Определение № 957 от 28.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 202/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 9403/20.11.2024 г. на Я. И. Я. и Д. А. К., [населено място], чрез адвокат К. Г., и насрещна частна касационна жалба вх. № 9956/05.12.2024 г. на И. Б. К., [населено място], чрез адвокат Н. А., срещу въззивно определение № 359/04.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 431/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив. В жалбите се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение, с искане за неговата отмяна в обжалваните части. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба на Я. Я. и Д. К. се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. При извършване на преценката по чл. 78, ал. 5 ГПК какви са правомощията на съда в изпълнение на задължението да изследва дали уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно; 2. Следва ли при определяне на размера на адвокатското възнаграждение съдът да отчете фактическата и правна сложност на делото и продължителността на съдебния процес. Ответникът по частната касационна жалба на Я. Я. и Д. К. – И. К., чрез адвокат Н. А., е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към насрещната частна касационна жалба на И. К. се поддържа, че са налице на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. При приложение нормата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, следва ли съдът да направи проверка на основанията предвидени в посочения текст на закона, свързани с приложението на тази разпоредба; 2. Когато се прилага нормата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, следва ли страните в договора да посочат размер на адвокатско възнаграждение, което евентуално ще се присъди от съда при произнасяне на делото; 3. Следва ли съдът при изложени оплаквания и доводи в жалбата да ги обсъди от гледна точка приложението на нормата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв; 4. При определяне размера на адвокатското възнаграждение, в случай че съдът е приел за основателно приложението нормата на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, следва ли съдът, при определяне на този размер, да прецени и приложи и общото правило на чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност. Частната касационна жалба на Я. И. Я. и Д. А. К. срещу въззивното определение е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Подадената като „насрещна частна касационна жалба“ на И. К. е насочена срещу въззивното определение в частта, с която К. е осъден да заплати на адвокат М. З. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата 4000 лева – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по гр. д. №3484/2022 г. на РС-Пловдив. Тази жалба е процесуално недопустима. Съобразно установената съдебна практика на ВКС /определение № 239/18.01.2024 г. по ч.гр. д. № 4841/2023 г., III г.о., и посочените в него определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/ в ГПК не е уреден институтът на насрещна частна жалба. В чл. 275, ал. 2 ГПК изрично са изброени нормите от уредбата на въззивното производство, които намират приложение и в частните производства, но чл. 263, ал. 2 ГПК не е сред тях. Допълнителен аргумент за недопустимостта на насрещната частна касационна жалба е и фактът, че срещу обжалваната от И. К. част на въззивното определение, не е подадена самостоятелна частна жалба от насрещната страна- адвокат М. З.. Следва да се посочи и това, че дори подадената от И. К. жалба да се разглежда като частна касационна жалба /не „насрещна“/, то същата следва да се остави без разглеждане като просрочена, тъй като препис от обжалваното определение № 359/04.11.2024 г. по гр. д. № 431/2024 г. на АС-Пловдив е връчен на жалбоподателя на 11.11.2024 г., а частната жалба с вх. № 9956 е подадена на 05.12.2024 г. - т.е. след изтичане на едноседмичния преклузивен срок – 18.11.2024 г. По частната жалба на Я. Я. и Д. К.: При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о., констатира следното: С въззивното определение е отменено определение № 2032/19.07.2024 г. по гр. д. № 3450/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив и е изменено решение № 605/09.05.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, като И. К. е осъден да заплати на Д. К. и Я. Я. по 4000 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение, и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв да заплати на адвокат М. З. сумата 4000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по гр.д. № 3484/2022 г. на Районен съд – Пловдив. Въззивният съд е приел, че с решение № 1828/25.04.2023 г. по гр.д. №3483/2022 г. на РС-Пловдив е отхвърлен предявеният от И. К. против Я. Я. и Д. К. иск за допускане изкупуване от ищеца на продадените от К. на Я. 1/2 ид. ч. от три недвижими имота. С решението И. К. е осъден да заплати на Д. К. направените в производството разноски в размер на 7 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, а на адв. М. З. адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. за предоставената безплатна правна защита на ответника Я. Я.. С решение № 1391/15.11.2023 г. по в. гр. д. № 1913/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив първоинстанционното решение е обезсилено поради родова неподсъдност на спора и делото е изпратено по компетентност на Окръжен съд - Пловдив. При новото му разглеждане с решение № 605/09.05.2024 г. по гр.д.№ 3450/2023 г. на ОС-Пловдив искът на К. отново е отхвърлен, като последният е осъден да заплати на Д. К. разноски от 7 000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, на Я. Я. сумата 8 500 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение по в. гр. д. №1913/2023 г. на ОС-Пловдив, а на адв. М. З. сумата 8 048 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита на Я. Я. по гр. д. 3484/2022 г. на РС - Пловдив. Прието е, че И. К. е подал молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението в частта на разноските, като своевременно е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на заплатените адвокатски хонорари. С определение № 2032/19.07.2024 г. по гр.д. № 3450/2023 г. на ОС-Пловдив са преценени като неоснователни твърденията на молителя за недължимост на разноските за производствата, приключили с обезсилване на първоинстанционното решение, както и за прекомерност на присъдените с решение № 605/09.05.2024 г. по гр.д.№ 3450/2023 г. на ОС-Пловдив разноски за адвокатски възнаграждения. Въззивният съд е приел, че доводите на И. К. относно различието на делата, приключили с обезсилването на решение № 1828/25.04.2023 г. по гр.д. №3483/2022 г. на РС-Пловдив, и производството пред окръжния съд, са неоснователни. Делото, образувано пред Районен съд – Пловдив, чието решение впоследствие е обезсилено поради родова неподсъдност, и продължилото пред Окръжен съд – Пловдив като първа инстанция, е едно исково производство и направените разноски, както пред районния съд и окръжния съд като въззивна инстанция, така и пред Окръжен съд-Пловдив като първа инстанция, следва да бъдат разпределени съобразно неговия изход. За основателно е преценено възражението за прекомерност на присъдените адвокатски възнаграждения. Въззивният съд е приел, че съобразно решение от 25.01.2024г. на СЕС по дело С-438/22 съдът не е обвързан от размера посочен в Наредба № 1/2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения. Поради това, при преценка на фактическата и правна сложност на делото, съдът е счел, че присъдените разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, респ. присъдено такова в хипотезата на чл. 38 от ЗАдв, като прекомерни следва да бъдат редуцирани. Съдът е присъдил по 4000 лева: на Д. К. – разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред Районен съд-Пловдив, на Я. Я. – разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред Окръжен съд-Пловдив и на адвокат З. за оказаната безплатна правна защита на Я. в производството Районен съд-Пловдив. Върховният касационен съд, състав на II г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението, поради липса на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Така поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК не могат да предпоставят допускане до касационно обжалване на определението. Те са свързани със приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК и са решени в съответствие с цитираната от касаторите съдебна практика на ВКС. Съгласно т. 3 от ТР № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. Фактическата сложност се обуславя от широкия кръг обстоятелства, които се изследват и установяват в съдебното производство като релевантни към правния спор, а правната сложност произтича от преценката за основателността на претенциите. В случая при присъждане на адвокатските възнаграждения, с оглед възражението за тяхната прекомерност, са отчетени фактическата и правна сложност на делото и осъществената правна защита. След съобразяване на материалния интерес /общ материален интерес по иска чл.33, ал.2 ЗС за изкупуване – 51 374, 55 лева/, вида на спора, повдигнат пред Пловдивския окръжен съд, данните за извършената работа и фактическата и правна сложност на делото, въззивният съд с счел, че с оглед Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, може да се определи размер на адвокатско възнаграждение за защитата по гр. д. № 3450/2023 г. на ОС-Пловдив за Д. К. и по в.гр.д. №1913/2023 на ОС-Пловдив за Я. Я. по-нисък от предвидения /4760 лева/ в Наредба № 1/2004г. на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното определение не може да се допусне в сочените хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По направеното искане за присъждане на разноски на И. К. следва да се посочи, че такива не следва да се присъждат за настоящото производство по частната касационна жалба, тъй като според константната съдебна практика производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.