Определение № 50095 от 27.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 621/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Н. Т., действащ в качеството на ЕТ „СИМЕТ - С. Т.“ с адрес на търговската дейност в [населено място], обл. Добрич, представляван от адв. С. М., срещу въззивно решение № 128 от 28.10.2021 г., постановено по в. т. д. № 416/2021 г. на Апелативен съд - Варна. С посоченото решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 260022 от 13.11.2020 г. по т. д. № 105/2018 г. на Окръжен съд - Добрич, е осъден С. Т. в качеството на ЕТ „СИМЕТ - С. Т.“ да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумите 37 054.12 лв. - неплатена главница, ведно със законната лихва от 16.04.2018 г. до окончателното плащане, 15 088.37 лв. - част от договорна лихва за периода 30.08.2014 г. - 15.04.2018 г., 1 377 лв. - такса за управление на кредит, и 16 529.71 лв. - санкционни лихви за периода 15.04.2015 г. - 15.04.2018 г., дължими по договор от 27.03.2012 г. за инвестиционен кредит по продукт „ДСК Евромост“, и разноски по чл.78, ал.1 ГПК. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Недопустимостта на решението е аргументирана с доводи, че ищецът „Банка ДСК“ ЕАД няма правен интерес да води осъдителен иск за вземанията си по договора за кредит предвид обстоятелството, че разполага с изпълнителен титул и е започнал принудително изпълнение срещу длъжника по реда на чл.521 ГПК въз основа на сключения за обезпечение на кредита договор за особен залог от 19.09.2013 г., а също и че исковото производство е проведено без конституиране на останалите съдлъжници по договора за кредит в качеството на ответници. Неправилността на решението е обоснована с оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата, за неправилно възприемане на фактическата обстановка по спора и за нарушение на материалния закон при формиране на решаващите изводи на съда за дължимост на претендираните с иска суми. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси: „ 1. За ищеца „Банка ДСК“ ЕАД налице ли е правен интерес да заведе настоящия осъдителен иск за процесното вземане, след като въз основа на договор за особен залог от 19.09.2013 г., който обезпечава това процесно вземане, на 19.07.2016 г. банката е вписала заявление за започване на изпълнение въз основа на този договор при ЧСИ Л. Т. с район на действие Окръжен съд - Добрич и е образувано изп. д. № 194/17 г., което е висящо и към настоящи момент между същите страни и на същото основание, което се развива по процедурата на чл.521 от ГПК; 2. Следва ли ищецът „Банка ДСК“ ЕАД при хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, да е уведомил длъжника ЕТ „СИМЕТ - С. Т.“ за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение; 3. Следва ли на длъжника да се начислява санкционираща лихва (представляваща по естеството си неустойка за забава) при липсата на погасителен план към договора за кредит“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос е обосновано с доводи, идентични с доводите в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение, а по втория въпрос - с доводи за неправилност на решението и с твърдения, че същото противоречи на задължителната практика в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Във връзка с третия въпрос са развити само оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно предпоставките за начисляване на санкционна лихва, без да се сочат основания по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по касация „Банка ДСК“ ЕАД - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е приел, че е сезиран с допустим осъдителен иск от „Банка ДСК“ ЕАД за заплащане на суми, дължими от ответника ЕТ „СИМЕТ - С. Т.“ на основание сключен договор за инвестиционен кредит от 27.03.2012 г., който е основателен за присъдените от първоинстанционния съд суми, представляващи непогасена до изтичане на крайния срок на договора главница, неплатени на падежа договорни лихви, такси за управление и санкционни лихви за забава. Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването на жалбоподателя - ответник ЕТ „СИМЕТ - С. Т.“ за недопустимост на иска и на постановеното по повод на него първоинстанционно решение поради предприето от ищеца „Банка ДСК“ ЕАД, въз основа на договор за особен залог, принудително изпълнение за удовлетворяване на претендираните с иска вземания и неконституиране на всички съдлъжници по договора за кредит като ответници в исковото производство. По отношение на първото оплакване съдът е препратил към определение № 155 от 12.03.2019 г. по ч. т. д. № 84/2019 г. на Апелативен съд - Варна, съдържащо произнасяне по допустимостта на осъдителния иск, като е възприел изводите в определението, че принудителното изпълнение по ЗОЗ не е процесуална пречка за водене на осъдителния иск за вземанията по кредита и че ако в резултат на него са продадени вещи на ответника - длъжник, той следва да представи в исковото производство доказателства за продажбата на вещите, за да бъде приспадната стойността им от задълженията му по кредита (каквито не са представени от ответника до приключване на съдебното дирене във въззивното производство). Относно второто оплакване въззивният съд е изложил съображения, че съдлъжниците по договора за кредит, които отговарят солидарно към кредитора за целия дълг, са обикновени, а необходими другари, поради което не се налага всички те да бъдат привлечени като ответници по иска и неучастието им в делото няма за последица недопустимост на постановеното от първоинстанционния съд решение. Разглеждайки по същество въззивната жалба на ответника, въззивният съд е констатирал, че с предявения осъдителен иск банката - кредитор претендира неплатена на падежа главница, лихви с настъпил падеж и санкционни лихви за просрочие на погасителни вноски по договора за кредит, чийто краен срок за издължаване е настъпил на 15.07.2015 г. съгласно подписания от страните анекс към договора № 3/29.08.2014 г. Предвид основанието на исковата претенция съдът е преценил, че уважаването на иска не е обусловено от обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради което не е обсъждал доводите на ответника - жалбоподател за ненадлежно обявяване на предсрочната изискуемост. По делото не е имало спор, че искът е насочен срещу ответника - едноличен търговец в качеството му на длъжник, а не на поръчител по договора за кредит, поради което въззивният съд се е произнесъл, че разпоредбата на чл.147 ЗЗД, на която ответникът се е позовал в защитата си срещу иска, е неприложима към спорното правоотношение. Ответникът е поддържал възражение за липса на погасителен план към договора за кредит, препятстващ възможността за установяване на падежа и размера на отделните погасителни вноски, но въззивният съд е счел възражението за неоснователно с оглед клаузите на чл.11 вр. чл.9.2 и чл.9.3 на договора за кредит, в които е уговорено олихвяването на кредита и изплащането на лихвите за ползването му да се извършва ежемесечно на 25-то число, като погасителните вноски се събират служебно от банката от средствата по открита за целта разплащателна сметка на кредитополучателя. След като е съобразил посочените уговорки, съдът е приел, че те позволяват определяне на размера на дължимите погасителни вноски и падежа на всяка от тях до настъпване на крайния срок за погасяване на кредита, съгласно анекс № 3/29.08.2014 г. - 15.07.2015 г. Въз основа на заключението на съдебноикономическата експертиза, изготвена в производството пред първата инстанция, съдът е приел за установено, че първата неплатена договорна лихва е с падеж 25.08.2014 г.; Договорните лихви, претендирани с исковата молба, са с падежи, настъпили в периода 25.09.2014 г. до 15.07.2015 г., като начисляването на лихви е продължило след 15.07.2015 г. и задължението за тях възлиза на 26 787.62 лв.; Непогасената главница с настъпил на 15.07.2015 г. падеж е в размер на 37 054.12 лв. (при отчитане на извършените от ответника плащания към банката); Към 16.04.2018 г. са начислени и санкционни лихви за просрочие, уговорени в чл.21 вр. чл.9.1 от договора за кредит, които - след съобразяване на изтеклата погасителна давност, релевирана с възражение от ответника, се дължат в размер на 16 259.71 лв. При така установения размер на задълженията въззивният съд е направил извод, че предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД осъдителен иск е доказан и основателен за присъдените с решението на първоинстанционния съд суми за главница, договорни лихви и такса за управление на кредита, както и за санкционната лихва до размер на сумата 16 259.71 лв. В съответствие с изводите до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в осъдителната му част и след частична отмяна на решението е осъдил ответника да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД сумата 16 259.71 лв. - санкционни лихви по договора за кредит. Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. Първият формулиран в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е от значение за допустимостта на обжалваното решение, за която Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. След преценка на съдържащите се във въпроса твърдения, с които е обоснована недопустимостта на обжалваното решение, и на фактите по делото съставът на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и няма основание да бъде допускано до касационно обжалване за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК. Кредиторът „Банка ДСК“ ЕАД е предявил срещу касатора, в качеството му на длъжник по договор за банков кредит, осъдителен иск с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на изискуеми непогасени вземания за главница, договорни и санкционни лихви и въз основа на евентуалното осъдително решение да се снабди с изпълнителен лист, за да се удовлетвори принудително чрез способите на изпълнителния процес от имуществото на своя длъжник. Обстоятелството, че въз основа на сключен за обезпечение на кредита договор за особен залог кредиторът е пристъпил към принудително изпълнение върху отделни имуществени активи на ответника, за да реализира вземанията си, произтичащи от същия договор за кредит, не води до недопустимост на осъдителния иск и не е процесуална пречка за провеждане на образуваното по повод на него исково производство. Както е посочено в мотивите към определение № 155 от 12.03.2019 г. по ч. т. д. № 84/2019 г. на Апелативен съд - Варна, с което е отменено определение на Окръжен съд - Добрич за прекратяване на производството по предявения от „Банка ДСК“ ЕАД осъдителен иск и делото е върнато за произнасяне по иска, пристъпването към изпълнение върху заложено по реда на ЗОЗ имущество поради неизпълнение на обезпеченото със залог задължение не е процесуална пречка за предявяване на осъдителен иск за изпълнение на задължението, тъй като осъдителното решение по иска ще съставлява изпълнително основание, въз основа на което кредиторът ще може да насочи принудително изпълнение върху всяка вещ или вземане на длъжника, а не само върху заложеното имущество; В случай на удовлетворение на кредитора чрез продажба на заложено имущество искът ще подлежи на отхвърляне като неоснователен - изцяло или само за погасената в резултат на продажбата част от дълга, но самата висяща процедура по ЗОЗ не води до недопустимост на иска. Ответникът е съдлъжник по договора за кредит, на който е основан осъдителният иск, и наличието на други съдлъжници, неучастващи като ответници в исковото производство, също не се отразява на допустимостта на иска и на постановените по повод на него съдебни решения. Правната доктрина и съдебната практика са категорични, че солидарните длъжници в едно правоотношение са обикновени, а не необходими другари, и нямат съвместна процесуална легитимация, налагаща едновременното им участие като ответници в производството по предявен от кредитора иск. По изложените съображения няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост във връзка с поставения от касатора въпрос. Вторият въпрос - за необходимостта от обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК като предпоставка за успешно провеждане на иска по чл.422, ал.1 ГПК, не е част от предмета на спора, разрешен с обжалваното решение, и не е обуславящ за постановения с решението правен резултат. Въззивният съд не е разглеждал установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за съществуване на вземане по договор за кредит, обявен за предсрочно изискуем, а се е произнесъл по осъдителен иск за вземания, произтичащи от договор за кредит с настъпил краен срок за погасяване на кредита. По делото има данни за проведено от кредитора „Банка ДСК“ ЕАД заповедно производство и за издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК за непогасени вземания по същия договор за кредит, но това производство не е последвано от исково производство по чл.422, ал.1 ГПК. В производството по осъдителния иск кредиторът не се е позовавал на предсрочна изискуемост, поради което поставеният въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване и разрешенията, дадени от ОСГТК на ВКС в Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г., са неотносими. Касаторът не е посочил и не е обосновал допълнителни предпоставки от кръга на тези по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК във връзка с третия въпрос - за дължимостта на санкционните лихви по кредита. Поради това, дори въпросът да е релевантен за изхода на спора, при липса на надлежно въведен и обоснован селективен критерии по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване. Изложените във връзка с въпроса доводи за неправилност на изводите на въззивния съд по повод задължението за плащане на санкционни лихви и техния размер са извън приложното поле на касационното обжалване и не подлежат на обсъждане в стадия на производството по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,