа на представените длъжностни характеристики за длъжността „Инкасатор дългови задължения“ и за длъжността „Специалист, контрол приходи“ съдът е стигнал до извод, че трудовите функции на двете длъжности съвпадат в значителна част. И двете инкорпорират сходни функции, свързани с отчитане и плащане на задълженията към дружеството – както по отношение на работа с други служители, така и във връзка с работата с абонати. Голямата част от функциите и задачите, посочени за едната длъжност, могат да се отнесат и към такива, вменени на другата длъжност. Същевременно съдът е приел за недоказано фактическото извършване на различна работа от страна на ищцата след сключеното допълнително споразумение и нейното преназначаване на длъжността „Специалист, контрол приходи“. Посочил е, че от показанията на разпитаните свидетели не става ясно дали въпреки промяната в длъжността на Д. са възложени от страна на работодателя различни функции и задачи и съответно дали и кога последната практически е започнала да изпълнява дейности във връзка с нейната нова длъжност, неприсъщи на предишната такава. Свидетелите Т. и П. твърдят, че до прекратяването на трудовото правоотношение ищцата се е занимавала с дейности, свързани с поставяне и отчитане на водомери, практически присъщи според свидетелите на длъжността „Инкасатор дългови задължения“, а не с такива, възложени на практика на служител с длъжност „Специалист, контрол приходи“. Свидетелката Ж. сочи, че ищцата не е изготвила таблицата с длъжници на дружеството, възложена на служител с длъжност „Специалист, контрол приходи“, но от останалите доказателства по делото не се установява изобщо подобна задача да е била възложена на последната от страна на работодателя. Затова съдът е приел, че дружеството не е доказало наличието на основания за сключването на допълнително споразумение с клауза за изпитване по чл. 70, ал. 1 КТ с оглед забраната за последващо изпитване, съдържаща се в ал. 5 на същия член, и атакуваната заповед е незаконосъобразна. Затова предявените искове са приети за основателни и първоинстанционното решение е потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следното: По първия въпрос не е налице твърдяното противоречие с посочените от касатора решения. Най-напред, решение № 50262/2022 г. по гр.д. № 621/2022 г. на ВКС, ІІІ г.о., е постановено по различен правен въпрос и в тази връзка дава разяснения относно понятието „работодател“ и това, че поделенията на юридическите лица са работодатели без да са правоспособни, когато са организационно и икономически обособени и със съответния акт им е придадено право да сключват трудови договори, т.е. специалната правоспособност по пар.1, т.1 ДР на КТ. В решение № 498/2012 г. по гр.д. № 1561/2010 г. на ВКС, ІV г.о., се приема, че преценката за идентичност на трудовите функции се извършва с оглед естеството на възложената работа. Изводът за идентичност не може да се изведе нито само от наименованието на длъжността, нито от механично сравнение на трудовите задължения по длъжностна характеристика. Една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя, може да има различни трудови функции. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност; от йерархичното й място в структурата на предприятието; от предмета на дейност и организацията на предприятието. Поради това при преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата; от свойствените задължения за длъжността – от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа за длъжността (в този смисъл е и решение № 50204/2022 по гр.д. № 4329/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и др.). Именно естеството на работата е анализирано във въззивното решение, като съдът макар и лаконично е обсъдил както представените по делото длъжностни характеристики, така и разказаното на свидетелите относно естеството на изпълняваните от ищцата задължения. Поради изложеното по поставения въпрос липсва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Вторият и третият въпрос следва да се разгледат заедно, доколкото и двата касаят мотивирането на изводите на въззивния съд и обсъждането на доказателствата по делото. Налице е трайно утвърдена практика на ВКС, в която се приема, че съдът следва да аргументира своите фактически и правни изводи, като се позове на събраните по делото доказателства. Така е сторил и въззивният съд при мотивирането си на извода за сходство между двете длъжности. Съдът е съпоставил длъжностните характеристики за двете последователно заемани от ищцата длъжности и е посочил, че съвпадат в основната и значителната си част, с еднакви по естеството си трудови функции, свързани с отчитане и плащане на задълженията към дружеството. Съдебният състав е изследвал и дали при фактическото извършване на работата ищцата изпълнява различни дейности след преназначаването й на новата длъжност, като за изводите си се е позовал на събраните по делото доказателства, които е обсъдил поотделно и в съвкупност. Предвид изложеното не са налице нито общата, нито специалната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Четвъртият въпрос, по начина, по който е формулиран, не е обусловил решаващите изводи на съда. Никъде в мотивите си съдът не е приел, че е необходимо работодателят да възлага изпълнението на трудовата функция с изричен акт. Единствено в контекста на забраната на чл. 70, ал. 5 КТ е обсъждано дали между двете заемани длъжности има значителни сходства, включително дали ищцата е изпълнявала различни функции и дейности, характеризиращи новата й длъжност, а не предишната. Изложеното от св. Ж. за възлагане изготвянето на таблица е единствено пример за конкретна задача, а обстоятелството, че съдът е приел за недоказано изпълнението на такава задача като част от новата длъжност, не е равнозначно на извод за необходимост от изричен акт за възлагане изпълнението на новите трудови функции. В заключение, не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Последният въпрос е некоректно зададен. В изложението касаторът твърди, че съдът е възстановил ищцата на длъжност „Инкасатор дългови задължения“, но в диспозитива на първоинстанционното решение, потвърдено с въззивното решение, ясно е посочено, че ищцата се възстановява на длъжност „Специалист, контрол приходи“. Следва да се посочи, че липсва и разминаване между мотивите и диспозитива на решението, отстранимо по реда на чл. 247 ГПК. Поради изложеното не е налице правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. На последно място следва да се посочи, че обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в директно нарушение на закона, нито е извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора за очевидна неправилност са свързани с оплаквания относно допуснати нарушения при сравнението на двете заемани длъжности и несъгласие с изводите на съда. Евентуални такива нарушения обаче биха били относими към правилността на решението по смисъла на чл. 281 ГПК и налагат обсъждане на доказателствата по делото, поради което могат да се обсъждат в производството по чл. 290 ГПК, ако решението е допуснато до касационно обжалване. Предвид посочените съображения не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,