Определение № 720 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2066/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 7060/01.06.2020 г. на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Вл. В. от Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 741/14.04.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3660/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 3401/13.05.2019 г., постановено по гр. д. № 15519/2017 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Н. Д. С. сумата до размера на 12 000 лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 НК и по чл. 195, ал. 1, т. 4 и т. 9 НК по ДП № 161/2011 г., което е било прекратено от прокурора с влязло в сила Постановление за прекратяване, ведно със законната лихва от 29.11.2014 г. до окончателното заплащане на сумата. Въззивното решение в частта, с която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е отхвърлил предявения от Н. Д. С. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата над 12 000 лева до присъдения от първата инстанция размер от 20 000 лева, е влязло в сила като необжалвано. Първоинстанционното решение в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 20 000 лева до пълния предявен размер от 200 000 лева, не е било предмет на въззивна проверка. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната част. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като Софийският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 на Постановление на ВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя материалноправен въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Противоречивото разрешаване на въпроса се обосновава с твърдения, че при сравнително сходни случаи размерите на обезщетенията се определят при големи различия, като се посочва съдебна практика, обективирана в решения на ВКС – решение № 189/17.06.2016 г. по гр. д. № 1334/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 145/06.07.2017 г. по гр. д. № 4132/2016 г. на ВКС, IV г. о. Ответната страна – Н. Д. С. не взема становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с постановление от 02.07.2011 г. по пр. пр. № 6488/2011 г. ищецът е бил привлечен наред с още 9 лица като обвиняеми за извършване на следното престъпно деяние: за времето от 26.05.2011 г. до 02.07.2011 г. са образували и участвали в организирана престъпна група, създадена с користна цел – да извършват престъпления по чл. 194 НК и чл. 195 НК – престъпление по чл. 321, ал. 3, във вр. с ал. 1 НК. По време на наказателното производство – с определение от 05.07.2011 г. по НЧД № 3099/2011 г. по описа на Софийски градски съд, на ищеца е взета най – тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, като същата е изменена с определение от 30.03.2012 г. по НЧД № 1523/2012 г. по описа на Софийски градски съд, влязло в сила на 03.04.2012 г., в мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 3 000 лева. С постановление от 27.08.2012 г. на прокурор при Софийска градска прокуратура, влязло в сила на 30.11.2012 г., наказателното производство срещу Н. Д. С. е било прекратено. Констатирано е, че наказателното преследване срещу ищеца е продължило за период от 1 г. и 5 м., като в рамките на този период обвиняемият е търпял най - тежката мярка за неотклонение – задържане под стража, в продължение на почти 9 м. От приложена справка рег. № 32055/28.07.2017 г., съставена от длъжностно лице при НСлС, се установява, че за периода от 04.04.2009 г. до 19.05.2012 г. срещу ищеца е било образувано и висящо друго наказателно производство – за извършване на идентично престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2 НК – НОХД № 3185/2010 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. Съгласно изслушана по делото съдебно – медицинска експертиза Н. Д. С. е страдал от артериална хипертония ІІ ст., обезитас (затлъстяване), ІІІ ст., дислипидемия, още преди на същия да бъде взета мярка за неотклонение „задържане под стража” по процесното наказателно преследване. Вещото лице не е установило данни за влошаване на здравословното му състояние през процесния период, свързано с промени на мозъчното кръвообращение, както и на сърдечно съдовата система. В открито съдебно заседание вещото лице е пояснило, че изживеният стрес в ареста може да повлияе върху хода на протичане на артериалната хипертония, но не представлява самостоятелна причина за възникване на артериална хипертония. Назначена е и съдебно – психиатрична експертиза, от която се установява, че ищецът преди процесното задържане е с установена клаустрофобия, като същият не е провеждал системно и адекватно лечение по повод на това заболяване, въпреки че такова му е било предписано от компетентен здравен орган. В открито съдебно заседание вещото лице е заявило, че влошаването на психическото разстройство на незаконно обвинения се е изразило в породени страхови изживявания, тревожност, безпокойство, съпроводени с вегетативна реакция, изразяваща се в сърцебиене, ускорен пулс, изпотяване, треперене. При тези данни въззивният съд е приел, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение е доказан по своето основание при наличие на законово изискуемите предпоставки, визирани в разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – повдигнато спрямо ищеца обвинение за осъществяване на престъпление, наказателното производство, за което е прекратено с постановление на прокурора, което обуславя незаконността на действията на Прокуратурата по повдигане и поддържане на обвинението и пораждат отговорността на правозащитния орган за възникналите от това вреди. В съгласие с първоинстанционния съд е преценен обемът на претърпените неимуществени вреди при съобразяване на следните обстоятелства: Н. Д. С. е бил незаконно обвинен в извършването на тежко престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 г. до 10 г.; наказателното производство е проведено в рамките на сравнително краткия период от време от 1 г. и 5 м.; не е внасян обвинителен акт в съда; наказателното производство е прекратено в неговата досъдебна фаза; около 9 м. обвиняемият е търпял ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно предвижване, уредени в 30, ал. 1 КРБ и в чл. 35, ал. 1 КРБ, чрез налагане на мярка за процесуална принуда „задържане под стража”; настъпили са изменения в социалното общуване на ищеца, както и в психическото му състояние. Отчетено е, че макар констатираните заболявания на ищеца, вкл. артериална хипертония и клаустрофобия, да не са се развили вследствие на незаконното му задържане, периодът, през който същият е бил задържан по стража, несъмнено е довел до влошаване на психическото му състояние – чрез пораждане на страхови изживявания, тревожност, безпокойство и пр. Изтъкнато е, че множеството публикации в печата и електронните медии относно престъпленията, за които ищецът и други девет лица са привлечени като обвиняеми, са допринесли за настъпването на интензивни вредоносни последици, изразяващи се в накърняване доброто име, авторитета и достойнството на лицето пред широк кръг граждани. Въззивният съд е съобразил, че през значителна част от процесния период се е развивало и друго наказателно производство срещу ищеца за извършване на сходни с инкриминираното деяние престъпления, като за преживените от него душевни болки и психологически страдания ищецът е предявил деликтен иск срещу Прокуратурата по гр. д. № 7761/2017 г. по описа на Софийски градски съд. При тези съображения, съдът е достигнал до крайното си разрешение за основателност на предявения осъдителен иск до размера на сумата от 12 000 лева. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика. Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че "отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай" и, че "в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай". Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,