Определение № 1402 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1665/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби на А. Е. Д., подадени от всеки от назначените му от съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК особени представители, против Решение № 480 от 18.04.2023г. по в. гр. д. № 2474/ 2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 65 от 15.06.2022г. по т.д. № 15/2021г. на Окръжен съд – Благоевград за осъждане на настоящия касатор да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата от 38 095,73 лв., представляваща непогасена предсрочно изискуема главница по Договор за кредит за текущо потребление от 29.09.2017г., ведно със законната лихва, считано от предявяването на исковата молба до погасяването на вземането; сумата от 9 412,15лв., непогасена договорна (възнаградителна) лихва за периода от 11.01.2019г. до 27.01. 2021г., както и 1 590, 39лв. непогасена санкционна лихва (обезщетение за забава) за периода от 11.01.2019г. до 27.01.2021г., с изключение на периода на Извънредното положение от 13.03.2020г. до 13.05.2020г.

В касационните жалби се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна.

Приложното поле на касационното обжалване е основано на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към подадената от адвокат С. Б. касационна жалба, са формулирани следните въпроси:

1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните ?;

2. Допустимо ли е въззивният съд да пренебрегне указанията, дадени на страните в тежест на доказване с доклада по делото, изготвен от първоинстанционния съд, и да приеме за недоказани факти, за които на страната не е указана доказателствената тежест, нито пък е посочено от страна на съда указанието по чл. 146, ал. 2 ГПК ?;

3. Приложимо ли е изключението по чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП, когато в договора за банков кредит методът на изчисление на съответния лихвен процент не съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, предвиждаща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори ?;

4. Как следва да се разбира понятието „индивидуално уговорена клауза” по смисъла на чл.146 ЗЗП и договарянето на отклонение в размера на лихвения процент по конкретен договор спрямо стандартния лихвен процент на банката за други клиенти може ли да обоснове извод за индивидуално договаряне и на клаузите в този договор относно условията при които банката може едностранно да увеличи размера на лихвата по кредита ?;

5. Неравноправна ли е клауза в договор за потребителски кредит, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание ?

По поставените въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, намерила израз в: по въпрос № 1 – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; Решение № 248 от 07.01.2020 г. по гр.д. № 4193/2018 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 17 от 08.02.2016г. по гр.д. № 4121/2015г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 157 от 11.02.2016г. по т. д. № 3638/2014г. на ВКС, I т. о. и Решение № 251 от 06.03.2018г. по т.д. № 593/2017г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 2 – ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 72 от 08.04.2016г. по гр.д. № 5357/2015г. на ВКС, IV г.о. по въпрос № 3 – Решение № 65 от 06.07.2018г. по т.д. № 1556/2017г. на ВКС, I т.о.; Решение № 77 от 22.04.201 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г.о. и Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г. на ВКС; по въпрос № 4 – Решение № 98 по т.д. № 535/2016г. на ВКС, I т.о.; Решение по т.д. № 1777/2015г. на ВКС, I т.о. и Решение № 60093 от 28.07.2021г. по т.д. № 370/2021г. на ВКС, II т.о.; по въпрос № 5 – Решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС; Решение № 77 от 22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, III г.о. и Решение № 424 от 02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, IV г.о.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към подадената от адвокат Н. Б. касационна жалба, е налице позоваване на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с аргумента, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като съдът е неглижирал доказателственото искане на страната да бъде задължено ищцовото дружество да представи в оригинал посочените документи, като по този начин ответникът е бил лишен от правото на адекватна съдебна защита и възможността да оспори приложените към исковата молба писмени доказателства, а съдът е изследвал обстоятелства и факти, стоящи извън предмета на спора, погрешно е анализирал същите, достигнал е до погрешни правни изводи и е постановил неправилно решение.

Ответникът – „Банка ДСК“ ЕАД в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговори на касационните жалби, с които изразява становище за недопускане на касационното обжалване, както и за тяхната неоснователност. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция – юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

И двете, подадени от името на ответника, касационни жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди постановеното от първата инстанция решение, с което е бил уважен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД срещу настоящия касатор иск с правно основание чл.79, ал.1ЗЗД, вр. чл.430 ТЗ, Апелативен съд – София, след като е констатирал, че страните не спорят по правилно установената от първата инстанция фактическа обстановка, е приел, че на 29.09.2017г. между банката, като кредитодател, и А. Е. Д., като кредитополучател, е бил сключен договор за кредит за текущо потребление в размер на 50 000 лв., със срок на издължаване 60 месеца, считано от датата на неговото усвояване и с крайна падежна дата 29.09.2022 г. Като неоснователни са намерени доводите на ответника, че договорът за кредит не е бил подписан от него, тъй като това твърдение е останало недоказано по делото. За подписана от кредитополучателя е приета и актуалната версия на общите условия на банката към датата на сключване на договора за кредит, в чл.7 от който е било детайлизирано задължението за възнаградителната лихва, която е с преференциален променлив лихвен процент в размер на 5, 55 % годишно, формиран от 6-месечен SOFIBOR и преференциална надбавка от 5, 282 %, предоставена с оглед сключения договор за ползване на пакет Частно банкиране на „Банка ДСК“ ЕАД. В същата клауза са били уредени и условията, при които кредитополучателят губи правото си да ползва преференцията, а страните изрично декларирали, че неразделна част от договора са общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица и извлечението на Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага. Въззивният съд е приел, че кредитополучателят е удостоверил с подписването на договора, че му е предоставена своевременно преддоговорна информация по чл.5 ЗПК и общите условия на банката, с оглед на което доводите му в жалбата са счетени за наведени в противовес на установеното по делото и са приети за неоснователни. От направена разпечатка на Регистъра на индивидуалните отклонения на „Банка ДСК“ ЕАД въззивната инстанция е установила, че за ответника А. Е. Д. банката е допуснала отклонение по отношение на договорения лихвен процент на възнаградителната лихва, намалявайки същата с 0, 500 %, аргументирано с желанието на банката да привлече клиента като изключително значим такъв, имащ голям потенциал за привличане на бизнес в сегмент „Частно банкиране, МСП и масов сегмент“. Точният размер на дълга е бил установен от приетото и неоспорено от страните заключение на възложената от първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза. Въззивният съд е приел също така, че сключеният договор за текущо потребление съдържа минималното и задължително съдържание по чл.11 ЗПК, тъй като съдържа информация за общия размер на кредита и условията за усвояването му, за лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент и методиката за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл.33а, за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, за условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски и последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. С тези съображения, решаващият съд е приел, че договорът не е нищожен на сочените основания, а е породил целените от страните правни последици. Изложено е, че оспорената клауза от договора за кредит, определяща ГПР, също не е нищожна, тъй като същата сочи размера му и препраща към общите условия, които са неразделна част от договора, които пък от своя страна детайлизират формирането и промените в ГПР. По отношение на клаузите на чл.7.1 и чл.7.3 от договора за кредит, съдът е посочил, че същите дефинират начина на определяне на възнаградителната лихва, като попадат в изключението по чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, предвиждаща, че разпоредбите на чл.143, ал.2, т.7, т.11 и т.13 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. В тази връзка е изложено, че в случая клаузите обвързват цената на кредита с индекса SOFIBOR, който е извън контрола на банката - кредитодател. Въззивната инстанция е акцентирала на обстоятелството, че клаузите на чл.7.1 и чл.7.3 от сключения между страните договор не са нищожни и съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП, доколкото от доказателствата по делото се установява, че уговорките за възнаградителна лихва са били индивидуално договорени по отношение на конкретния кредитополучател, като лихвеният процент е бил намален спрямо стандартния лихвен процент на банката за другите й клиенти. За неоснователно е преценено от съда и оспорването с оглед тяхната неравноправност на клаузата на чл.18.1 от общите условия към договора за кредит, предвиждаща начисляване на наказателна надбавка за забава на изпълнението. По повод това оспорване въззивният състав е приел, че тази клауза не поставя кредитополучателя в неравностойно положение спрямо кредитора и не е уговорена във вреда на първия, а съдържа нормална санкция за забава, която е в размер на законната лихва, която санкция и условията при които е предвидено да се начислява, не може да се отнесе към нито една от предпоставките за неравноправност по чл.143, ал.2 ЗЗП.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правните въпроси трябва да са от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд.

По въпросите, поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към подадената от адвокат С. Б. касационна жалба:

Първият въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, доводи и възражения на страните. Същият е обоснован с несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд досежно приетото, че договорът е подписан от ответника, че клаузите са индивидуално уговорени, което обаче е по правилността на обжалваното решение и не означава липса на обсъждане. Доколкото касаторът не сочи конкретен пропуск на съда в посочения смисъл, отговорът на въпроса не би се отразил на крайния резултат по спора.

Вторият въпрос изхожда от твърдение за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в несъобразяване с разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест, непроменена във въззивното производство, довело до извод за недоказан от ответника факт, за установяването на който обаче тежестта на доказване е била възложена на ищеца. Въпросът кореспондира с оплакването в касационната жалба срещу извода на апелативния съд за недоказаност от ответника на възражението, че процесният договор за кредит и приложенията към него не са подписани от него, за доказването на което не са му давани указания, като тежестта на доказване на това обстоятелство окръжният съд възложил на ищцовата банка. Предпоставилото въпроса процесуално нарушение на въззивния съд не може да обоснове искания достъп до касационно обжалване поради следното: В депозирания от адвокат Н. Б. писмен отговор е заявено, че не е ясно кой и в какво качество е подписал договора и приложенията към него от името на кредитора, както и не се установявало дали подписът за кредитополучател е положен от ответника. Т.е. липсва надлежно заявено възражение във връзка с твърдение, че подписите под документите не са на посоченото в договора лице като кредитополучател, или оспорване на тяхната автентичност, което е предпоставка за проверка по чл.193, ал.2 ГПК, каквато не е извършена от първоинстанционния съд. При тези данни, съдържащото се във въпроса твърдение за допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение при обосноваване на извода за недоказаност на възражението, че договорът не е подписан от ответника, освен че е по правилността на обжалвания акт, няма нужното за спора значение.

Третият въпрос от изложението не съответства на приетото от въззивния съд и на данните по делото досежно дефинирания в оспорените клаузи на чл.7.1 и чл.7.3 от договора ясен начин на определяне на възнаградителната лихва / цената на предоставения на кредитополучателя паричен ресурс/. Решаващ за отричане неравноправния характер на оспорените клаузи поради прилагане на изключението по чл. 144, ал.3, т.1 ЗЗП е мотивът, че същите обвързват цената на финансовата услуга – предоставен кредит, с индекс SOFIBOR, стоящ извън контрола на банката – кредитодател, срещу който извод на съда няма оплакване, съответно формулиран въпрос. При установен в договора начин на формиране на възнаградителната лихва като сбор от два компонента – лихвен индекс SOFIBOR и надбавка, всеки от които е определен като стойност, сочените във въпроса изисквания по отношение на метода на изчисление на съответния лихвен процент са неотносими към настоящия спор, като какъвто се преценява и съдържащият ги въпрос.

Първата част на четвърти въпрос предполага отговор на законово дефинирано понятие, а във втората му част, освен че не може да се отнесе към мотив на въззивния съд, изхожда от твърдение за клауза досежно условия, при които банката може едностранно да увеличи размера на лихвата по кредита, каквато не е обсъждана и не съществува в сключения между страните договор за кредит, в който промяната на възнаградителната лихва е договорена в случай на отпадане на преференцията поради прекратяване на Договор за ползване на пакет Частно банкиране. Аналогични са съображенията на настоящия състав по отношение и на последния пети въпрос, доколкото във въззивното решение не е обсъждана клауза, предвиждаща възможността на банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание, поради което и двата въпроса не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.

Касационният достъп не следва да се допусне и на основанията, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложено към подадената от адвокат Н. Б. касационна жалба.

Решението не се преценява като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, доколкото соченото основание е обосновано с оплакване за допуснати процесуални нарушения и неправилна от страна на съда преценка на факти по делото. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, въззивното решение следва да страда от такъв съществен порок, който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага извършването на преценка на доказателствата и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Извод за наличие на очевидна неправилност би могъл да бъде направен само при положение, че тя е обективно и явно установима непосредствено от прочита на решението - например, когато е видно, че въззивният съд е основал изводите си на правна норма, която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; когато решаващият извод е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на формалната логика и др. В случая не може да бъде направен извод някоя от примерно изброените или подобни на тях хипотези да е осъществена по отношение на обжалваното решение.

Предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК само са посочени, без обосноваване, което е достатъчно основание за препятстване достъпа до касация.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лв., на основание чл.78, ал.8 ГПК.

Възнаграждение в размер на общо 1600 лв. следва да се определи и на особените представители на касатора А. Е. Д. - адвокат С. Б. и адвокат Н. Б., БлАК, /по 800 лв. на всяка/ на основание чл.47, ал.6 ГПК, която сума ищецът, настоящ ответник по касация, следва да бъде задължен да внесе по сметка на ВКС.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК