Определение № 3593 от 01.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4707/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от името на В. Н. Н. чрез адв.З. С. касационна жалба с вх.№ 7664 от 28.10.2024 г. срещу решение № 128 от 11.10.2022 г., постановено от Апелативен съд Варна по в.гр.д.№ 352/2022 г. по описа на същия съд, с което е потвърдено решение № 539 от 03.05.2022 г. на Окръжен съд Варна по гр.д.№ 1728/21 г. за отхвърляне на предявения от касатора против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл.7 КРБ за заплащане на 150000 лева за обезщетение за неимуществени вреди от действия и бездействия на прокурори от ВРП, ВОП, ВАП и ВКП, довели до отказ да се повдигнат обвинения на вещите лица, дали невярно заключение по АНД № 2537/2019 г. на ВРС. Касаторът сочи, че въззивният съд не е обсъдил доводите във въззивната жалба, не е обсъдил представеното с писмената защита писмено доказателство, а приетите по делото доказателства интерпретирал превратно. Оплакванията за необоснованост и процесуални нарушения са касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК - въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Има ли задължение въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната й жалба и да изложи свои решаващи мотиви по предмета на спора?“; 2. „Ако процесуалните действия на първата инстанция са били опорочени, следва ли въззивният съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания за процесуални нарушения и да отстрани тези пороци?“; 3. „Когато за приложението на императивна материалноправна норма е необходимо събирането на доказателства, които се събират служебно от съда (прилагане на преписки и дела), следва ли въззивният съд служебно да събере тези доказателства?“ В писмен отговор ответникът изразява становище за неоснователност на искането за разглеждане на касационната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение приема, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Въззивният съд е разгледал предявен от В. Н. Н. иск за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 150000 лв.- обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционални душевни болки и страдания от действията и бездействията на прокурори, довели до невъзбуждане на наказателно преследване с повдигане на обвинения и необразуване на досъдебни производства срещу М. Н. С., А. К. А.-Б., Е. К. И., които като вещи лица изготвили невярно заключение при възложена тройна САТЕ по НАХД № 2537/2019 г. на Районен съд – Варна. Посочено е, че в подадена от Н. жалба до РП Варна се твърдяло изготвяне от вещите лица на невярно заключение по САТЕ, в което умишлено била определена невярна траектория на движение и ъгъл на управлявания от Н. велосипед спрямо автомобила в момента на удара. Изложено е, че прокурори от всички инстанции приели, че неприключването на НАХД № 2537/2019 г. на ВРС с влязло в сила решение препятствало формирането на извод за извършено деяние по чл.291 НК. Изложено е, че ищецът не е ангажирал доказателства за твърдените болки и страдания, за които претендира обезщетение. Въззивният съд изложил, че според конституционно и законово регламентираните правомощия на Прокуратурата на Република България прокурорът има изключителна компетентност за образуване на досъдебно производство и повдигане на обвинение за извършване на престъпление от общ характер. Прието е, че доколкото отказът на прокурора при РП Варна не е отменен по предвидения в процесуалния закон ред, той е съобразен със закона и не е противоправен. Гражданският съд не може да установява наличие на престъпни обстоятелства, за да приеме наличие на противоправност в действията на прокурорите, които намерили, че липсва извършено престъпление. Допълнителни съображения за неоснователност на иска са изложени с оглед липсата на доказателства за търпени от ищеца вреди. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По първия процесуалноправен въпрос в изложението към касационната жалба въззивното решение е в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително – посочената от жалбоподателя. Въззивният съд е обсъдил всички своевременно наведени възражения и правните доводи на страните, относими към спора по делото, изложил е изрични и ясни мотиви кои от тях и по какви съображения счита за основателни, респ. – за неоснователни. Съдът не е имал задължение да обсъди писмено доказателство, което не е било представено своевременно по делото, а е приложено към писмените бележки след приключване на устните състезания без да е била поискана отмяна на хода им и приемане на това доказателство. Следва да се посочи, че решаващите мотиви за отхвърляне на иска не са поради недоказаност твърдението на ищеца, че даденото от вещите лица заключение е невярно. Изложените от въззивния съд съображения за отхвърляне на иска касаят правомощията на органа на обвинението и липсата на противоправност в действията на неговите представители. Преценката дали са налице достатъчно данни за извършено престъпление е на прокурора по вътрешно убеждение. Тази преценка подлежи на контрол в рамките на прокуратурата. В гражданско исково производство не може да се извърши контрол върху актове на прокуратурата. Правомощието на прокуратурата (като власт и дълг едновременно) включва собствена фактическа и правна преценка, очертана от действащия НПК и обективирана с актовете, предвидени в него. Въззивният съд не може да упражнява инцидентен контрол по съществото на тази преценка. Този извод следва от различните правомощия и компетентности на съда и на прокуратурата, в съответствие с ясно очертаната от закона компетентност на различните правоохранителни и правораздавателни органи. По отношение на първия процесуалноправен въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Вторият процесуалноправен въпрос не е решен от въззивния съд и не осъществява общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Във въззивната жалба не са направени оплаквания за процесуални нарушения. Въпросът не съответства на данните по делото. Третият въпрос не съответства на закона и е необоснован. Чрез прилагане на преписки и дела се събират писмени доказателства. Писмени доказателства съдът не събира служебно. Доказателствата, които съдът може да събира служебно, са съдебни експертизи, оглед и освидетелстване. Жалбоподателят не е посочил какви доказателства счита, че е следвало да бъдат събрани служебно от въззивния съд и в този смисъл касационната инстанция не може да направи преценка за относимост на поставения въпрос към обжалваното въззивно решение. Нито един от трите въпроса не разкриват необходимост от допускане до касационно обжалване за осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По първия поставен въпрос е налице установена практика, че при разглеждането на делото и осъществяване на правораздавателната си дейност съдът трябва да установи точния смисъл на твърденията на ищеца (обстоятелствата, на които се основава иска) и да ги подведе под съответната правна норма, за да я приложи в решаването на правния спор. Въззивният съд е изпълнил това задължение в съответствие с установената практика. Вторият и третият въпроси не са обуславящи въззивното решение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение