Определение № 3645 от 17.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2030/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. Г. Д. срещу решение № 211/05.12.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 433/2022 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1009/13.07.2022 г. по гр. дело № 3117/2021 г. на Пловдивския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „С.Г.Г.“ ЕАД иск по чл. 439 от ГПК за признаване за установено, че ищецът-касатор не дължи на ответното дружество, като частен правоприемник на „Ю. България“ АД, въз основа на договор за цесия от 30.06.2021 г., сумата 29 829.58 EUR, с левова равностойност 58 341.59 лв. – главница по договор за кредит № ... г., за която е издадена заповед № .... г. за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист от ... г. по ч. гр. дело № 12187/2011 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), поради изтекла погасителна давност. С определение № 340/25.01.2024 г. настоящият съдебен състав е приел, че касационната жалба на ищеца В. Д. е процесуално допустима, като с нея са направени оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради неправилно приложение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Със същото определение производството по делото е спряно до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по тълк. дело № 2/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 2/2023 по това тълкувателно дело е постановено и е обявено на 04.07.2024 г., поради което са отпаднали пречките за движението на настоящото дело и касационното производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, като съдът се произнесе по наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора Д., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) има ли правно значение прекратяването на изпълнителния процес, в частност – на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, за погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано прекратеното производство по принудително изпълнение; 2) следва ли, за да прекъснат погасителната давност, действията по принудително изпълнение да са предприети по висящ изпълнителен процес, с оглед на тяхната надлежност; и 3) при прекратяване на изпълнителния процес, от коя дата започва да тече погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е дал отговори на тези въпроси в противоречие с т. 10 от тълкувателно решение (ТР) № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 3/18.11.1980 г. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като счита, че поддържаното от него несъобразяване на ПАС със задължителното за съдилищата ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, съставлявало очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът „С.Г.Г.“ ЕАД в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускането на касационното обжалване, а при условията на евентуалност – за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за правилно установени с първоинстанционното решение и за безспорни между страните по делото следните обстоятелства: Срещу ищеца и срещу „В. и РП“ ЕООД е издадена заповед № ..... г. за изпълнение на парично задължение, въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и, въз основа на нея – изпълнителен лист от 19.07.2011 г. по ч. гр. дело № 12187/ 2011 г. ПРС, в полза на „А. банка – клон България“, по силата на която заповед длъжниците са осъдени да заплатят на кредитора процесната сума 29 829.58 EUR – просрочена главница по договор за кредит № .... г., както и лихви и разноски по делото. За принудително събиране на тези вземания, на 27.07.2011 г. е образувано изпълнително дело № 992/2011 г. по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Д. М., като с молбата за образуване е поискано налагане на запор и възбрани върху недвижимо имущество на длъжниците. Поканата за доброволно изпълнение, ведно с приложените към нея заповед за изпълнение и изпълнителен лист, са редовно връчена на ищеца на 12.08.2011 г. На 08.08.2011 г. е наложен запор върху собствени на ищеца моторни превозни средства (МПС); през месец октомври 2011 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца; на 10.11.2011 г. по отношение на него, като присъединен взискател по изпълнителното дело е конституирана държавата, за което длъжникът-ищец е уведомен със съобщение, получено на 16.12.2011 г. С молба от 16.10.2012 г. взискателят е поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, а с молба от 13.08.2014 г. – извършване на опис, оценка и публична продан на запорираните МПС на ищеца. На 03.09.2014 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, а на 02.10.2014 г. е насрочен за 30.10.2014 г. от 10 ч. опис на автомобил, собственост на ищеца. С молба от 17.07.2015 г. взискателят е поискал налагане на запор върху притежаваните от ищеца МПС. С молба от 13.12.2017 г. взискателят е направил искане за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца. На 05.01.2018 г. е наложен запор върху банкови сметки на ищеца. С молба от 31.01.2019 г. взискателят е направил искане за извършване на опис на движими вещи на двамата длъжници, а с молба от 11.05.2020 г. – искане за налагане на запор върху банковите сметки и върху трудовото възнаграждение на ищеца. На 30.06.2021 г. „Ю. България“ АД е сключила договор за за цесия с ответното „С.Г.Г.“ ЕАД, по силата на който договор процесното вземане, произтичащо от сключения договор за кредит, е прехвърлено на ответника. При така установените и безспорни обстоятелства по делото, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Изпълнителното производство за принудително събиране на вземанията на кредитора на ищеца по договора за банков кредит (като първоначално кредитор е била „А. банка – клон България“ К., чийто правоприемник, по силата на прехвърляне на търговско предприятие, е „Ю. България“ АД, а към настоящия момент – по силата на частно правоприемство, е ответникът „С.Г.Г.“ ЕАД) е образувано през 2011 г., при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г., според което погасителна давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането, а с ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС разрешението, дадено с това постановление, е обявено за изгубило силата си като е дадено тълкуване, че давността в рамките на изпълнителния процес се прекъсва многократно с предприемане на всяко изпълнително действие, след което започва да тече нова давност. Въззивният съд е посочил, че към момента на постановяване на въззивното решение, по въпроса, от кой момент има действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. с ТР № 2/26.06.2015 г. и намират ли приложения разясненията дадени в последното при заварените изпълнителни производства за вземанията по тях преди приемането му, е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. по описа на ОСГТК на ВКС, по което към този момент все още е нямало произнасяне. Апелативният съд е посочил и че в конкретния случай ищецът оспорва изпълнението, като се позовава на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК, послужила като изпълнително основание за издаване на изпълнителния лист и образуване въз основа на него на изпълнителното дело, и това е изтекла погасителна давност. Въззивният съд е достигнал до извода, че в светлината на горното, което и от двете виждания по въпроса за давността в изпълнителния процес, предмет на тълкувателно дело № 3/2020 г., да бъде възприето, не може да се приеме, че вземането на ответника е погасено по давност. За този свой извод съдът е изложил алтернативни съображения, а именно: Ако се възприеме, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има обратно действие, то следва да се приеме, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК за ищеца давността е била многократно прекъсвана предвид изложената по-горе фактология досежно предприеманите изпълнителни действия, поради което вземането не е погасено по давност. Ако се възприеме становището, че отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. и дадените с него разрешения по въпроса за давността в изпълнителния процес има действия занапред, то тогава следва да се приеме, че след влизане в сила на заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК и образуването въз основа на нея на изпълнително производство по време на същото, до постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. давност за вземането на взискателя въобще не е текла, а от 26.06.2015 г. насетне е започнала да тече такава, като е била прекъсвана с предприеманите изпълнителни действия – искането на взискателя с молбата от 17.07.2015 г. за налагане на запор върху притежавани от ищеца МПС, искането с молбата от 13.12.2017 г. за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на ищеца, наложения от съдебния изпълнител запор върху банковите сметки на ищеца от 05.01.2018 г., искането от взискателя за опис на движими вещи на ищеца с молбата от 31.01.2019 г. и искането на взискателя за запор върху банкови сметки на ищеца и върху трудовото му възнаграждение с молбата от 11.05.2020 г., като след всяко едно прекъсване е започнала да тече нова давност. С оглед това апелативният съд е намерил за неоснователен основния довод на ищеца-жалбоподател, че поради перимиране на изпълнителното производство и прекратяването му по силата на закона на 17.07.2017 г., предприетите след това изпълнителни способи са без правен ефект, не прекъсват давността, и същата изтекла на 17.07.2020 г. – преди завеждането на делото. Този свой извод възззивният съд е мотивирал със съображения, че възприема становището, че доколкото перемпцията е институт от процесуалното право и не изключва принудителното изпълнение, а погасителната давност е институт на материалното право и именно тя изключва принудителното изпълнение, то перемирането няма правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане, поради което поисканото от взискателя последващо изпълнително действие, дори при настъпила перемпция, прекъсва давността за вземането. Съдът е посочил, че в случая последното предприето изпълнително действие е запорът върху банковите сметки на ищеца и върху трудовото му възнаграждение, поискани с молбата от 11.05.2020 г., поради което е приел, че до предявяването на иска (02.12.2021 г.) погасителната давност за вземането, предмет на изпълнението, не е изтекла. В заключение въззивният съд е приел, че предявеният по делото иск, с който ищецът оспорва изпълнението, позовавайки се на недължимост на сумите по него поради изтекла погасителна давност за вземането на взискателя, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, не са налице основания за допускане на касационното му обжалване. На първите два правни въпроса, формулирани от страна на касатора, въззивният съд е дал отрицателен отговор, като е приел в решаващите си съображения, че доколкото перемпцията е институт от процесуалното право и не изключва принудителното изпълнение, а погасителната давност е институт на материалното право и именно тя изключва принудителното изпълнение, то перемирането няма правно значение за погасителната давност за изпълняемото вземане, поради което поисканото от взискателя последващо изпълнително действие, дори при настъпила перемпция, прекъсва давността за вземането. В последната част от тези съображения на апелативния съд се съдържа и възприетото от него разрешение на третия поставен от касатора правен въпрос, а именно – при прекратяване на изпълнителния процес поради перемпция, погасителната давност за притезанията по изпълнителния лист тече от датата на всяко последващо поискано от взискателя изпълнително действие, което прекъсва давността. Така възприетите разрешения от въззивния съд са в пълно съответствие актуалната задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 2/2023 от 04.07.2024 г. на ОСГТК на ВКС, до постановяването на което настоящото касационно производство е спряно. В т. 3 от същото е прието, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. В мотивите към тази точка от тълкувателното решение изрично са дадени и следните разяснения: След като е предприето изпълнителното действие, с което материалноправната норма на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД свързва последици за давността, е осъществен нейният фактически състав и погасителната давност е прекъсната. От прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ефектът на прекъсването не се засяга от настъпилата по-късно перемпция на изпълнителното дело. При перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изпълнителните способи, които са били осъществени преди тя да настъпи, не се засягат изобщо от прекратяването на делото. Те са осъществени и приключени като отделни процеси. С приемането на т. 10 на ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че прекратяването на изпълнителното производство при настъпване на условието в чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК става по право и също така по право се обезсилват и вече предприетите по делото изпълнителни действия. Изтъкнатото в мотивите на тълкувателния акт обезсилване на предприетите изпълнителни действия, като законна последица от прекратяването на делото, не се отнася до действията, с които законът свързва един вече настъпил материалноправен ефект, какъвто е прекъсването на погасителната давност по чл. 116, б. „в” от ЗЗД. Затова в тълкувателия акт е посочено, че нова давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие. В контекста на тълкувания въпрос използването на израза „валидност на изпълнителното действие“ цели да посочи процесуалноправната недопустимост действия в рамките на неприключилите изпълнителни способи по прекратеното дело да се зачитат при нов допустим изпълнителен процес. Смисълът не е да се разпрострат тези процесуални последици с обратна сила върху действията, с които по силата на материалноправна норма погасителната давност вече е била прекъсната, изпълнителни способи са реализирани и изпълнението по тях е приключено, част от дълга е погасен, трети лица са придобили права. Перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на ГПК, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора – взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл. 116, б. „в” от ЗЗД. Хипотезата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника – чл. 433, ал. 1, т. 5 от ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е в друго. Взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Ново писмено искане по делото, отправено от кредитора след настъпване на перемпция, поставя началото на ново процесуално правоотношение. Изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 от ГПК. Съдебният изпълнител продължава да е задължен да изпълни заповедта за принудително изпълнение, отправена до изпълнителните органи и съдържаща се в изпълнителния лист, който е в негово държане. За давността и нейното прекъсване водещо значение има искането на кредитора – взискател, чиято проекция дори да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, давността се прекъсва, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие. Задължението за действие е на съдебния изпълнител. Образуването на изпълнително дело е правно административен почин на органа и негово задължение, чието изпълнение или неизпълнение не е обуславящо за материалноправния ефект от действията на кредитора. Правно и фактически, действията на взискателя следва да са необходимите, които законът предписва и му позволява при осъществяване на принудително изпълнение – изразена воля в писмен видпоради препращането в чл. 426, ал. 3 от ГПК; пред орган на принудително изпълнение с депозиран оригинал на изпълнителния титул – чл. 426, ал. 1 от ГПК; с посочен изпълнителен способ – чл. 426, ал. 2 от ГПК. Възприетото понастоящем от ОСГТК на ВКС правно разрешение, че в изпълнителния процес давността бива прекъсвана многократно и по време на висящ изпълнителен процес погасителна давност не спира да тече, наложи разясненията, дадени с приемането на Тълкувателно решение № 3/2020 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС за делата, образувани за вземания преди датата 26.06.2015 г. По изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания, не е текла погасителна давност до обявяване на ТР № 2/2013 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г., тъй като до посочената дата е обвързващо тълкуването за спряла да тече давност на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж” от ЗЗД, но само когато са налице двете кумулативно посочени в РРBC № 3/18.11.1980 г. предпоставки: да е направено пред държавен орган надлежно волеизявление за принудително осъществяване на вземане, „което волеизявление е с не по-малко значение на предявяването на иск или на възражение в исковия процес”, и изпълнителното производство да е висящо. Когато преди датата 26.06.2015 г. е отпаднало второто от посочените две условия, преустановява се и ефектът на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД, което при действието на РРBC № 3/18.11.1980 г. указва началото на новия давностен срок. В тези случаи нова давност започва да тече от деня на прекратяването на изпълнителното дело, до този момент се прилага чл. 115, ал.1, б. „ж” от ЗЗД, което тълкуване отпада едва с обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е обявено за загубило сила. При действието на постановлението на Пленума на ВС, искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към датата 26.06.2015 г., срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на делото изпълнително действие според нововъзприетото тълкуване, тъй като хипотезата за фактите, означени в тълкуванията, се съобразява според значението им в съответния тълкувателен акт. Изпълнителният процес е законовата рамка, в която действията или бездействията на кредитора от значение за погасителната давност се проявяват. След отмяната на РРBC № 3/18.11.1980 г., неговата висящност вече не е определяща за давността, а прекратяването на изпълнителния процес поначало няма отношение към прекъсването на погасителната давност. За изпълнителния процес чл. 116, б. „б” от ЗЗД не се отнася. При така дадените разяснения в актуалната задължителна практика на ВКС, възприетото от въззивния съд разрешение на правните въпроси, формулирани от страна на касатора-ищец, не е в противоречие и със сочените от касатора т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС № 3/18.11.1980 г. От гореизложеното следва, че не е налице както наведеното от жалбоподателя допълнително основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така и соченото от него основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, което също се обосновава с несъобразяване на въззивния съд с т. 10 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, каквото несъобразяване, както стана ясно, в случая не се установява. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; съдът намира, че не са налице и останалите две хипотези по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, в полза на ответното дружество не следва да се присъждат претендираните от него разноски, тъй като не се установява то да е направило такива за производството пред настоящата инстанция. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение