Определение № 5450 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5431/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. П. Т., чрез адвокат В. Н., срещу решение № 160 от 25.10.2023 г. по в.гр.д.№ 231/2023 г. на Окръжен съд-Разград, с което е потвърдено решение № 133 от 14.06.2023 г. по гр.д.№ 111/2022 г. на Районен съд-Исперих в частта, с която е прието за установено по предявения от А. Х. Х. против Л. П. Т. положителен установителен иск за собственост, че ищцата А. Х. Х. е собственик, на основание наследяване и съдебна делба, на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], с площ 3602 кв.м., и е отменен нотариален акт № 90/21.06.2018 г. на нотариус с район на действие Районен съд-Исперих досежно този имот. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, отмяната му и отхвърляне на предявения положителен установителен иск за собственост. Насрещната страна А. Х. Х., в депозиран чрез адв. С. отговор на касационната жалба, излага становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за правилност на същото. Върховния касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Делото има за предмет предявен от А. Х. против Л. Т. положителен установителен иск за собственост – за приемане за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик, на основание наследяване и съдебна делба, на нива, находяща се в землището на [населено място], в местността “Б.”, с проектен номер ***и с проектна площ от 3.602 дка, представляваща реална част от имот № ***по плана за земеразделяне, поставена в неин дял с решение № 96 от 07.07.2012 г. по гр. д. № 118/2011 г. на РС-Исперих, влязло в сила на 17.08.2012 г. Ответникът е заявил придобиване на имота по давност, с твърдения за упражнявано непрекъснато, спокойно и явно владение върху имота от 2006г. – 2007 г. до предявяване на настоящия иск. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният имот е нанесен като поземлен имот с идентификатор № ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-1444/07.08.2018 г. на изпълнителния директор на АГКК, с трайно предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – нива, видно от скица № 15-36151-17.01.2022 г. на СКГГ гр. Разград. Процесният имот, както и други имоти, са били съсобствени на наследниците на Х. Х. Х. и Ф. Х. Х., починали, съответно, през 1983 г. и 1986 г., сред които ищцата, брат й И. Х., разпитан като свидетел по настоящото дело, и майка й Ю. Х. Х., като с влязло в сила решение от 28. 11. 2011 г. по гр. д. № 118/2011 г. по описа на РС – Исперих е допусната съдебна делба на имота (както и на други имоти), а с решение № 96 от 07. 07. 2012 г. по гр. д. № 118/2011 г. по описа на РС – Исперих същият е разпределен в дял на ищцата. С нотариален акт № 90/21. 06. 2018 г. ответникът Л. П. Т. е признат за собственик по давност на процесния имот. Същият е обработвал имота „срещу рента“ от началото на 90-те година на миналия век. През 2005 - 2007 г. е провел разговор със св. И. Х. – брат на ищцата, който му предложил да изкупи наследствените от неговия баща земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място]. Ответникът се съгласил и заплатил на свидетеля цена за неговите ниви (които не са предмет на делото). През 2012 г., след приключване на съдебното производство за делба на наследствените имоти, за което било образувано гр. д. № 118/2011 г. на РС-Исперих, ответникът бил уведомен за изхода му от св. Х. и последният му продал имот, поставен в негов дял при делбата, с договор за покупко-продажба, сключен в нотариална форма. По отношение на останалите земеделски имоти, поставени в дял на ищцата и нейната майка, не бил сключен договор за продажба. Майката на ищцата уверила ответника, че няма да има проблеми от страна на А. Х.. Тъй като липсвало дадено от ищцата пълномощно за прехвърляне на поставените в неин дял ниви, майката поръчала на св. Х. да каже на ответника да предприеме необходимите действия, за да се снабди с документ за собственост по законния ред. В обясненията, дадени по реда на чл. 176 ГПК, в проведеното на 07. 03. 2023 г. заседание, Л. Т. е заявил, че не познава и никога не е виждал ищцата А. Х., не е упълномощаван от нея да владее нивите и да ги придобива на основание сделка. Имал доверие на майката и брата на ищцата, които го уверявали, че няма да има проблем с нейните наследствени дялове. Ищцата А. Х. е заминала да живее в Турция през 1989 г. и е предоставила на своята майка управлението на наследствените имоти. Преди три години трето неучастващо по делото лице се свързало с нея с намерение да купи нейните ниви, но същата отказала да ги продаде. През 2021 г., когато поискала да се разпореди с имотите си след извършената съдебна делба, установила, че за процесната нива ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост по давност. Тя не е знаела, че ответникът упражнява владение върху наследствените имоти. От правна страна въззивният съд е приел, че от събраните доказателства се установява единствено, че след 2007 г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху процесния имот, но не и че тази фактическа власт покрива характеристиките на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. За недоказани са намерени твърденията на ответника за договорена през 2007 г. с ищцата продажба на наследствената част на ищцата от процесните имоти, поделени впоследствие, през 2012 г., между наследниците. Дори ответникът да е получил уверение от майката на ищцата, че последната няма да възрази на продажбата, не е установено знанието на А. Х., че ответникът владее нейните имоти. Самият ответник е признал, че не е бил упълномощен от нея нито за сключване на разпоредителни сделки с нейния имот, нито да ползва същия. Направен е извод, че не е налице една от кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност – упражнявано явно владение в периода 2007-2018 г. по отношение на ищцата. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставя въпросът дали за придобиване на недвижим имот по давност е достатъчно да се установи осъществявано постоянно, непрекъснато, явно и спокойно владение или е необходимо да се уведомява собственикът на имота за упражняваното владение. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр.д.№ 1117/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 32 от 02.04.2019 г. по гр.д.№ 1816/2018 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 223 от 05.04.2006 г. по гр.д.№ 14/2006 г. на ВКС, І г.о., решение № 239 от 29.05.1996 г. по гр.д.№ 91/1996 г., решение № 872 от 13.02.2006 г. по гр.д.№ 259/2005 г. на ВКС, І г.о. Въпросът е свързан с елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС – дали фактическият състав включва и изискването намерението за своене на вещта да е противопоставено на собственика й и чрез какви действия. В посочените от касатора решения се застъпва становището, че придобиването по давност на недвижим имот изисква по отношение на същия да е упражнявано владение, което да е постоянно, непрекъснато, несъмнително, явно и спокойно. Изводът дали е основателно позоваването на придобивната давност, т. е. дали недвижимият имот е придобит по давност, изисква комплексна преценка на всички доказателства относно това упражнявана ли е фактическа власт върху имота, има ли тя характеристиките на владение по смисъла на чл. 68 ЗС, действа ли презумпцията на чл. 69 ЗС и оборена ли е тази презумпция. Посочените от касатора решения на ВКС (р ешение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС II г. о. и Решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр.д.№ 1117/2018 г. на ВКС, ІІ г.о.) касаят придобивна давност в хипотеза на завладяване на чужд имот. Настоящият случай е друг – ответникът е установил фактическа власт върху процесния недвижим имот на облигационно основание – договор, който факт е приет за безспорно установен, с оглед твърденията на страните и показанията на разпитаните по делото свидетели. Когато фактическата власт е установена като държане, на облигационно основание, упражняващият фактическата власт има качеството на държател, презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена и е необходимо изрично да демонстрира пред собственика промяната на държането във владение (на намерението си да започне да свои имота), за да придобие същия по давност. В този смисъл е и практиката на ВКС - решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, II ГО. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото Л. П. Т. следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцата А. Х. Х. сумата 1000 лв. разноски за касационната инстанция, направени за заплащане на адвокатско възнаграждение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,