Определение № 2049 от 02.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2748/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. Б. от [населено място] срещу решение № 2839 от 14.05.2024 г. по в. гр. д. № 5745/2023г. на Софийски градски съд, II-В въззивен състав, потвърждаващо решение № 3180 от 28.02.2023 г. по гр. д. № 37117/2022 г. на Софийски районен съд, 50 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] искове с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнителен лист от 03.04.2013 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение от 03.04.2013 г. по ч. гр. д. № 13651/2013 г. на Софийски районен съд, 65 състав: 8 330.90 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 25.04.2008 г., 3279.80 лв. – възнаградителна лихва, 1625.97 лв. – наказателна лихва и 779.46 лв. – разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода, че вземанията по процесния договор за кредит не са погасени по давност. Според касатора, съдът погрешно е приел, че в периода от 16.09.2013 г. до 03.09.2019 г. от страна на взискателя са извършени множество изпълнителни действия, прекъсващи давността, без да отчете, че това са повтарящи се искания за изпълнителни действия в рамките на едно и също изпълнително дело, един и същ изпълнителен способ, към едно и също лице и един и същ субект на запор – налаган е запор на една и съща банкова сметка и на едно и също трудово възнаграждение. Счита, че последното валидно изпълнително действие по изп. д. № 6215/2013г. е от 02.09.2015г., когато взискателят е подал молба за налагане запор върху вземанията на длъжника и е поискал прилагането на нови изпълнителни способи, като от този момент до образуването на новото изп. д. № 3565/2022г. (20.06.2022г.) са минали повече от пет години и вземането за сумата 8 330.90 лв. е погасено по давност. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Прекъсва ли погасителната давност налагането на пореден запор върху вземане на длъжника от трето лице, при положение че върху същото вземане същият взискател вече успешно е наложил предходен действащ валиден запор по същото изпълнително дело, в рамките на същия изпълнителен способ и срещу същия длъжник“. В подкрепа на заявеното основание касаторът се позовава на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 4 от 16.06.2017 г. по т. д. № 3129/2015 г. на II т. о. Ответникът по касация – „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 05.11.2024 г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. По делото е безспорно, че: Въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по гр. д. № 13651/2013 г. на Софийски районен съд, 65 състав, П. М. Б. дължи на „Банка Пиреос България“ АД оспорените вземания; Тези вземания са прехвърлени на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с валиден договор за цесия, за който длъжникът е уведомен; За принудително събиране на вземанията, на 04.09.2013 г. е образувано изп. д. № 20138380406215 по описа на ЧСИ М. Б., а след прекратяването му с влязло в сила постановление от 21.12.2020 г. е образувано ново изп. д. № 20228380403565 по описа на същия ЧСИ. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени претенциите по чл. 439 ГПК, въззивният съд е споделил извода, че процесните вземания не са погасени по давност. Съобразявайки задължителната съдебна практика – ППВС № 3/80 г. и Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, решаващият състав е приел, че за периода от образуване на първото изпълнително дело до 25.06.2015 г., т. е. до приемането на Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, давността за тях е спряла да тече, като е продължила да тече след тази дата. Освен това, според съда, в периода 16.09.2013 г. – 03.09.2019 г. са извършвани множество действия от съдебния изпълнител и от взискателя, насочени към принудително удовлетворяване на присъдените вземания, които са от естество да прекъснат давността (наложени запори върху вземания на длъжника по банкови сметки от 16.09.2013 г. и 12.05.2017 г.; наложени запори върху вземания на длъжника за трудово възнаграждение и други вземания от трети лица от 03.10.2013 г., от 30.09.2015 г. и от 03.09.2019 г.; наложена възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот от 25.10.2013 г., както и множество молби на първоначалния взискател и на конституирания впоследствие на негово място цесионер, съдържащи искания за предприемане на конкретни изпълнителни действия – от 02.08.2015 г., 17.02.2017 г., 31.03.2017 г., 30.06.2017 г., 20.08.2018 г., 03.01.2019 г., 03.09.2019 г.). С оглед на това, въззивният съд е формирал извод, че погасителната давност е била многократно прекъсвана и не е изтекла в рамките на първоначално образуваното изп. д. № № 20138380406215. Приел е, че по образувано ново изп. д. № 20228380403565 петгодишният давностен срок отново е бил прекъснат с налагането на запор върху вземанията на длъжника за трудово възнаграждение от трето лице „Транскарт Файненшъл Сървисис“ АД на 17.06.2022 г. (преди това същият е бил прекъснат с налагането на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от „Есвидо Транс“ ООД на 17.01.2018 г. и с молба на взискателя от 03.09.2019 г. за предприемане на конкретни изпълнителни действия). Според съдебния състав, считано от последното прекъсване на давността на 17.06.2022 г. до подаване на исковата молба по настоящото дело на 08.07.2022 г., петгодишният давностен срок за оспорените вземания не е изтекъл, т. е. същите не са погасени по давност, поради което предявените отрицателни установителни искове са неоснователни. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Единственият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като изобщо не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. Този въпрос не е въведен като спорен във въззивното производство, защото въззивната жалба не съдържа подобно оплакване. Такова оплакване е релевирано едва в допълнителната въззивна жалба, но с оглед подаването й извън установения в закона срок, решаващият състав е преценил същото като преклудирано. Доколкото обаче касаторът не е поставил процесуалноправен въпрос в тази връзка, изводът за настъпила преклузия не може да бъде съобразяван в производството по чл. 288 ГПК. Предвид констатацията, че по отношение на въпроса не е изпълнено общото изискване за допускане на касационния контрол, не подлежи на обсъждане наличието на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК, на ответника по касация „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК