Определение № 1649 от 03.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4264/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Д. П. против въззивно решение № 4974 от 27.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 13837/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20102546 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 4055/2020 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен искът на Т. Д. П. срещу Т. Н. М. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. за установяване по отношение на ответницата, че същата е проявила дискриминационно отношение спрямо ищеца на основание признаците лично и обществено положение, изразяващо се в отказ да го призове за разпит по пр. пр. № 48216/2018 г. по описа на СРП, като по този начин допуснала нарушение на чл. 4, ал. 1, 2 и 3 ЗЗДискр. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация Т. Н. М., подаден чрез процесуален представител адв. В. С.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: Твърденията на ищеца Т. П. са, че на ответницата Т. М., качеството й на инспектор в Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, била възложена работата по преписка, образувана във връзка с негов сигнал, като тя проявила дискриминационно отношение спрямо него, отказвайки да го призове, за да го разпита и впоследствие да комуникира с него по телефон. Сочи, че в средата на ноември 2018 г. ответницата му се обадила по телефона във връзка с неговия сигнал, при който разговор той я уведомил, че е в чужбина и ще се яви за разпит, когато се върне в България. През януари 2019 г. осъществил контакт с ответницата и предложил да определят дата за разпит, но тя му казала да я потърси на следващия ден, след което не могъл да осъществи контакт с нея. Поради това ищецът счита, че е третиран по-неблагоприятно в сравнение с други посочени от него лица (например телевизионният водещ С. Т.), на които са изпращани и се изпращат писмени призовки за разпит като свидетели, съдържащи данни за номер на преписка, името на прокурора и за какво е преписката. С поведението си ответницата го дискриминирала на признаци лично и обществено положение, с оглед на високата му обществена активност, изразяваща се подаване на множество жалби и сигнали срещу служители от 08 РУ – СДВР – колеги на ответницата. Като писмени доказателства по делото са приети справка относно извършена проверка по преписка вх. № 513000-9494/21.02.2019 г. по сигнал на Т. П., изготвена от инспектор Р. Н., както и постановление за отказ за образуване на досъдебно производство въз основа на сигнал на П. за осъществени неправомерни действия от страна на ответницата в качеството й на служител на МВР. В подкрепа на твърденията си за неправно третиране ищецът е представил призовка до Н. Т., призован по преписка № 338300-3153/2015 на 08 РУ на СДВР – като свидетел. Представени са и призовки до Т. Д. П. по преписка вх. № 51300-9494/21.02.2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 7234/20.02.2019 г. и по преписка вх. № 51300-7011/11.02.2019 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 6046/07.02.2019 г. От приобщената по делото в хода на въззивното производство прокурорска преписка № 48216/2018 г. по описа на СРП е установено, че същата е образувана по сигнал на Т. Д. П. от 08.11.2018 г., съдържащ твърдения за извършено от началника на 08 РУ-СДВР и неговите подчинени неизпълнение на служебните им задължения, тъй като не са предприели действия във връзка с друг сигнал на П. от 2016 г. за извършено престъпление („кражба на ток“), поради което той счита, че вероятният извършител на това престъпление е прикриван от началника на 08 РУ на СДВР и служителите му. В подадения сигнал П. е посочи телефонен номер за контакт и имейл адрес. С постановление от 14.11.2018 г. на прокурор при СРП на основание чл. 145, ал. 1, т. 3 ЗСВ е възложено на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР извършването на предварителна проверка, при която да се снемат обяснения от Т. П. и от всички лица, имащи отношение към случая, както и да се извършат други необходими действия с оглед установяване на факти и данни, включени в предмета на проверката. С резолюция от 22.11.2018 г. преписката била разпределена за работа от директора на Дирекция „Вътрешна сигурност“ на инспектор Т. М.. По преписката е приложена докладна записка от 24.01.2019 г., изготвена от инспектор Т. М., с която е посочено, че на 24.01.2019 г., в 15:45 часа, М. получила обаждане от Т. П., който говорил на висок тон и настоявал да разбере имената на служителя, работещ по жалбата му, с оглед използването на исканата информация при сезиране на други институции във връзка с дейността на 08 РУ на СДВР. Посочено е, че след предоставяне на исканата информация, М. е осъществила опит да договори среща във връзка с извършващата се проверка, при което П. прекъснал разговора. Данни във връзка с призоваването на Т. П. са налице и в съдържащия се в преписката доклад от 12.02.2019 г., изготвен от инспектор Т. М., от който е установено, че в изпълнение на указанията, дадени от СРП, на 11.12.2018 г. е установен контакт с Т. П. с оглед неговото призоваване и снемане на допълнително сведение по случая. Посочено е, че при проведения разговор П. заявил, че е извън територията на Република България, без да посочи за какъв период, което обстоятелство се потвърдило от служебно извършена справка, според която той е напуснал страната на 11.12.2018 г. през ГКПП Аерогара София. В докладната записка е посочено, че при разговора П. изразил недоволството си от началника на 08 РУ на СДВР, както и от подчинените му служители за бездействието им при изпълнение на служебните им задължения; изложил твърдения, че началникът на 08 РУ на СДВР покровителствал лице, което според П. пребивало нелегално в жилище в[жк], без да посочи в какво се изразяват покровителството и отказът да окаже съдействие, използвал нецензурни думи по отношение на служителите на 08 РУ на СДВР, за да изрази разочарованието си, като отказал да изложи конкретна причина, както и да отговори на зададените му въпроси. Посочено е още, че на 24.01.2019 г., в 15:45 часа отново бил проведен разговор, иницииран от Т. П., при който той, на висок тон, настоял да разбере имената на служителя, работещ по сигнала му, която информация му била необходима с оглед използването й пред други институции, които възнамерява да сезира със сигнали във връзка със служители на 08 РУ на СДВР. След предоставяне на поисканата информация, отново бил направен опит за договаряне на среща във връзка с извършваната проверка, при което П. прекъснал разговора. Въззивният съд е изложил, че служителите на МВР имат оперативна самостоятелност относно начина за призоваване на граждани за снемане на сведения, като прилагането на различен ред на призоваване не поставя гражданите в по-неблагоприятно положения едни спрямо други. В конкретния случай ответницата, при изпълнение на служебните си задължения, е направила опит да призове ищеца, което обстоятелство се установява от изготвената по преписката докладна записка от 24.01.2019 г. Въпреки липсата на отделна докладна записка, данни за осъществен от нея предходен контакт с П. се съдържат и в доклада от 12.02.2019 г., от който се установява, че през декември 2018 г. М. се е свързала с него с оглед неговото призоваване. Освен това не може да се приеме, че ищецът е третиран различно от други лица при „сравними сходни обстоятелства“, доколкото не са ангажирани доказателства в тази насока по отношение на посоченото в исковата молба лице С. Т.. Не се установява неравно третиране и по отношение на посоченото от П. лице - Н. Д. Т., доколкото Т. в бил призован по преписка на 08 РУ на СДВР, а в конкретния случай П. е бил призован по преписка, по която проверката на била възложена на Дирекция „Вътрешна сигурност“ при МВР, което звено, съгласно показанията на свидетелката М. – негов служител, използва специфични способи за събиране на данни и няма назначено лице по призоваването. Обстоятелството, че ищецът е подател на множество сигнали и жалби до различни институции, сред които и органите на МВР, не може да обоснове извод, че той попада в група лица с определено лично или обществено положение по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. От това следва, че предявеният иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. е неоснователен. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Че съда не е коментирал повечето от възраженията?“; 2. „Никъде съда не е установил дали аз съм саботирал по някакъв начин разследването?“; 3. „Защо ответника не е изпълнил указанията на СРП?“; 4. „Съда не е разгледал фактите, които сочат, че аз правя всичко възможно да бъда разпитан – търся ответника по телефон, пиша й СМС-и, а накрая пускам сигнал срещу нея, заради отказа й да ме разпита?“; 5. „Съда не е коментирал новите лица-сравнители, това са всички останали служители на МВР, които е трябвало да бъдат разпитани от ответника, всъщност това са истинските лица-сравнители?“; 6. „Съда не взема под внимание, че тормозът е също вид дискриминация, но при него не е нужно да соча лица-сравнители?“; 7. „Съда не е анализирал огромните възможности, които има ответника да ме разпита?“ и 8. „Съда не е отчел важността на случая. Колко хора могат да пуснат сигнал срещу толкова служители на МВР?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – ППВС № 7/1965 г. и т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК, решение № 93 от 27.10.2016 г. по т. д. № 1882/2015 г. на ВКС, I т. о. и решение № 45 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 1466/2018 г. на ВКС, III г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Решението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Описаните пороци липсват. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По първия въпрос: решението е съобразено с константната практика на ВКС, включително залегналата в посочените в изложението актове, намерила израз и в разясненията, дадени в мотивите към т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Видно от изложеното по-горе, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение съдът по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил своя самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към релевантните за спора факти, като е изложил и подробни съображения, кои от тях кредитира /цени/ и кои не, и по какви причини; въз основа на тази преценка е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; а въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Останалите въпроси не представляват по съществото си правни въпроси. Наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания, се отнасят до правилността на изводите на съда, които не подлежат на преценка в рамките на производството по чл. 288 ГПК, а само ако касационното обжалване на решението бъде допуснато. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 750 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение