Определение № 5790 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1020/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. Р., чрез адв. П. А., срещу решение № 312 от 05.12.2024 г. на Окръжен съд – Добрич по в. гр. д. № 365/2024 г., в частта му, с която след частична отмяна на решение №10/26.02.2024г. по гр.д.№317/2022г.на РС-Балчик, е отхвърлен искът на И. С. Р. против М. И. К., Д. А. К., З. Д. А. и Е. Р. А. за делба на ПИ с идентификатор * находящ се в [населено място], [община], [улица], с площ от 1042кв.м., на самостоятелен обект/без идентификатор по КККР/, представляващ жилище с площ от 70кв.м., състоящо се от входно антре, коридор, две стаи /спалня и кухня-трапезария/ и санитарно помещение/баня и тоалетна/, находящо се в южната част от жилищна сграда с идентификатор * и на селскостопанска сграда с идентификатор *** със застроена площ от 27кв.м., както и е отхвърлено искането на И. С. Р. по чл. 344 ал. 2 ГПК.

Касаторът твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. второ ГПК, поставяйки следните правни въпроси:

1.Приложима ли е презумпцията на чл. 69 от ЗС в отношенията между сънаследници на недвижим имот? Достатъчно ли е сънаследник на недвижим имот да упражнява фактическа власт върху целия имот, за да се приеме, че е завладял дяловете на другите сънаследници за себе си? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и решение N9140/17.03.2006 г. по гр.д. N9797/2005 г. по описа на ВКС, ГК, I г.о.

2. Задължен ли е въззивният съд, в мотивите на въззивното решение, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и всички доводи и възражения на страните, изложени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба и да изложи изрични и ясни мотиви защо не ги приема? Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС; решение № 202/ 02.06.2010г. по гр.д. № 92/2009г. на ВКС, I г. о.; решение №97/08.02.2012г. по гр.д. № 510/2011г. на ВКС, II г. о.; решение № 9409/28.02.2013г. по гр.д. № 959/2011г. на ВКС, I г.о.; решение № 209/26.09.2014г. по гр.д. № 9212/2014г. на ВКС, I г.о.; решение № 963/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, II т.о.; решение №324/22.04.2010 г. по гр.д. №1413/2009 г. на ВКС, IV г.о. и решение №157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на касационната жалба, от М. И. К., Д. А. К., З. Д. А. и Е. Р. А., чрез адв. М. В., с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че заявените за делба имоти са бивша собственост на съпрузите И. Р. А., починал на 05.12.2000г. и З. С. А., починала на 01.10.2002г. Наследници по закон на И. А. и З. А. са синът им С. И. Р., починал на 07.01.2016г., и дъщеря им - ответницата М. И. К..

И. А. и З. А. са прехвърлили срещу задължение за гледане и издръжка на дъщеря си М. И. К. 1/2 ид.ч. от дворното място и северното жилище от построената в него жилищна сграда /нот. акт №69, нот. дело №2071/1995г./. Към датата на сключване на договора М. К. е имала сключен граждански брак с Д. А. К.. С нотариален акт №58, дело №1191/1997г. И. А. и З. А. са прехвърлили на своя внук И. С. Р. срещу задължение за издръжка и гледане 1/2 ид. ч. от дворното място и южното жилище, намиращо се в него, като този договор е развален с влязло в сила решение. Така след смъртта на И. А. 1/2 ид.ч. от дворното място и самостоятелното южно жилище са придобити от съпругата му З. А., дъщеря му М. К. и сина му С. Р. при квоти: 4/6 ид.ч. за съпругата и по 1/6 ид.ч .за двамата низходящи.

На 14.06.2002г. З. А. е прехвърлила срещу задължение за гледане и издръжка на внучката си З. Д. А. собствените си 4/12 ид. ч. от дворното място и 4/6 ид. ч. от южното жилище / нот.акт №50, нот. д. №430 от 2002г./. Разпоредителната сделка е сключена по време на брака на З. А. с Е. Р. А..

При съобразяване на горното въззивният съд е приел, че след смъртта на З. С. А. през 2002г. вещните права върху 1/2 ид.ч. от дворното място /останалата 1/2 ид.ч. е притежание на съпрузите К. по силата на договора от 1995г., както и северното жилище, които права ищецът не оспорва/ и върху самостоятелното южно жилище са преминали в патримониума на бащата на ищеца С. Р. и ответницата М. И. К. по силата на наследственото правоприемство в обем на по 1/6 ид.ч. за всеки и на З. Д. А. и съпруга й Е. Р. А. в обем на 4/6 ид.ч. по силата на договора от 2002г.

С. И. Р. е починал на 07.01.2016г., като е оставил за наследници ищеца и дъщеря си, но последната е направила отказ от наследството, останало от баща й, предвид на което и нейната част от наследството уголемява дела на брат й- ищецът по делото.

Съдът е посочил, че е спорно между страните дали ищецът има права върху процесния имот, предвид въведеното от ответниците възражение за придобивна давност. Прието е, че от показанията на разпитаните по делото свидетели П. К./съжителстваща на съпружески начала с ищеца от 2007г./, И. Н. И., Д. П. В. /втори братовчед на ищеца по майчина линия/, С. А. Т., К. К. К. и Д. Д. Д., фактическата власт върху процесните имоти е установена от ответниците.

До около 1990г. бащата на ищеца живял в една барака в двора, после заминал в града. Според св.П. К. ищецът живял в имота до преди смъртта на дядо си, а след това е ходил до портичката, не е влизал вътре, но свидетелката не знае защо. Свидетелката И. И. виждала ищеца два-три пъти пред портата, имотът бил ограден с много висока ограда, портите били високи. Предполага, че е търсил роднините си, че може да е имало звънец и той да е чакал да му отворят. Ищецът споделял със св. Д. В., че иска да се види с роднините си, да говори с тях, че ходил там, но те имали много висока ограда, над 2 м., и не можело да се влезе, когато е заключено. Имотът не е същият като преди - сега има ограда, къщата е измазана, покривът е оправен, ответниците направили таванска стая, направена била изолация, мазилки. Е. А. си мазал къщата, полагал гипс картони, изолации, правил пътеки в двора. Е. А. от 20 години живеел там. Ищецът не е живял в къщата, в която живеел Е. А.. Ответниците ползвали имота като техен.

При така приетото за установено, въззивният съд е направил извод, че ответниците са установили самостоятелна фактическата власт върху процесните имоти след смъртта на наследодателката З. С. А. през 2002г. Ответниците са показали с действията си по подобряване, ограждане и заключване, че считат имота за собствен и че владеят имота за себе си, като ищецът не е имал достъп до същия въпреки изразеното от него желание да го посети. За него е било известно, че роднините му са завладели имота и е можел да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Налице е осъществявано от ответниците владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС, което е продължило повече от 20 години, респ. изпълнено е и изискването за минимална продължителност, т.е. за срока по чл.79, ал.1 от ЗС, довело до придобиване собствеността.

В заключение въззивният съд е направил извод, че щом като процесните имоти понастоящем не са съсобствени между страните, неправилно е допусната делбата им и е след отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил иска.

Неоснователни са доводите на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по неконкретизирано възражение за придобивна давност, поради което и е налице основанието на чл. 280, ал.2, предл. второ ГПК за допускане на касационно обжалване – поради вероятна недопустимост на въззивното решение. В случая въззивният съд се е произнесъл по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Произнасянето по неконкретизирано възражение няма за последица постановяване на недопустимо решение, а е въпрос по правилността на обжалвания акт и би могло да е основание за отмяната му поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила – касационно основание по чл. 293, ал.2, предл. второ ГПК.

С оглед мотивите на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставения втори процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по предмета на спора. Този правен въпрос е от значение за конкретното дело, като е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната практика на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, според която задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. В случая въззивният съд е направил извод за неоснователност на иска, без да се произнесе по въведените с отговора на въззивната жалба конкретни доводи, че ответниците са били държатели, а не владелци на идеалните части на ищеца.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,