Определение № 60298 от 06.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 48/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. С. Н. чрез адв. С. Ил. Л., срещу въззивното решение № 4812/07.08.2020 г. по гр. д. № 6056/2019 г. на Софийския градски съд, ГК, IV - Д състав, с което е потвърдено решение № 81312/02.04.2019 г. по гр. д. № 33108/2018 г. на Софийския районен съд, 76-ти състав.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, изхожда от легитимирана страна, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответника по касация В. С. Н. не е подаден отговор в срока по чл. 287 ГПК.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

С въззивното решение, предмет на касация, е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Е. Н. /сега жалбоподателка/ срещу В. Н. иск за делба на трети жилищен етаж със застроена площ от 137 кв. м., находящ се в триетажна жилищна сграда с гаражи и тавански жилищен етаж, с адрес: [населено място], район „В.“, [улица], представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ............

По делото е установено, че поземленият имот, в който се намира делбеният имот, произхожда от Д. Н. С., който е починал на 09.10.1973 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Е. И. С., починала на 07.03.1994 г., и дъщеря М. Д. Н.. М. Н. е починала на 13.08.2007 г. и е оставила за наследници по закон съпруг С. К. Н., починал на 06.10.2013 г., и деца Е. С. Н. - ищца, и В. С. Н. - ответник.

Със заявление с нотариална заверка на подписите от 12.08.1993 г. Е. И. С. и М. Д. Н., в качеството на собственици на дворното място, находящо се на [улица], потвърдили съгласието си В. С. Н. да строи започнатия строеж на триетажна масивна къща с тавански етаж и гаражи. Заявлението е вписано на 11.11.1994 г.

Представен е акт за узаконяване № 49/15.07.1993 г., издаден от гл. архитект на Столичния народен съвет, според който се узаконява построената през м. август 1991 г. /неправилно посочено в мотивите към въззивното решение „1989 г.“/, без строителни книжа, триетажна жилищна сграда и мансарден етаж с гаражи, находяща се в [населено място], [улица].

С н. а. № .../17.11.1994 г. ответникът В. Н. е признат за собственик на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 З. /отм./ на триетажна жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], понастоящем с идентификатор ...............

Легитимирайки се за собственик, с н. а. № ..../07.02.1997 г. ответникът продал на „И. Т.“ Е. цялата триетажна жилищна сграда с гаражи и тавански жилищен етаж.

С н. а. № ...../14.08.1998 г. „И. Т.“ Е. учредило на ответника право на ползване върху третия жилищен етаж и таванския мансарден етаж от сградата, и същевременно продало същите обекти на М. В. Н..

От своя страна с н. а. № .../29.01.2003 г. М. Н. продала третия етаж на В. Р. Г., който с н. а. № ..../18.04.2006 г. го прехвърлил на „Б.“ Е..

Представено е постановление за възлагане от 09.11.2017 г., вписано на 26.01.2018 г., по силата на което третият жилищен етаж, собственост на „Б.“ Е., е продаден на Н. Ю. Д..

Въззивният съд приел, че обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт № ...../17.11.1994 г. е оборена, тъй като към момента на изразеното от съсобствениците на земята Е. С. и М. Н. съгласие ответникът да строи по предвидената за това форма и ред по чл. 56, ал. 2, т. 2 З. /отм./ и преди вписване на заявлението в нотариалните книги, триетажната сграда вече е била изцяло изградена, възникнала е като самостоятелен обект и по силата на приращението /чл. 92 ЗС/ е станала собственост на собствениците на поземления имот Е. С. и М. Н. - наследници по закон на общия на страните наследодател Д. С., а ответникът не е придобил собствеността в резултат на реализирано право на строеж, тъй като не е установено такова да е било надлежно учредено в негова полза.

Въззивният съд приел, че договорът, сключен с н. а. № ..../07.02.1997 г., с който ответникът продал на „И. Т.“ Е. цялата жилищна сграда, е действителен, макар към този момент продавачът да не е притежавал правото на собственост, но не поражда вещнотранслативно действие. Изводът, че продажбата на чужда вещ не е нищожна сделка, е утвърден в непротиворечивата съдебна практика и следва от наличието на правила за уреждане на отношенията между продавача и купувача в подобни случаи - чл. 188 - чл. 192 ЗЗД, включително от възможността договорът да бъде развален - чл. 189 ЗЗД. Липсата на вещноправен ефект на договора не опорочава облигаторното му действие и докато страните са валидно обвързани от него продавачът продължава да дължи изпълнение на задължението си да прехвърли собствеността. Същевременно със смъртта на родителите на страните - на 13.08.2007 г. и съответно на 06.10.2013 г., по силата на наследствено правоприемство за всяка от страните е възникнало право на собственост върху 1/2 ид. ч. от наследствения имот, в т. ч. върху делбения трети етаж на жилищната сграда. Понеже към момента на откриване на наследството договорът за покупко-продажба, сключен с н. а. № .../1997 г. е валиден, с преминаване в патримониума на ответника на правото на собственост до размер на 1/2 ид. ч. е настъпил вещнотранслативният ефект на сключената от него по-рано разпоредителна сделка. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че всички последващи сделки по веригата са породили вещнотранслативния си ефект по чл. 24, ал. 1 ЗЗД, считано от съответния момент на сключването им. Ето защо към датата на предявяване на иска за делба - 25.05.2018 г., ответникът вече не е бил собственик на 1/2 ид. ч. от делбения трети етаж.

Съдът посочил, че извод в обратен смисъл не следва от обстоятелството, че след сделката от 07.02.1997 г. не са извършвани други сделки, по силата на които ответникът да е придобил собствеността.

Съдът посочил и това, че при придобиване на собственост чрез правна сделка следва да се осъществи юридическият факт на сделката /волеизявление и постигане на съгласие/, въз основа на който, на основание чл. 24, ал. 1 ЗЗД, се прехвърля и собствеността. В някои случаи е възможно да се раздели юридическият факт /сделката/ и настъпването на последиците му във времето. Това е така при продажба на чужда вещ, която ще породи вещен ефект, ако продавачът придобие впоследствие собствеността, а също и при сделка, при която вещното действие е отложено под условие или срок по волята на страните. В тези случаи се приема, че сделката е валидно извършена, но вещнопрехвърлителният ѝ ефект ще се породи в един по-късен момент. В случая е налице валиден договор за прехвърляне на права и последващо наследяване на 1/2 ид. ч. от делбения имот от ответника, при което до посочения размер се е проявил вещнопрехвърлителният ефект на разпоредителната сделка от 1997 г., правото на собственост е излязло от патримониума на продавача /ответника/ и е преминало към първия купувач, а впоследствие - към последващите купувачи, като към момента на подаване на исковата молба процесният трети етаж е бил придобит на публична продан от Н. Д.. След като по делото е останало недоказано ответникът да е съсобственик, то предявеният иск за делба обосновано е отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК и поставя въпросите:

1. Възможно ли е сделките, оформени в периода от 07.02.1997 г. до 18.04.2006 г., преди откриване на наследството на родителите на ищцата и ответника, наречени от въззивния съд „верига от сделки“, както и постановлението за възлагане от 09.11.2017 г., изготвено след откриване на наследството на родителите на ищцата и ответника, но въз основа на предходните договори, да не са породили вещноправен /вещнотранслативен/ ефект и въпреки това да са действителни;

2. Поражда ли вещноправен /вещнотранслативен/ ефект продажбата на чужда вещ, ако впоследствие „продавачът“ по сделката с чуждата вещ придобие собствеността върху „продадения“ чужд имот и имат ли такъв вещноправен /вещнотранслативен/ ефект последващите сделки, респективно постановления за възлагане, имащи за предмет чуждата вещ;

3. Фактът, че ответникът, който е продавач на изцяло чужд недвижим имот по договора за покупко-продажба от 07.02.1997 г., е станал съсобственик на този недвижим имот /собственик на идеална част от имота/ на основание наследство след сключването на договора за продажба на чуждия имот, може ли с обратна сила да възстанови липсващия вещноправен /вещнотранслативен/ ефект на този договор за продажба на чуждия имот и съответно може ли с обратна сила да се възстанови липсващият вещноправен /вещнотранслативен/ ефект на всички последващи сделки /договори/ с имота, както и на постановлението за възлагане, при положение, че съответните прехвърлители по договорите, респективно длъжникът по изпълнителното дело, не са били собственици на имота към момента на сключването на договорите, респективно към момента на издаване и влизане в сила на постановлението за възлагане.

По така поставените въпроси жалбоподателката поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 242/11.09.2013 г. по гр. д. № 65/2011 г. на ВКС, I-во г. о.

По тези въпроси жалбоподателката поддържа и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При същото основание поставя и въпроса: дали продажба при публична продан на чужд недвижим имот се възстановява с обратна сила липсващият вещнотранслативен ефект на сделката за продажба на чужд имот изцяло или частично, ако прехвърлител на длъжника по публичната продан е придобил впоследствие правото на собственост върху имота или идеални части от него.

На последно място жалбоподателката поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното решение.

Поддържаните предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С решение № 242/11.09.2013 г. по гр. д. № 65/2011 г. на ВКС, I-во г. о., касационното обжалване е допуснато освен по други, и по въпроса: възможно ли е договорът за продажба, обективиран в н. а. № ..., н. д. № ....от 2000 г., да не е породил вещноправен ефект и въпреки това да е действителен. Прието е, че продажбата на чужд имот е действителна сделка, но не поражда вещнотранслативни последици, тъй като продавачът не притежава правото на собственост. Същото разрешение е дадено и в обжалваното решение, поради което не може да се приеме, че то противоречи на практиката на ВКС. В решението на тричленния състав на ВКС е посочено и това, че едва месец след продажбата е отменено отчуждаването на продадения имот, който до този момент е бил в патримониума на общината, и имотът е постъпил в имуществената сфера на продавача, като е прието, че този факт не може с обратна сила да възстанови липсващия вещнотранслативен ефект на сделката. Следователно с тази сделка продавачът не е извършил отчуждаване на имота и вещта е останала в неговия патримониум. В обжалваното решение е прието, че понеже към момента на откриване на наследството договорът за покупко-продажба, сключен с н. а. № ..../1997 г., е валиден, с преминаване в патримониума на ответника на правото на собственост до размер на 1/2 ид. ч. е настъпил вещнотранслативният ефект на сключената от него по-рано разпоредителна сделка. Независимо от това касационното обжалване не може да бъде допуснато предвид различния характер на производствата, по които двете решения са постановени. Така, решението, на което жалбоподателката се позовава, е постановено по иск за ревандикация на недвижим имот - производство, което е различно от особеното производство за съдебна делба на съсобствена вещ /имот/. Особеност на това производство е, че в него следва да вземат участие не първоначалните, а настоящите участници в конкретната имуществена общност. Тази особеност не дава възможност решението, постановено по иск с правно основание чл. 108 ЗС, да бъде съобразено при преценката за наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по първата фаза на делбеното производство.

По същите съображения, а именно, че първите три поставени въпроса не отчитат посочената специфика на делбеното производство, въпросите не могат да обосноват и другото поддържано основание за допускане на касационно обжалване - чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по четвъртия въпрос, който е поставен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос е неотносим към разглежданата по делото хипотеза, защото ищцата /сега жалбоподателка/ не е предявила иск срещу приобретателката на имота на публичната продан, а без участието на последната спорът за правните последици на постановлението за възлагане /което е предмет на специална правна регламентация/ няма как да бъде разрешен. По тези съображения следва да се приеме, че въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На последно място жалбоподателката поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или решението е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Тезата на жалбоподателката е, че законът е приложен в неговия противоположен смисъл, респ. - приложена е несъществуваща правна норма, тъй като вместо да приеме, че след като нито един от договорите по веригата от сделки няма вещнотранслативен ефект, то такъв ефект не настъпва при последващо придобиване на идеални части от имота от първоначалния прехвърлител поради наличие на правна норма в обратния смисъл - чл. 24, ал. 1 ЗЗД, респ. - поради липса на правна норма за това, съдът е приел точно обратното; поддържа се и явна необоснованост на въззивното решение поради грубо нарушение на правилата на формалната логика- липсва каквато и да било логика в приетото от въззивния съд, че с обратна сила настъпвал вещнотранслативен ефект на договорите по веригата от сделки, въпреки че договорите се считат сключени към момента на постигането на съгласие на договарящите. Така твърдяната неправилност не съответства на посочените по-горе критерии за наличие на очевидна неправилност, тъй като изводът на въззивния съд, че не е доказано ищецът да е съсобственик на делбения имот, поради което искът за делба е отхвърлен, е съобразен със спецификите, които делбеното производство разкрива. Една от тези специфики е, че делбата се допуска за имоти, които са съсобствени на съделителите към момента на предявяване на иска за делба. Затова в делбата следва да вземат участие не първоначалните, а настоящите участници в имуществената общност. Поради това без участието на приобретателите по сделките, сключени с н. а. № .../07.02.1997 г., н. а. № .../14.08.1998 г., н. а. № ..../29.01.2003 г. и н. а. № ...../18.04.2006 г., както и на купувача на публичната продан, твърденията за непротивопоставимост на ищцата на извършеното от ответника разпореждане с делбения имот и на последващите разпореждания, до каквото всъщност се свеждат твърденията на жалбоподателката, не могат да бъдат разгледани.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.