Определение № 50455 от 08.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 2090/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на К. А. Ж. срещу определение № 189 от 26.07.2022 г. по в.ч.т.д. № 166/2022 г. на Бургаски апелативен съд. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд Бургас е потвърдил определение № 438 от 05.07.2022 г. по т.д. № 206/2022 г. по описа на Бургаски окръжен съд, с което производството по делото е прекратено, поради липса на правен интерес от заведения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване в отношенията с ищеца, че решение на едноличния собственик на капитала на „Български ВиК холдинг“ ЕАД е нищожно, и от заведения иск с правно основание чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ за установяване на нищожност или недопустимост на вписването на решението, както и за несъществуване на вписаното обстоятелство. За да постанови този резултат, въззивният състав се е позовал на ТР № 1/2002 г. по т.д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което решенията на ОС на търговско дружество могат да бъдат прогласени за нищожни само по реда и критериите на ТЗ и само от легитимираните лица съгласно закона – съдружници или акционери. В тази връзка съдът е съобразил, че в предявения установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК е налице противоречие между фактическите основания и отправеното искане, обосноваващо недопустимост на производството, доколкото на изложеното в исковата молба би съответствал иск по чл. 74, ал. 1 ТЗ, който частният касатор не е легитимиран да води. Приел е втория иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ за обусловен от първия и съответно – също за недопустим. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С изложението си, частният касатор формулира въпросите: „1. Дали качествата управител или член на управителния орган на търговско дружество при липса на качеството съдружник/акционер, обосновават правен интерес по смисъла на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ за предявяване на иск по реда на тази норма?“, „2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора?“, Твърди се, че въпрос първи попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради несъобразяване от въззивния съдебен състав с възприетото в решение № 58/16.01.2014 г. по т.д. № 1403/2013 г. на Софийски апелативен съд и решение № 95/10.09.2015 г. по в.т.д. № 225/2015 г. на Бургаски апелативен съд. Страната счита, че по въпрос втори е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС № 1/13.07.1953 г. по гр.д. № 1/1953 г. на ВКС. На самостоятелно основание поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт, поради ограничаване на гражданските права и свободи на частния касатор, което е довело до „отказ от правосъдие“.Частният касатор излага още съображения, че при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не е взел предвид вида на предявения иск – по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ, съгласно който счита, че като освободен член на управителния съвет на ответното дружество имал правен интерес да предяви иск срещу заличаването му от Търговския регистър, тъй като се нарушавала неговата правна сфера и конкретно правото му да упражнява управленска дейност, да полага експертен труд и да получава заплащане. Позовава се на нормите на чл. 7, ал. 1 и чл. 10, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, които допускат процесуална легитимация на трети добросъвестни лица. Поддържа, че правен интерес от иска по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ се обосновава с качествата управител или член на управителен орган на търговско дружество, респ. кредитор с приети вземания в производството по несъстоятелността при липса на качеството съдружник/акционер. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Тези предпоставки за допускане до касационно обжалване на определението на Апелативен съд Бургас не са налице. Първият поставен въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Качествата съдружник/акционер са преценени от състава като легитимиращи лицето да предяви иск по чл. 74 ТЗ, респ. чл. 75 ТЗ. Легитимацията на частния касатор в производството по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ е отречена, защото е обвързана с фактическите твърдения на жалбоподателя по установителния иск, че липсва валидно взето решение от едноличния собственик на капитала. Съдът е констатирал връзка на обусловеност между двата иска, в каквато посока въпрос не е формулиран. Следва да се отбележи също, че представените решения на Софийски и Бургаски апелативен съд не са в състояние да обосноват допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в сегашната му действаща редакция, още повече, че за същите липсват данни да са влезли в сила поради което и не обективират съдебна практика въобще. Вторият поставен въпрос е формулиран общо и абстрактно, доколкото за касатора за да е налице общо основание, съществува задължение да мотивира кои точни възражения и доводи, надлежно въведени с частната му жалба, са останали несъобразени от въззивния съд. В случая не се касае за релевиране на оплаквания по правилността на акта, които са ирелевантни в производството по допускане на жалбата до касационно обжалване, а за посочване на конкретни възражения и доказателства, които съдът не е разгледал, но които ако бяха съобразени, щяха да доведат до различен краен резултат. Постановеното определение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Видно от мотивите на въззивния съд, при постановяването му не са допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика, нито е приложен несъществуващ закон, нито е налице превратно приложение на закона. Оплакванията на частния касатор за допуснати закононарушения и необоснованост представляват единствено основания по чл.281 т.3 ГПК, неподлежащи на проверка в етапа по селектиране на касационните жалби, поради което не могат да обосноват допускане на исканото касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение