Определение № 60258 от 09.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1233/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ТСК-АКТИВ” ЕООД срещу въззивно решение № 12192 от 27.10.2020г., постановено по в.гр.д. № 5309/2019г. на Софийския апелативен съд в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 6095 от 14.08.2019г. по гр.д.№ 3094/2017г. на Софийския градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на основание чл.30, ал.3 ЗС на Сдружение „Туристическо дружество Рилски турист” сумата 37 600 лв., представляваща 4/5 от получен от него наем за периода 20.01.2015г. - 20.01.2016г. по договор за наем с „Технокорект Груп” ООД от 24.11.2014г. за посочените в решението обекти /бистро, ресторант, два апартамента и магазин/ в сграда с идентификатор 65231.920.543.1 по КККР на к.к. „Боровец”, ведно със законната лихва, както и 5741,32 лв. разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 30.11.2012г. между страните е сключен нотариално заверен договор, според който ищецът в първоинстанционното производство се е задължил да прехвърли на ответника 1/5 ид.част от недвижим имот – Туристическа спалня в к.к. „Боровец” при цена, равна на предоставена от ответника парична сума, достатъчна за погасяване на задължение на ищеца по изпълнително дело. Имотът се състои от северна и южна част, като северната част включва хотел „Денив”, ресторант „Българска гозба”, магазини и други помещения и е предмет на договор за съвместна дейност от 03.09.2008г., сключен между ищеца и „Горска звезда” ООД. Съгласно чл.6 от предварителния договор продавачът се е задължил да предаде на купувача част от северната част от имота, която (предавана част) съответства на идеалната част от целия имот, като е уговорено, че купувачът има право само на приходите от използването на предадената му част. С договор за покупко-продажба от 14.03.2014г., обективиран в нот.акт № 63/2014г., ищецът е продал на ответника 1/5 ид. част от сградата за сумата 152 365 лв. В периода м.01.2015г. до м.01.2016г. ответникът е отдавал под наем част от северното крило на туристическата спалня на „Технокорект Груп” ЕООД, което дружество му е заплатило наемна цена в общ размер на 47 000 лв.. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че на основание чл.30, ал.3 ЗС ищецът като собственик на 4/5 ид.части от имота има право да получи 4/5 от наемната цена или сумата 37 600 лв., до какъвто размер искът е уважен. Във връзка с възражението на ответника, че двамата съсобственици са разпределили ползването на съсобствената сграда още с договора от 30.11.2012г. е посочено, че единствената уговорка в тази насока се съдържа в чл.6 от договора, според която е предвидено ответникът да ползва част от северното крило, съответна на 1/5 ид.част от цялата сграда и за да е налице разпределение на ползването е било необходимо страните впоследствие да конкретизират (индивидуализират) частта от северното крило на сградата, която ответникът ще ползва, за да се приеме, че е налице реално разпределение на ползването, а в случая по делото не е установено да е направена такава последваща конкретизация, включително чрез предаване. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че за точното прилагане на закона и за развитие на правото следва да се поставят на разглеждане следните въпроси: 1.За да възникне валидно разпределение на правото на ползване между съсобственици на една сграда, предаваните на всеки съсобственик за ползване части от нея задължително ли следва да се конкретизират с техните граници или е допустимо разпределение на ползването да стане по площи, етажи и крила на сградата и 2. За да възникне валидно разпределение ползването на сграда при липса на договаряне за границите на разпределението за ползване обекти или площи от нея, уговорката за така направеното разпределение представлява ли само предварителна такава, поради което съсобствениците следва да направят и окончателна уговорка за конкретизиране на разпределените обекти и площи. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни и конкретизира този въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Според дадените в т.4 на цитираното тълкувателна решение разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице. Във връзка с първото релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът счита, че въззивното решение противоречи на четири решения на ВКС по приложението на чл.20 ЗЗД и чл.90 ЗЗД без да е формулирал правен въпрос, който според него е решен в противоречие с тази практика. Наред с това посочените два свързани въпроса не кореспондират на посочените по-горе съображения на въззивния съд за уважаването на иска, който е приел, че според предварителния договор касаторът е следвало да ползва част от северното крило, съответна на 1/5 ид.част от цялата сграда и за да е налице разпределение на ползването е било необходимо страните впоследствие да конкретизират (индивидуализират) частта от северното крило на сградата, която ответникът ще ползва, за да се приеме, че е налице реално разпределение на ползването, а не че е налице уговорка за ползване на конкретни площи, етажи или крила на сградата, която не е породила действие поради липсата на конкретизация на техните граници. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а освен това във връзка с визираните в т.4 на ТР №1/2009г. на ОСГТК предпоставки никакви доводи не са изложени и те по отношение на тези въпроси не са налице. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Сочените от касатора евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС. Очевидната неправилност, като квалифицирана форма на неправилност, е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. За да е налице това основание за допускане на касационното обжалване е необходимо неправилността да е съществена до степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходима преценка на доказателствата по делото. В случая от съдържанието на мотивите на въззивното решение не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски в размер на 1300 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,