Определение № 50490 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1761/2022 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 237/24.02.2022 г. по в. гр. д. № 2099/2021 г. Варненският окръжен съд, гражданско отделение, V-ти състав, е отменил решение № 89/15.06.2021 г. по гр. д. № 919/2020 г. на Районния съд - Девня, вместо което е отхвърлил исковете на Д. Т. Д. срещу Община - Девня за признаване на установено правото на собственост на ищцата на основание давностно владение на два недвижими имота в землището на [населено място], обл. В., в местността "Ф.", съставляващи ПИ с идентификатор ...............по КККР с площ от 752 кв. м., трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - лозе; и ПИ с идентификатор ............по КККР с площ от 267 кв. м., трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - лозе.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подала ищцата, която иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по делото, е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Предявените положителни установителни искове са за собственост на два недвижими имота, произхождаща от наследствено правоприемство и придобивна давност с начало на владението от 1979 г., когато с частен писмен договор от 17.02.1979 г. наследодателят на ищцата /сега жалбоподателка/ Т. С. З. и Л. Х. Л. закупили от Н. Г. Д. лозе с площ от 2 000 кв. м. в местността „К.“,[жк], което впоследствие купувачите поделили помежду си, като Т. З. получил 1 019 кв. м., а Л. Л. - 907 кв. м. Ищцата твърди, че ответната община оспорва правото ѝ чрез издадени актове за общинска собственост на имотите.

Ответната община е оспорила договора за покупко-продажба от 17.02.1979 г. като съставен за целите на производството; оспорила е обстоятелствата, че посочената в договора като продавач Н. Д. е била собственик на продавания имот; че към 1979 г. имотът е принадлежал на физически лица; че посочената в договора местност „К.“ била идентична с местността „Ф.“; сочи, че не били представени доказателства за делба и разпределение между купувачите по договора за продажба, както и че имот с идентификатор ...........бил предоставен за ползване на наследодателя на ищцата съгласно отбелязано в разписни листове към плана от 1989 и 1996 г.; не са налице юридическа индивидуализация на земята като обособен обект към периода на твърдяното владение и елементите от фактическия състав на придобивната двност; твърди, че е собственик на спорните имоти на основание чл. 19, ал. 1 и чл. 25 ЗСПЗЗ.

По делото е установено, че Т. З. е починал на 17.09.1995 г., съпругата му С. С. З. е починала на 25.07.2020 г., синът им С. Т. З. е починал на 24.08.2008 г. и единствен наследник понастоящем е ищцата.

Като се позовал на заключението на вещото лице Р. П., че ПИ с идентификатор № ..........не може да се идентифицира като част от имота по договор от 17.02.1979 г., въззивният съд е приел, че не може да се направи извод за идентичност, поради което по отношение на този имот не следва да бъдат обсъждани останалите предпоставки и само на това основание претенцията за собственост на този имот следва да бъде отхвърлена. Изводът на вещото лице, че по отношение на ПИ с идентификатор № ...........можело да се приеме наличие на идентичност, въззивният съд не е възприел предвид неговата некатегоричност, липсата на писмени доказателства, които да го подкрепят, както и предвид неясните и противоречиви обяснения на вещото лице, че „К.“ по договора от 1979 г. и „Ф.“, в която процесният имот попада понастоящем, са една и съща местност с различни наименования във времето.

Въззивният съд е посочил, че ако се приеме наличие на идентичност за ПИ с идентификатор № .........., то 10-годишно давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС може да бъде основание за придобиване на собствеността при положение, че не е налице изрична законова забрана за това, поради което е преценил действащата за периода на владение нормативна уредба и събраните по делото доказателства. При това е приел, че липсват доказателства праводателката по договора Н. Д. да е била собственица на лозето към 1979 г., както и не се установява същата да е била вписана в някой от наличните планове като такава. Не е доказано и твърдението за извършена последваща делба между купувачите по договора от 1979 г., като показанията в тази насока на св. М. Л. /съпруга на купувача Л. Л./ са противоречиви, поради което може да се мисли само за разпределение на ползването. Договорът от 1979 г., който поради липса на изискуемата от чл. 18 ЗЗД нотариална форма за валидност може да бъде ценен само като предварителен договор за покупко-продажба, е сключен при ограничителния режим на ЗСГ от 1973 г., действал до отмяната му с ДВ, бр. 21/31.03.1990 г., при който имотът е попадал под законовата забрана на чл. 29, т.т. 2 и 4 за придобиване по давност, а населеното място не е включено в списъка на селата, за които не се прилага редът за прехвърляне и придобиване на недвижими имоти от граждани по глава II ЗСГ, чл. 15, ал. 2, утвръден с ПМС № 24/2.06.1973 г. Така за времето от 1979 г. до 31.03.1990 г. давност в полза на Т. З. не е могла да тече.

По-нататък въззивният съд е посочил, че с приемането на ЗСПЗЗ от значение е преценката какъв е бил статутът на земята към момента на влизане в сила на закона на 01.03.1991 г.

В тази насока съдът е приел, че земята е била включена в зона за земеделско ползване “Д.“ /протокол от 18.10.1996 г. на комисия, назначена със заповед № 240/15.10.1996 г. на кмета на общината/. С протоколното решение № 421/15.02.2000 на поземлената комисия били определени териториите за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като в землището на [населено място] няма терени, попадащи под пар. 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ - предоставени за ползване на граждани с актовете по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Решенията на поземлената комисия като административни актове са станали стабилни след изтичане срока за обжалването им. Затова няма основание за изключването на спорните имоти от приложното поле на чл. 10 ЗСПЗЗ, ал. 1 - 12. В тази връзка заявеното от вещото лице Р. П., че теренът, където се намират имотите, не бил годен за машинно обработване и затова не били включени в блок на ТКЗС, въззивният съд възприел за неподкрепено с доказателства по делото, а и от това не може са се направи пряк извод, че земите са останали за ползване от праводателката Н. Д.. Не е установено към момента на обобществяване земята да е била собственост или владяна от Д., която да не е била член-кооператор в ТКЗС или ако е била член-кооператор - да е запазила собствеността в реални граници при условията на Примерния устав на ТКЗС и да е продължила да владее имота в реалните граници. Ако пък праводателката по договора от 1979 г. е имала качеството на земеделски стопанин или на оземлено лице по реда на ЗТПС /отм./, то спорните имоти биха попаднали под хипотезата на чл. 10, ал. 8 или ал. 11 ЗСПЗЗ, така че не биха били изключени от обхвата на земите, подлежащи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и така да останат извън приложното поле на закона, респ. и на чл. 19 ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е посочил, че след като липсват доказателства за запазване собствеността върху земята за праводателката по частния писмен договор, не може да се приеме, че същата е изключена от приложението на чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. При това положение придобивната давност, текла до 22.11.1997 г., не следва да бъде зачетена в полза на наследодателя на ищцата до смъртта му през 1995 г., и на самата ищца - до 1997 г. Затова и твърденият от нея период на владение до м. ноември 1997 г. е ирелевантен за настъпване на правните последици на придобивната давност. Без значение за спора е заявеното едва с въззивната жалба, че владението след 1995 г. било осъществявано и от майката на ищцата, починала през 2020 г., поради настъпилата процесуална преклузия за навеждането на такова фактическо основание.

При преценка дали давностно владение е могло да бъде осъществявано за времето след м. ноември 1997 г., въззивният съд е посочил, че щом като процесните земи попадат в приложното поле на ЗСПЗЗ от влизането на закона в силата, то съгласно разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ в първата ѝ редакция /Обн., ДВ, бр. 17/1991 г./ по силата на закона на общината е предоставено стопанисването и управлението на земеделските земи, т. е. общината да ги държи за други лица - тези, на които ще бъде възстановена собствеността, или ползвателите, чието право на ползване ше се трансформира в право на собственост. С последващото изменение на чл. 19 ЗСПЗЗ съгласно публикацията в ДВ, бр. 98/1997 г. на стопанисването и управлението е придадено правно значение, като по силата на закона на общината е признато оригинерното право да придобие собствеността върху земите, останали след възстановяване правата на собствениците, с изтичането на 10-годишен срок. В тази редакция нормата е действала до изменението ѝ през 2002 г., когато началото на течението на давностния срок е поставено и под отлагателното условие - след влизането в сила плана за земеразделяне или картата на съществуващи и възстановими стари реални граници. В разглеждания случай планът за земеразделяне е бил обнародван през 2000 г., т. е. още преди изменението на чл. 19 ЗСПЗЗ, от което следва, че началото на 10-годишния давностен срок в полза на общината е започнало още от 01.08.1992 г. /когато е изтекъл 17-месечният срок от влизането на ЗСПЗЗ в сила за подаване на заявление за възстановяване/ и срокът е изтекъл към 2002 г., или, от изменението през 2002 г. не започва да тече нов 10-годишен срок, нито от 2000 г. е започнало течението на давностния срок, след като на посочената разпоредба изрично не е придадено обратно действие и затова има действие само занапред, т. е. от 2002 г. За времето от 01.08.1992 г. до 2002 г., през който период по силата на закона в полза на общината е предоставена фактическата власт, нито бащата на ищцата, нито самата тя след 1995 г. са заявили правата си пред общината, за да прекъснат течението на давностния срок. Така след 2002 г. по силата на закона за общината е възникнало правото на собственост, в съответствие с което и въз основа протоколното решение № 4/04.02.2009 г. в кадастралната карта от 2008 г. общината е записана като собственик на основание чл. 19 ЗСПЗЗ при спазване на изискуемата за това процедура, което се установява от доказателствата по делото. От този момент процесните имоти са придобили статут на частна общинска собственост и спрямо тях възможността да бъде осъществявано давностно владение е била осуетена с приемането на изменението с пар. 1 от ЗД на ЗС /Обн., ДВ, бр. 46/2006 г., в сила от 01.06.2006 г./ за спиране течението на давностните срокове за придобиване на държавни и общински имоти, продължен с няколко последващи изменения до 31.12.2022 г.

В обобщение въззивният съд е формирал крайния правен извод, че за ПИ с идентификатор ...........на първо място не се установява идентичност с част от имота, описан в договора от 1979 г., а дори да се приеме, че такава има, то както той, така и ПИ с идентификатор ............, попадат в приложното поле на ЗСПЗЗ. По отношение на тях не са били заявени реституционни права в указания в закона срок и затова са били записани като остатъчен общински фонд, с което ответната страна е установила наличието на изискуемите в хипотезата на чл. 19 ЗСПЗЗ предпоставки за придобиването на земеделската земя поради изтекла в полза на общината 10-годишна давност за времето от 1992 г. до 2002 г. и затова по силата на ЗОбС земята е станала частна общинска собственост.

Въззивният съд посочил, че дори да се счете, че процесните земи не попадат под приложното поле на ЗСПЗЗ и по отношение на тях няма законови пречки да се осъществява давностно владение, то не се установява по убедителен и категоричен начин твърдяното владение от 1979 г. и понастоящем, тъй като свидетелските показания са по-убедителни за времето до 1990 г., за който период обаче е налице законова забрана за придобиването по давност с оглед императивните разпоредби на ЗСГ /отм./; за времето от 1990 г. до 1995 г. не се установява по убедителен и безпротиворечив начин владението да е било отблъснато от действителния собственик - Н. Д., посочена за такава в частния писмен договор, от който ищцата черпи правата си; за времето след смъртта на Т. З. през 1995 г. липсват категорични данни владението да е продължило в лицето на самата ищца, както се твърди в исковата молба. Съдът е посочил, че в свидетелските показания се споменава майката на ищцата - С., починала през 2020 г., като липсва твърдение за присъединяването на нейното владение към това на ищцата или за съвместно владение, а наведеното едва с въззивната жалба ново фактическо основание не следва да бъде обсъждано поради настъпилата процесуална преклузия. Освен това съдът е счел гласните доказателства на ищцовата страна за недостатъчно убедителни за този период. Като цяло показанията на св. М. Л. е намерил за необективни и целящи подпомагането на ищцовата страна, тъй като самата свидетелка е водила дело срещу общината, по което е било постановено решение в нейна полза. Обирането на плодове от овощни дървета само по себе си не представлява владение на имот с цел своене. Както и ищцата, така и майка ѝ са отсъствали от страната за доста продължителен период от време, от което може да се направи извод и за прекъсването на давностния срок за повече от 6 месеца, а след 2010 г. - дори за изоставяне на владението, след като св. Б. след смъртта на Т. и С. бил виждал ищцата един-два пъти да идва и да обработва мястото и около 2015 г. последно била идвала на мястото. По думите на св. М. повече от 10 години и майката била живяла в Гърция и едва напоследък живеела в[жк], без да се споменава за дъщерята /ищцата/. Не са представени доказателства за заплащани данъци, ток, вода или други, които косвено биха могли да подкрепят твърденията на ищцата, а наличните по делото са от 2020 г. Освен това в случая според въззивния съд данните по делото сочели и за предприети /от общината/ действия, с които да се попречи на упражняването на фактическата власт, още от влизане на плана за земеразделяне в сила през 2000 г.

Като допълнителен аргумент въззивният съд е изтъкнал и това, че постройката в един от имотите /„две стаички със салонче и плоча“ по думите на св. М. Л./ очевидно е била построена при неспазване на изискуемите строителни правила и норми и не отговаря на изискванията за жилищна сграда; не е узаконена по реда на пар. 2, ал. 1, т. 2 от ПР на З. /ДВ, бр. 102/1997 г., отм./, предпоставящ застрояването да е извършено върху земя, която собствениците обработват, което от своя страна би могло да бъде индиция, че процесният имот е имал характер на частна собственост.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставя въпросите:

1. Частен земеделски имот с построена в него сграда - вила, за който няма данни да е внасян в ТКЗС, дали е бил земеделска земя и дали е бил комасиран; може ли да бъде придобиван по давност, за него приложима ли е забраната на чл. 86 ЗС, прилагат ли се правилата за имоти по пар. 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ и приложима ли е нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ;

2. Може ли да се придобие по давност такъв имот от физическо лице, придобило владението по частен писмен договор за покупко-продажба.

Жалбоподателката се позовава на следната практика на ВКС: решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на I-во г. о., решение № 488/19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г. на I-во г. о., решение № 88/17.07.2015 г. по гр. д. № 6225/2014 г. на I-во г. о., решение № 21/04.02.2011 г. по гр. д. № 1327/2009 г. на II-ро г. о., решение № 6/22.01.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на I-во г. о., решение № 330/28.11.2011 г. по гр. д. № 1519/2010 г. на II-ро г. о., и решение № 109/25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на I-во г. о. На последните четири решения на ВКС жалбоподателката се позовава и в касационната жалба, в която сочи, че въззивният съд не е съобразил решението си и с решение № 3/24.02.2022 г. на Конституционния съд на РБ, с което за противоконституционни са обявени разпоредбите на пар. 1 от ДР на ЗДЗС и пар. 2 от ЗР на ЗИЗС, както и с решение № 15/2010 г. по к. д. № 9/2010 г. на Конституционния съд на РБ.

С оглед формираната от въззивния съд правораздавателна воля настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че поставените от жалбоподателката въпроси са обусловили правния извод за неоснователност на предявените искове, поради което общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени от настоящата инстанция съобразно правомощията ѝ, указани в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така: частен земеделски имот, за който няма данни да е отнеман юридически или фактически, може ли да бъде придобит по давност от физическо лице, установило владението въз основа на частен писмен договор за покупко-продажба, и за него приложима ли е забраната по чл. 86 ЗС и чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с цел преценка дали въззивното решение не противоречи на посочената от жалбоподателката практика на ВКС.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.