Определение № 2548 от 22.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 708/2025 г.

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от „И.- Г.“ ООД срещу определение № 5 от 09.01.2025 г. по в.ч.т.д. № 239/2024 г. на Великотърновски апелативен съд, с което се потвърждава определение № 193 от 02.08.2024 г. по т.д. № 17/2024 г. на Русенски окръжен съд. С последното се прогласява липсата на международна компетентност на Русенски окръжен съд да разгледа предявения от „И. - Г.“ ООД срещу ЗК „Ваберер Унгария Бизтосито“ Зрт Унгария осъдителен иск в размер на 30 938,54 лв. и се прекратява производството по делото. В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на обжалваното определение. Излагат се съображения, че компетентността на българския съд, за която той следва да следи служебно, се определя от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, като съдът не е съобразил приложимата в случая разпоредба на чл.13 ал.2 вр. чл.11 ал.1 б.“б“ от него, съгласно която членове 10, 11 и 12 се прилагат по отношение на преките искове, предявени от увредената страна срещу застрахователя, когато такива преки искове са разрешени. Посочва се, че съдът неправилно е аргументирал акта си с нормата на чл.27 от горепосочения регламент. Твърди се, че специалната местна подсъдност по чл.115 ал.2 от ГПК намира приложение спрямо преките искове срещу застраховател от друга държава- членка, който не извършва дейност на територията на Република България, какъвто е и настоящият казус. Моли се за отмяна на обжалвания съдебен акт и за постановяване на ново определение за връщане на делото в първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Претендират се разноски. Ответникът ЗК „Гранит Бизтосито“ Зрт Унгария /с предишно наименование ЗК „Ваберер Унгария Бизтосито“ Зрт/ е депозирал отговор в срока по чл. 276, ал.1 ГПК, в който е изразил становище за липса на предпоставките за допускане до касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за всички съдебни инстанции. Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 274, ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл. 278, ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл.274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. При произнасянето си ВКС взе предвид следното: За да постанови атакуваното определение, Великотърновски апелативен съд е констатирал, че производството пред първоинстанционния съд е било образувано по искова молба на „И. - Г.“ ООД срещу ЗК „Ваберер Унгария Бизтосито“ Зрт Унгария, с искане за заплащане на сума в размер на 30 938,54 лв., представляваща застрахователно обезщетение за имуществени вреди от ПТП, настъпило на 28.06.2018 г. на път в Република Румъния при участието на товарен автомобил „Волво“ с рег. № MIW903 със сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество, при което на собствения на ищеца товарен автомобил „ДАФ“ с рег. [рег.номер на МПС] са причинени имуществени вреди, съставляващи загуби на GPS устройство, разходи за авариен екип с хладилен агрегат, демонтаж на оборудване на хладилен агрегат, задържана сума по ЧМР и пропуснати ползи от неизпълнени заявки по курсове на 02.07.2018 г. и на 11.07.2018 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й заплащане. Въз основа на тези твърдения съставът на Великотърновски апелативен съд е проил, че съдът е бил сезиран със спор между правни субекти от различни държави- членки на ЕС- ищецът- със седалище в Република България, а ответникът- със седалище в Унгария, с оглед на което приложим за международната компетентност за разглеждането на иска е Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. С оглед наведените от страните твърдения, въззивният съд е приел, че претенцията на ищеца е за вреди от непозволено увреждане, предявен от увредено лице срещу застрахователя на деликвента; че за споровете, произтичащи от застрахователни правоотношения, в раздел 3 от Регламента е предвидена специална спрямо общата - т.нар. защитна компетентност, която се определя според характеристиките на ищеца като страна по спора- в случай, че тя е икономически по-слаба и по-неопитна в правно отношение. Посочил е,че препратката в чл.13 § 2 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. към чл.11 § 1 б.“б“ от него разширява приложното поле на правилото на чл.11 § 1 б. “б“ от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. и по отношение на категория ищци, различни от притежателя на полицата, застрахования или ползващото се лице по договора за застраховка, а именно – увредени от застрахователно събитие, настъпило при действието на застраховка „Гражданска отговорност“. Съдът се е позовал на решение на Съда FBTO Schadeverzekeringen ЕС по дело C- 463/06, ECLI:EU:C:2007:792. Взел е предвид, с оглед посоченото в съображение 18 от Преамбюла, че целта, с която са включени раздели 3, 4 и 5 от Регламента, е по-слабите страни в правоотношенията, възникнали във връзка със застраховането, потребителските и трудови договори, да бъдат защитени от правила за компетентност, които в сравнение с общите правила са в по-висока степен благоприятни за техните интереси. В конкретния случай съдът е приел, че ищецът е търговско дружество с основна дейност товарен автомобилен транспорт, поради което не може да се приеме за по-слаба по спора страна по смисъла на посоченото съображение. С оглед това съдът е заключил, че по отношение на него приложима е общата компетентност,предвидена в чл.4 §1 от Регламента, предвиждащ компетентност на съда по седалището на ответното дружество, централното му управление или основно място на търговска дейност /чл.63 от Регламента/, в случая - в Унгария. Така мотивиран, Великотърновски апелативен съд е приел, че българският съд не е международно компетентен да разгледа предявения от „И. - Г.“ ООД срещу ЗК „Ваберер Унгария Бизтосито“ Зрт Унгария, осъдителен иск и поради съвпадане на крайните му изводи с тези на първоинстанционния съд, е потвърдил като правилно обжалваното първоинстанционно определение. В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор, позовавайки се на приложното поле по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и на чл.280, ал.2 ГПК, е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които според него са от значение за изхода на делото: 1/ Препратката в член 11, параграф 2 от Регламент № 44/2001 към член 9, параграф 1, буква б) трябва ли да се тълкува в смисъл, че пострадалото лице може да предяви иск направо срещу застрахователя пред съда по своето местожителство в държава-членка, когато такъв пряк иск е възможен и застрахователят е с адрес на управление на територията на държава-членка? 2/ Следва ли да се осигури по-широка защита за лицата, които са в неизгодна позиция по спорове от областта на застраховането, от защитата, предвидена в Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно подсъдността и изпълнението на решенията по граждански и търговски дела ? 3/ В настоящия казус факта, че ищецът е търговско дружество с основна дейност „товарен автомобилен транспорт“ прави ли така, че той не може да се приеме за по-слаба по спора страна, съответно да се ползва от специалните правила, създаващи процесуални привилегии за слабата страна? 4/ Отношенията между автомобилният превозвач и застрахователят следва ли да се приемат като такива между професионалисти от застрахователния сектор, за никой от които не може да се предположи, че е по-слаб от другия? 5/ Търговско дружество с основна дейност „товарен автомобилен транспорт“ прави ли го професионален участник в областта на застраховането? Твърди се,че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 616 от 01.08.2023 г. по ч. т. д. № 628/2023 г. на ВКС I т.о. /основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК/. Сочи се, че обжалваното определение противоречи и на актове на Съда на Европейския съюз: Решение на Съда на ЕС (осми състав) от 31 януари 2018 г. по дело C- 106/17, Pawel Hofsoe срещу LVM Landwirtschaftlicher Versicherungsverein Munster AG; Решение на Съда на ЕС (осми състав) от 30 юни 2022 г. по дело C-652/20 (EU:C:2022:514, т. 49 и т. 50), Allianz Elementar Versicherung; Решение на Съда на ЕС (втори състав) от 13 декември 2007 година по дело C-463/06, FBTO Schadeverzekeringen NV срещу Jack Odenbrei; Решение на Съда на ЕС от 21 януари 2016 г. по дело С-521/14, SOVAG /основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК. Поддържа се и, че така поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, съгласно разпоредбата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Като допълнителен аргумент жалбоподателят изтъква наличието на очевидна неправилност съгласно чл. 280, ал.2 ГПК. Според него са налице предпоставките на чл. 280 ал. 2 ГПК, тъй като съдът е формирал необосновани изводи, нарушавайки правилата на логическите връзки и при неправилно интерпретиране на доказателствата с оглед установяването на фактите по спора. Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС намира,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на така постановеното определение на ВТАС на основание сочените от частния касатор предпоставки. Не е налице основание за прилагане на предпоставката на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Определението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведените от частния касатор във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените в нея хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, тъй като по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася. От поставените в изложението въпроси нито един не осъществява общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК вр. т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС за допускане на въззивния акт до разглеждане по същество. Първите два въпроса нямат никаква връзка с мотивите на въззивния съд, тъй като нито Регламент /ЕО/ №44/2001г. на Съвета, нито Конвенцията от 27.09.1968г. са били обсъждани от него като приложимо към случая право. Дори да се приеме,че с първия въпрос частният касатор е имал предвид съответстващите на Регламент /ЕО/ №44/2001г. на Съвета, отменени съм датата на завеждането на иска, разпоредби на Регламент /ЕС/ №1215/12 на ЕП и на Съвета, той отново не кореспондира с решаващия извод на въззивната инстанция,че по отношение на ищеца,в качеството му на търговско дружество, извършващо професионална транспортна дейност, е неприложима препратката в чл.13 § 2 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. към чл.11 § 1 б.“б“ от него, доколкото не може да бъде определен, с оглед целта на така въведената защитна компетентност, като по-слаба и по-неопитна в правно отношение страна. Въпросът всъщност представлява цитат на преюдициалното запитване, въз основа на което е образувано дело C-463/06, FBTO Schadeverzekeringen NV срещу Jack Odenbrei на СЕС, решението по което е съобразено изрично от въззивния съд.Същото не съдържа различни от възприетите от него разрешения. Четвъртият и петият от въпросите също не кореспондират с мотивите на въззивната инстанция, която не е приела,че ищецът е „професионален участник в областта на застраховането“, а че е търговско дружество, което няма качество на слаба и юридически неподготвена страна, каквото е характерно за физическите лица, претърпели увреждане от ПТП. Третият от въпросите е свързан с изложените от съда съображения, но няма характер на правен въпрос по смисъла,разяснен с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, доколкото по начина, по който е формулиран, отговорът му предпоставя преценка на конкретните обстоятелства по делото, което го определя като въпрос не по приложението на правото, а като такъв по правилността на определението. С нито един от въпросите /дори те да бъдат конкретизирани и сведени до правен въпрос, чието разрешение е обусловило крайния изход на делото пред въззивната инстанция/ частният касатор не е обосновал приложимост на която и да е от допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1,т.2 или т.3 ГПК. Определението по ч.т.д.№628/23г. на І т.о. на ВКС, с което е определен за компетентен по предявен пряк иск срещу застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ съдът по местоживеенето на ищеца, е постановено по спор, възникнал между увредено от настъпило застрахователно събитие физическо лице и застраховател със седалище в Германия /аналогичен е и казусът в цитираното в определението определение по ч.т.д.№596/2020г. на друг състав на І т.о. на ВКС/. Доколкото в тези определения не се разглежда хипотеза на предявен иск за застрахователно обезщетение за вреди, причинени на търговско дружество, с оглед която особеност следва да се преценява налице ли са основания за прилагане на защитната компетентност на съда по чл.13 §2 от Регламент /ЕС/ № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, тази практика е неприложима към случая. Разрешения,противни на приетото от въззивния съд, не се установяват и в цитираната от частния касатор практика на СЕС, което да би обусловило допускане при предпоставката на чл.280 ал.1 т.2 ГПК. Във всички сочени от него решения се набляга на това,че въведената с раздел 3 на Регламент /ЕС/ №1215/12 на ЕП и на Съвета компетентност има за цел да гарантира,че смятаната за по-слаба страна, която има по-малко юридически опит и която възнамерява да призове на съд по-силната страна, ще може да го направи пред леснодостъпна за нея юрисдикция, каквато е тази в собствената й държава, като специално въведените в тази връзка правила не се прилагат спрямо лицата, за които тази защита не е оправдана. Конкретно и тази практика касае случаи, в които ищци по преките искове срещу застрахователи по „Гражданска отговорност“ са увредени от деликта физически лица, признати за по-слаба в правоотношението със застрахователя страна по смисъла на съображение 18 от Преамбюла, като се приема,че защитната компетентност е неприложима по отношение на ищци като застрахователни и осигурителни дружества, както и дори физическо лице, занимаващо се професионално със събиране от застрахователи на вземания за обезщетения, на когото вземането на увредения е цедирано /в т.см. реш. по дело С-106/17/. Тъй като не може да бъде направена констатация за несъобразяване на дадените от въззивния съд разрешения с посочената практика на СЕС, допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК също се явява необоснована. Необоснован е в изложението,съобразно указанията в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, и допълнителният критерий на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, която норма касаторът е цитирал само бланкетно. С оглед изложеното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че следва да бъде постановен отказ за допускане на обжалваното въззивно определение до касационно обжалване. В полза на ответника по частната касационна жалба следва да бъдат присъдени направените от него разноски за настоящото производство в размер на 2000 лв., представляващи платен адвокатски хонорар. Не подлежат на присъждане от настоящата инстанция разноските за производството пред апелативния съд, тъй като компетентен да се произнася по тях е съответният състав,постановил обжалваното определение. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение