Определение № 5016 от 04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 53/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на К. И. К. и М. Б. К. срещу решение № 381 от 17.07.2024 г. по в.гр.д.№ 617 от 2024 г. на Благоевградския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 140 от 18.04.2024 г. по гр.д.№ 466 от 2023 г. на Районен съд- Петрич в частта му, с която е прието за установено по отношение на Т. А. С., К. А. Т., Р. Т. А., А. Б. К., Р. Б. О., З. Б. А., К. З. С., Х. З. А., В. В. Н., С. Б. В., Г. Б. С., Д. Г. А., К. Г. А. и Д. Д. Ч., че К. И. К. и М. Б. К. не са собственици на 73/90 ид.ч. от следните имоти:

1. поземлен имот с идентификатор *** по Кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-70 от 14.12.2010 г. на ИД на АГКК, находящ се в местност „А. л.“, с площ от 3 000 кв.м.;

2. поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-70 от 14.12.2010 г. на ИД на АГКК, находящ се в местност „Т.“, с площ от 6 998 кв.м. и

3. поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-70 от 14.12.2010 г. на ИД на АГКК, находящ се в местност „Ч. у.“, с площ от 6 830 кв. м.

Обжалва се решението и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 59 от 12.09.2022 г. на нотариус К.Топалова, рег. № 510 в РНК, с район на действие РС- Петрич, в частта относно 73/90 ид.ч. от процесните имоти.

В касационните жалби се твърди, че решението на въззивния съд е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК /недопустимост и очевидна неправилност на решението/. Поставя се следният въпрос: Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по направените във въззивната жалба възражения и наведените доводи, свързани със значимите за материалноправния спор въпроси, както и длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях ? По въпроса се твърди противоречие на обжалваното решение с посочени от касаторите решения на ВКС: решение 239 от 07.01.2020 г. по гр.д.№ 4310 от 2018 г. на ВКС, ГК IV г.о., т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 169 от 02.10.2017 г. по т.д.№ 1672 от 2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр.д.№ 196 от 2012 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по т.д.№ 1656 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 101 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 853 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 214 от 15.03.2017 г. по гр.д.№ 112 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

В писмени отговори от 11.12.2024 г. ответниците по жалбите оспорват същите. По изложени от тях съображения молят касационното обжалване на решението да не бъде допускано. Претендират за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ответници по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителен иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Благоевградския окръжен съд, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Ищците по делото са предявили иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответниците, че ответниците не са собственици на 49/60 ид. ч. от три поземлени имота. Ищците основават правото си на собственост на решение от 28.01.2000 г. на ПК- Петрич, с което на наследниците на Г. А. А. е възстановено правото на собственост върху процесните имоти, а ответниците- на непрекъснато давностно владение, осъществено от тях в периода от 2000 г. до завеждане на делото през 2023 г., удостоверено с констативен нотариален акт № 59 от 12.09.2022 г.

Въз основа на събраните по делото доказателства /удостоверения за наследници от 19.12.2022 г., от 26.07.2022 г. и от 11.04.2023 г., удостоверение за брак № 71 от 28.10.1926 г. и решение № 784 от 28.01.2000 г. на ПК- гр.Петрич/ въззивният съд е приел, че ищците като наследници на Г. А. са собственици на основание земеделска реституция на 73/90 ид.ч. от претендираните имоти и съответно- че ответниците не са собственици на тези 73/90 ид.ч. от имотите. Прието е, че притежаваните от ищците идеални части от имотите са правилно пресметнати от районния съд. Последният не бил смесил правните институти на наследствената трансмисия и правото на заместване. Не се отклонил от приложението на твърдените от жалбоподателите норми на ЗН. Не се констатирало наличие на твърдените от жалбоподателите пороци на първоинстанционното решение в наследствено-правния му аспект.

За неоснователно е прието направеното от ответниците М. К. /дъщеря на една от наследниците на Г. А./ и К. К. /съпруг на М. К./ възражение за придобиване на имотите по давност. Въззивният съд подробно е изяснил същността на придобиването по давност на недвижима вещ на основание чл.79, ал.1 ЗС. Посочил е, че за да се придобие право на собственост по давност, не е достатъчно само съставяне на нотариален акт, който да удостоверява това обстоятелство по реда на извършена обстоятелствена проверка. Следва да се докаже явно, необезпокоявано и непрекъснато упражняване на фактическа власт върху имота, с намерението да бъде придобита собствеността. Фактическата власт и намерението за своене е необходимо да са били противопоставени на лицето, което е притежавало преди това собствеността. В конкретния случай, според съда, придобиването на имота по давност от ответниците не се установява от събраните по делото доказателства. Съдебният състав е приел, че разпитаният по делото свидетел И. К. не сочи в показанията си началния момент, от който двамата ответници са започнали да владеят процесните имоти, а освен това не е индивидуализирал нито един съсед и нито една граница на процесните имоти. Разказаното от този свидетел се опровергавало както от показанията на другите свидетели, така и от събраните по делото релевантни писмени доказателства. Представената пред съда декларация от К. Н., в която лицето сочи, че познава ответниците от 25 години и през последните 12-13 години те садили и стопанисвали нивите, е счетена за писмени свидетелски показания, които са недопустими по ГПК и не следва да се обсъждат. От друга страна, според съда свидетелите А. С. и И. Т. подробно описват спорните терени и заявяват, че те са се обработвали от част от ищците от 90-те години на миналия век до 2015 г., както и че наследствените имоти никога не са били обработвани от ответниците. Макар тези свидетели да са роднини на двама от ищците, съдът е кредитирал показанията им като кореспондиращи помежду си, почиващи на преки и непосредствени впечатления и защото не са оборени от другите доказателства по делото. На последно място, съдът е приел, че от приложените от ОСЗ извлечения от заповеди за стопанските 2020/2021 г. и 2021/2022 г. се установява, че два от процесните имоти са се стопанисвали от правни субекти, различни от ответниците, и то в периода, за който последните претендират изтекла в тяхна полза придобивна давност. Сумите за ползването им са били заплащани в полза на наследниците на Г. А. и са били получавани от негов наследник по закон. Имотът в местността „Т.“ е бил стопанисван от част от ищците до 2014 г., когато пожар е унищожил лозовите насаждения. Поради това съдът е приел, че ответниците не са стопанисвали имотите за период, по-дълъг от 10 години, поради което и не са ги придобили по давност.

В заключение и след като е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е счел, че предявеният от ищците срещу М. К. и К. К. отрицателен установителен иск за собственост е основателен и следва да се уважи до размера на притежаваните от ищците идеални части от процесните имоти /73/90 ид.ч./.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение поради следното:

I. Не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от тях въпроси: Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по направените във въззивната жалба възражения и наведените доводи, свързани със значимите за материалноправния спор въпроси, както и длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях ? По тези въпроси е налице трайна и последователна практика на ВКС, включително посочената от самите касатори в изложенията им по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, съгласно която при постановяването на решението си въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото и относими към правния спор доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои от тях приема за достоверни и защо, и кои- не. Освен това, въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви по всички съдържащи се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните.

В обжалваното решение въззивният съд не се отклонил от тези разрешения: В мотивите на решението си е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, посочил е кои свидетелски показания кредитира и кои- не и по какви причини. Специално е обсъдил показанията на свидетеля К. и е посочил защо не кредитира показанията на този свидетел и защо счита, че от неговите показания не се доказва твърдението на ответниците за осъществявано от тях давностно владение върху процесния имот. Произнесъл се е и по всички съдържащи се във въззивната жалба на ответниците възражения и доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Действително, във въззивното решение не са изложени подробни мотиви по някои от съдържащите се във въззивната жалба доводи и възражения, които са свързани с твърдения да недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на материалния закон: доводите, че ищците не са легитимирани да предявят настоящия иск, тъй като не са приели наследството на Г. А. в срока по чл.50 от ЗН /отм./; че квотите на ищците са неправилно определени; че при определяне на тези квоти неправилно първоинстанционният съд е приел, че имотите не били съпружеска имуществена общност между наследодателя Г. А. и съпругата му П. А.; че при определяне на квотите не било отчетено, че двамата съпрузи имали деца от предходните си бракове, които деца не са били осиновени и че ответниците са собственици на имотите по давност, тъй като при издаването на констативния им нотариален акт била спазена процедурата по неговото издаване, което се установявало от приложената нотариална преписка на нотариус Топалова. Доколкото обаче всички тези съдържащи се във въззивната жалба доводи и възражения са били направени от ответниците още пред първоинстанционния съд и същият се е произнесъл по тях в решението си с подробни мотиви, а въззивният съд, след като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, е стигнал до обоснован извод, че тези доводи и възражения на ответниците са неоснователни /че ищците са собственици на 73/90 ид.ч. от претендираните имоти, че квотите им са правилно изчислени от първоинстанционния съд и че предявеният отрицателен установителен иск за собственост е допустим и основателен/, не може да се приеме, че няма произнасяне на въззивния съд по тези доводи и възражения.

II. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението:

1. Няма вероятност то да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовни искова молба и въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им.

2. Конкретно- няма вероятност решението да е недопустимо поради липса на правен интерес на ищците от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост спрямо ответниците. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 8 от 27.11. 2013 г. по тълк.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост или други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В конкретния случай ищците са обосновали правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск за собственост с това, че са собственици на посочените в исковата молба идеални части от процесните имоти на основание реституция по реда на ЗСПЗЗ и наследяване от Г. А. и с това, че ответниците оспорват правата им върху тези имоти с факта на съставянето на констативен нотариален акт в тяхна полза. Нещо повече, ищците са доказали, че притежават права именно върху 73/90 ид.ч. от процесните имоти, за колкото искът им е уважен. Във връзка с възражението на ответниците, че предявеният отрицателен установителен иск за процесните 73/90 ид.ч. е недопустим, тъй като ищците не са собственици на толкова идеални части от имотите, съставът на ВКС счита, че няма съмнение, че първоинстанционният и въззивният съд са определили правилно притежаваните от ищците квоти в съсобствеността:

2.1. На първо място, няма съмнение, че процесните имоти не са били съпружеска имуществена общност между Г. А. и съпругата му П. А.. Макар и придобити по време на брака му с П. А. /сключен на 28.10.1926 г. и прекратен със смъртта му на 16.01.1962 г./, съпружеска имуществена общност върху тези имоти не е възникнала. Касае се за имоти, придобити по време на действието на Закона за лицата и семейството /приет през 1949 г./, който не е предвиждал възникване на съпружеска имуществена общност за имоти, придобити по време на брака. По отношение на тези имоти не се прилагат и правилата на Семейния кодекс от 1968 г. /отм./, предвиждащи възникване на съпружеска имуществена общност за придобити по време на брака имоти, тъй като съгласно чл.103 от ЗПР на СК от 1968 г. /отм./ разпоредбите на този кодекс относно имуществените отношения на съпрузите се прилагат за придобити след влизането му в сила имущества и само за онези придобити преди влизането в сила на този СК имущества, които са придобити от съпрузи по „заварени“ от СК от 1968 г. /отм./ бракове, докато бракът на Г. А. и П. А. не е бил „заварен“ брак по смисъла на тази разпоредба от СК от 1968 г. /отм./- бил е прекратен още през 1962 г. със смъртта на Г. А..

2.2. На второ място, няма съмнение, че квотите на ищците от процесните имоти са определени в съответствие с приложимите в случая норми на чл.5, чл.8, ал.1 и 3, чл.9, ал.1 и чл.10, ал.2 от ЗН. Видно от подробните мотиви на първоинстанционния съд, към които по реда на чл.272 ГПК е препратил въззивният съд, при определяне на квотите на ищците, съдът е взел предвид, че съпругата на наследодателя Г. А.- П. А. е наследила равна част от наследството му заедно с неговите четири деца. Отчетено е, че П. А. не е нито майка, нито осиновителка на две от децата на Г. А.- А. А. и З. А. /негови деца от първи брак/ и поради това след смъртта на П. А. на 17.07.1974 г. А. А. и З. А. не наследяват частта на П. А. от наследството на Г. А.. При определяне на кръга от наследници на съпругата П. А. е взето предвид, че освен двете й деца от наследодателя Г. А. /дъщерята М. С. и сина Д. А./, П. А. има и още три деца от първия си брак, които не са осиновени от Г. А. /Б. Х., Х. Х. и А. М./ и поради това е прието, че те наследяват при равни части с М. С. и Д. А. притежаваната от П. А. по наследство от Г. А. 1/5 ид.ч. от имотите- по 1/25 ид.ч. Взето е предвид и че след смъртта на дъщерята от първия брак на П. А.- А. М. през 2009 г. /която няма низходящи наследници/, притежаваната от нея 1/25 ид.ч. от имотите е наследена от децата и внуците на нейните братя и сестри, като квотите им са определени в съответствие с чл.10, ал.2 и чл.8, ал.3 ЗН: децата на родните й братя /Б. Х. и Х. Х./ наследяват части, които са два пъти по-големи от частите на децата и внуците на едноутробните й брат и сестра /М. С. и Д. А./. Видно от мотивите на решението, съдът не е определил дял от наследството на А. М. /дъщеря от първи брак на П. А./ за децата на наследодателя Г. А. от първия му брак /А. А. и З. А./, както неоснователно твърдят касаторите, като обосновано е приел, че те не са наследници на А. М.. Също обосновано е приетото от съда, че след смъртта на З. Г. А. през 1974 г. /син на наследодателя Г. А. от първия му брак/ и съпругата му С. А. през 2008 г., притежаваната от З. А. 1/5 ид.ч. от наследството на Г. А. А. се придобива при равни квоти между неговите пет деца- Б. З. А., К. З. С., Г. З. А., Х. З. А. и М. З. Н..

Действително, неправилно е прието, че притежаваните от Г. З. А., починал през 2022 г. /внук на общия наследодател Г. А. А., починал през 1962 г и син на сина З. А., починал през 1974 г./ идеални части от наследството на дядо му, след неговата смърт се наследяват поравно между неговите двама братя и две сестра, а след тяхната смърт- от техните деца. Не е отчетено, че сестрата М. З. Н. е починала още през 1999 г., поради което на основание чл.10, ал.2 ЗН наследник на починалия през 2022 г. Г. З. А. е синът на М.- В. В. З., а не самата тя. Не е отчетено и че братът Б. З. А. също е починал преди Г. З. А.- през 2020г., поради което наследници на Г. З. А. са децата на Б. А. /А. К., Р. О. и З. А./, а не самият той. Горното обаче не се отразява на определените от съда квоти на ищците В. З., А. К., Р. О. и З. А. от наследството на Г. А. А., тъй като към момента на смъртта на Г. З. А. през 2022 г. наследници на М. Н. и Б. А. са само техните деца В., А., Р. и З..

2.3. На трето място, няма съмнение, че по отношение на процесните имоти, оставени в наследството на Г. А., починал на 16.01.1962 г., не се прилага нормата на чл.50 ЗН, отм., ДВ бр.60 от 1992 г./според която правото да се приеме наследство се погасява с изтичане на петгодишен срок от неговото откриване/, въпреки че наследството на А. е открито при действието на тази норма. Това е така, тъй като се касае за имоти, правото на собственост върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, а съгласно пар.9 от ПР на ЗИД на ЗН, ДВ бр.60 от 1992 г., отмяната на срока за приемане на наследство се отнася и за тези имоти. В този смисъл е и приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 04.11.1998 г. по гр.д.№ 1 от 1998 г. на ОСГК на ВКС. Последното означава, че правото на ищците да приемат наследството на Г. А. по отношение на процесните имоти не е погасено с изтичане по посочения в чл.50 ЗН /отм./ срок.

3. Решението на Благоевградския окръжен съд не е и очевидно неправилно, както неоснователно твърдят касаторите. За да е налице очевидна неправилност на решението като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за собствеността, Закона за наследството, Закона за лицата и семейството /отм./ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбите С. В. и Г. С. направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 200 лв., съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 18.11.2024 г.

Поради гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на първо отделение на Гражданска колегия