Определение № 5274 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 927/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №341/355 22.01.2025г. на К. Л. Ц. и Е. Е. А. срещу Решение №301/29.11.2024г. по в. гр. дело №20241600500497/2024г. по описа на Окръжен съд – Монтана, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което тяхната възлагателна претенция е отхвърлена, като е постановено делбата на имота да се извърши чрез изнасянето му на публична продан. Касаторите считат, че решението е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, а именно ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС, както и в противоречие на решения на ВКС, постановени във връзка с приложението на разпоредбата на чл.349, ал.2 от ГПК. Твърдят, че общият за всички съделители в настоящото производство наследодател е Е. А. -съпруг на К. Ц. и баща на останалите трима съделители. С неговата смърт се открива наследството по отношение на всички тях, тъй като преди това той вече е бил собственик на делбеното жилище. Всички съделители наследяват именно неговото имущество, а не това на починалите им баба и дядо, тъй като след тяхната смърт страните по делото не са били в кръга на наследниците им по закон. Касторите считат, че необосновано и немотивирано първоинстанционният и въззивният съд приемат, че общият наследодател за страните е А. Ц. Д., тъй като неговата наследствена маса е приета и е станала собственост именно на Е. А. Ц.- общият за всички съделители наследодател. Предвид което не е налице и т.нар. смесена съсобственост, която да изключва приложението на чл.349, ал.2 ГПК и неправилно съдът е постановил делбата да се извърши чрез публична продан вместо да възложи имота в общ дял на касаторите съобразно своевременно направеното от тях искане. В изложението към касационната жалба се посочва наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се твърди, че изводът на въззивния съд, че е налице смесена съсобственост, изключваща приложението на чл. чл. 349, ал.2 ГПК е в противоречие със задължителната съдебна практика - ТР №1/2004г. на ОСГК на ВКС, както и решения, постановени от ВКС във връзка с приложението на разпоредбата на чл.349, ал.2 от ГПК. Чрез депозирания писмен отговор, ответниците Л. Й. и А. В. оспорват касационната жалба. Молят касационно обжалване да не бъде допускано, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С влязло в сила Решение №59/08.03.2024г., постановено по гр.дело №1163/2023г. по описа на Л., е допусната съдебна делба на основание чл.344, ал.1 ГПК, между Л. Е. Й., с [ЕГН], А. Е. В., с [ЕГН], К. Л. Ц., с [ЕГН], и Е. Е. А., с [ЕГН] на недвижим имот, представляващ апартамент с идентификатор [№] съгласно КККР на [населено място], находящ се на адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 5, ап. 16, с площ от 82.19 кв.м., при квоти както следва: Л. Е. Й. – 1/4 ид.ч.; А. Е. В. - 1/4 ид.ч.; К. Л. Ц. - 1/4 ид.ч. и Е. Е. А. - 1/4 ид.ч. По отношение на съсобствеността върху делбения имот, съдът е съобразил следното: По силата на Нотариален акт №164, т. I, д. №412/23.11.1977г. и Нотариален акт №56, т. д. №145/21.03.1979г., общият наследодател А. Ц. Д. е придобил собствеността върху делбения имот – апартамент в [населено място], като с първия нотариален акт е придобил 1/2 ид. ч. от него, а с втория – останалата 1/2 ид. част. А. Ц. Д., починал на 10.07.2010г., е оставил наследници по закон: съпруга Л. Я. Д., починала на 07.09.2011г., дъщеря Ц. А. А., и син Е. А. Ц., като съпругата му Л. Д. и двете му деца – Ц. и Е., наследяват по 1/3 ид. част от имота /чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН/ доколкото поради липсата на данни относно датата на сключване на брака не може да се направи извод дали имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност между Ал. Д. и съпругата му Л. Д.. Видно от удостоверение от 18.05.2018г. по ч.гр.д. № 927/ 2018г. на ЛPC и удостоверение от 18.05.2018г. по ч.гр.д. №928/2018г. на ЛPC, Ц. Ал. А. е направила изричен отказ от наследството на своя баща Ал. Д. и своята майка Л. Д., предвид което делът на брат й Е. Ал. Ц. се уголемява /чл.53 ЗН/, като същият получава цялото наследство, респ. целия делбен имот. След смъртта му Е. Ал. Ц., починал на 16.10.2019г., е наследен от съпругата си К. и трите си деца – Л., А. и Е., които съгласно чл.5, ал.1 и чл.9, ал.1 от ЗН получават равни части – по 1/4 от наследството, в конкретния случай – от делбения имот. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд позовавайки се на Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. на ВКС по гр. д. №1/2004г. на ОСГК, е приел, че настоящият случай касае хипотеза, при която са налице две наследства. Общ наследодател се явява А. Д. /починал през 2010г./, чието наследство е преминало в неговите наследници – съпругата му Л. Д., неговата дъщеря Ц. А. и синът му Е. Ц.. Посочил е, че между страните липсва спор, че въззивниците К. и Е. живеят в процесния имот повече от 14 години, като същите не притежават друго жилище. Независимо от това, искането им за възлагане е счетено за неоснователно, тъй като по реда на чл.349, ал.2 ГПК може да се иска възлагане на имот, ако съсобствеността е възникнала по наследяване на общ за всички съделители наследодател. В случая А. Д. не е общ наследодател на К. Ц., поради което искането за възлагане е неоснователно. На следващо място въззивният съд е отбелязал, че искането на въззивниците имотът да им бъде възложен в общ дял само по себе си прави същото неоснователно доколкото според мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. на ВКС по гр. д. №1/2004г. на ОСГК, не може да има групиране на сънаследниците и възлагане в общ дял по чл. 288, ал. 3 ГПК /отм./. За да се произнесе по наличието на основание за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Допускането до касационно обжалване е обусловено от посочването от касатора на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. При така установените данни по делото и изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване по следните съображения: По поставения в изложението въпрос във връзка с извода на съда за наличието на смесена или комбинирана съсобственост, не се установява наличието на първата предпоставка за допустимост на касационно обжалване. Въззивният съд не е изложил съображения за наличието на смесена съсобственост. Съгласно разясненията в Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ВКС по т. д. №1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение / чл. 281, т. 3 ГПК /. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба / чл. 290, ал. 1 ГПК /. Доколкото въпросът относно наличието на комбинирана съсобственост не е от значение за изхода по настоящото дело, нито е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, то той не отговаря на общото основание за селектиране на касационната жалба по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. За да отхвърли възлагателната претенция на двамата касатори, въззивният съд е изложил мотиви в две насоки, а именно, че не се дели наследство на общ наследодател, както и, че искането за поставяне на имота в общ дял на двама от съделителите е недопустимо според възприетото в т.7 на Тълкувателно решение №1 от 19.05.2004г. на ВКС по гр. д. №1/2004г. Въззивният съд неправилно, позовавайки се на разясненията в посоченото тълкувателно решение и решение №19/08.02.2013г. по гр. дело №619/2012г. на ВКС, е приел, че са налице две наследства, като общ наследодател се явява А. Д. /починал през 2010 г./, чието наследство е преминало в неговите наследници – съпругата му Л. Д., неговата дъщеря Ц. А. и синът му Е. Ц., като не е съобразил, че Е. Ал. Ц. всъщност е придобил собствеността върху целия апартамент приживе- в резултат на наследяване от своите родители, и поради отказа, извършен от сестра му Ц.. Предвид което предмет на делбата е имот, останал в наследство от Е. Ц., починал на 16.10.2019г., който се явява общ наследодател за всички страни по делото. Основното съображение, довело до отхвърляне на претенцията за възлагане обаче е невъзможността делбеният имот на осн. чл. 349, ал.2 ГПК да се постави в общ дял на двама съделители, освен ако техният наследодател, направил такова искане, не е починал в хода на процеса, в който имотът се дели. Този извод на въззивния съд е изцяло в съответствие с разясненията в т.7 на ТР №1 от 19.05.2004г. на ВКС по гр.д. №1/2004г., според които в контекста на новата законова уредба и недопустимост на конкуренцията на възлагателните претенции принципно не може да има групиране на сънаследниците и възлагане в общ дял по чл. 288, ал. З ГПК, идентичен с чл. 349, ал.2 ГПК. Когато няколко съделители, отговарящи на изискванията на чл. 288, ал. З ГПК, предявяват претенция за поставяне на имота в дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока цена. Нормата на чл.288, ал.5 ГПК определя, че при възлагане по чл.288, ал.2 ГПК имотът се оценява по действителната му стойност. Идентичността на правната същност на възлагането по чл.288, ал.2 и по ал.3 ГПК обосновава разширително тълкуване и приложение на изискванията на ал.5 и в двете хипотези. Доколкото решаващите мотиви на въззивния съд, довели до отхвърляне на възлагателната претенция на касаторите са изцяло съобразни с последователната и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл.349, ал.2 ГПК, то не са налице основанията по чл. 280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице сочената от касаторите очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства в контекста на приложимата правна норма, в резултат на което е достигнал до извод, че единственият способ за извършване на делбата е чрез изнасянето на имота на публична продан. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, но същите не мотивират наличието на очевидна неправилност. Предвид изложеното не може да се направи извод за допускане на касационно обжалване на основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска: Няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. С оглед изхода на спора, ответниците имат право на разноски, които съдът, с оглед представения списък и договори за правна защита и съдействие, определя в размер на 750 лв. за всеки от тях. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение