Определение № 2181 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4372/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. А., чрез адв. М. И., против решение № 250/10.06.2024г. по в.гр.д. № 283/2024г. по описа на Окръжен съд Плевен, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от първоначалната ищца Б. Н. С. срещу М. Н. М. и Б. Я. М. иск по чл. 87, ал.3 ГПК за разваляне на сключения между Н. К. А. и М. Н. М. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане по нотариален акт № ..., том ..., рег.№ ..., дело № .../...г. на нотариус Д. Б., с район на действие РС Левски. Касаторът обжалва решението с доводи за неправилност и необоснованост. В контекста на оплакванията срещу доказателствените изводи на въззивния съд, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поставя въпросите дали въззивният съд е длъжен да прецени всички доказателства по делото от значение на спора, доводите на страните и да основе решението си на приетото в резултат от тази преценка, както и трябва ли, ако всички доказателства са обсъдени от първата инстанция, въззивният съд да ги обсъди наново или да препрати към мотивите на първоинстанционното решение; какви са критериите за определяне обема на дължимата грижа при сключване на договора за издръжка и гледане и къде трябва да бъде полагана грижата; длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор и следва ли да се произнесе по въпроса за нищожността. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие със задължителната и сочената казуална практика на ВКС. Сочат се и основанията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, чл. 280, ал.2, предл.2-ро ГПК и предл.3-то ГПК. Насрещните страни по жалбата – ответниците М. Н. М. и Б. Я. М., чрез адв. Р. Р., а оспорват. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗА. Касационната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да достигне до извод за неоснователност на предявения иск, въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка, която не е била променена пред него и съгласно която: Процесният договор е сключен на 05.11.2021г. по време на брака на приобретателката М. с Б. М.. С него приобретателката М. е поела задължението да гледа и издържа прехвърлителя Н. А. /неин чичо/ и майка му- Б. Н. С. /нейна баба/ да края на живота им. Прехвърлителят е починал на 25.12.2021г., а бенефициерът е подала исковата молба в качеството й на негова единствена наследница по закон на 01.07.2022г. Б. С. е починала в хода на процеса и е заместена от нейната дъщеря – В. А., която е майка на ответницата М.. Въззивният съд е извел активната легитимация на първоначалната ищца да иска разваляне на целия договор от качеството й на единствен наследник на прехвърлителя Н. А. и е намерил за неоснователни оплакванията по жалбата във връзка с доказването на спорните обстоятелства – 1/има ли неизпълнение на задължението за гледане и издръжка, и 2/ знаела ли е приобретателката за тежкото онкологично заболяване на прехвърлителя към момента на сключване на договора. По първото въззивният съд е изяснил, че съгласно общо уговореното в договора, задължението за гледане и издръжка включва задоволяване на обичайните битови и социални нужди на праводателя и третото ползващо се лице, съобразени с тяхната възраст и здравословно състояние, и е приел, че ответниците, чиято е доказателствената тежест, са установили да са изпълнявали в пълен обем поетото с договора задължение за издръжка и гледане. За този доказателствен извод въззивният съд е съобразил поотделно и в съвкупност показанията на свидетелите И. И., К. С., С. Щ. и В. Л., представените по делото медицински и платежни документи, касаещи прехвърлителя и бенефициера. Въззивният съд не е ценил показанията на св. Т. Л. и св. Н. Г. поради тяхната колебливост, неяснота, изолираност и противоречието им с останалите доказателства. По втория спорен момент въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото – онкологичното досие на Н. А., разпита на свидетелите К. С., С. Щ., В. Л. и др. Д. – личен лекар на прехвърлителя, не може да се приеме за установено, че към 05.11.2021г. приобретателката е знаела, че прехвърлителят е терминално онкологично болен. Затова, позовавайки се на практиката на ВКС, е заключил, че договорът не е лишен от основание и отделно е посочил, че иск по чл. 26, ал.2 ЗЗД не е бил предявен. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Разпоредбата на чл.280, ал. 2 от ГПК предвижда, че независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно разясненията в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Касаторът не обосновава заявеното основание по чл. 280, ал.2, предл.2 ро ГПК – недопустимост, а според настоящата инстанция не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателствата по делото и да изложи собствени мотиви не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е процедирал съобразно задължителната ( т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и казуална практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с техните доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, анализирал ги е в съвкупност и поотделно, като изрично е посочил защо не кредитира част от свидетелските показания, и е достигнал до идентични доказателствени изводи с първата инстанция, респ. намерил е за неоснователни оплакванията по въззивната жалба във връзка с преценката на доказателствата. Несъгласието на касатора с така формираните изводи на въззивния съд е довод за неправилност, който не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Критериите за определяне обема на дължимата грижа при сключване на договора за издръжка и гледане и местоизпълнението на задължението за издръжка и гледане са определени от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС - решение № 26/2009 г. II ГО ВКС по гр. д. № 5524/2007 г., решение № 70/2011 г. на III ГО ВКС по гр. д. № 612/2010 г., решение № 82/05.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2009г., решение № 20/2015 по гр.д.№1853/2014, ВКС, ІV ГО и др. - обобщените разрешения на която извеждат като определящо съдържанието на задължението за издръжка и гледане конкретно постигнатото съгласие между страните по договора. В случай, че в договора не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, дължи се цялата необходима издръжка и всички необходими грижи. Поемането на други задължения, напр. да се живее в общо домакинство или местоизпълнението на задължението за издръжка и гледане да е различно от местоживеенето на приобретателя (отклонение от правилото на чл. 68 б.“в“ ЗЗД), не може да се предполага. Ако в договора задължението на приобретателя е описано като издръжка и гледане (както е в случая), издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други, според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си), и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя според неговата нужда и възможностите му да се справя сам. Въпросът за задължението на съда да следи служебно за нищожността на правна сделка няма отношение към решаващите изводи на въззивната инстанция. Независимо, че в мотивите на решението е изтъкнато, че иск по чл. 26,ал.2 ЗЗД не е предявен, съдът е разгледал оплакването за нищожност на процесния договор поради липса на основание (в приложение разрешението на ТР № 1/2020 от 27.04.2022 год. на ВКС, ОСГТК ) и го е намерил неоснователно. Заключението в този смисъл е формирано предвид безспорния доказателствен извод, че приобретателят не е знаел, че прехвърлителят е страдал от онкологично заболяване към момента на сделката и в приложение на константната практика на ВКС (решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр.д. № 76/2009 г. на Четвърто г.о на ВКС, решение № 384 от 10.05.2010 г. по гр.д. № 1190/2009 г. на Трето г.о на ВКС, решение №569/2011г по гр.д №76/2009г на Четвърто г.о на ВКС и др..), според която определящо за недействителността на договора е не лошото здравословно състояние и/или напредналата възраст на прехвърлителя, а знанието на приобретателя за скорошната и сигурна смърт на прехвърлителя. Допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал.1 ,т.3 ГПК е заявен произволно – обосновка на тази хипотеза липсва. Въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Касаторът не обосновава порок, обуславящ основанието на чл. 280, ал.2, предл.3-то ГПК, което е частен случай на неправилността, която е от такава степен, че е въобще несъвместима с правния мир и може да бъде констатирана на „пръв поглед“, а преповтаря оплакването си за пропуск да бъдат обсъдени негови твърдения и доводи по въззивната жалба. За установяване подобен пропуск е необходим анализ на процесуалните действия на съда и страните, а той изключва „очевидната неправилност“ като основание за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора, на пълномощника на ответниците - адв.Р. се дължи възнаграждение по чл. 38 ЗА, което настоящият състав определя на 500 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.